Джон Гроган
Марли и аз (5)

Глава 4
Въртиопашко

През следващите три дни изцяло се посветих на кученцето. Лягах на пода и го оставях да се катери по мен. Борех се с него. Използвах една стара хавлиена кърпа, за да играем на теглене на въже и се изненадах колко силен е станал. Следваше ме навсякъде и се опитваше да гризе всичко, което успееше да докопа със зъбите си. Трябваше му само един ден, за да се открие, че най-интересното нещо в новия му дом е тоалетната хартия. Изчезваше в банята и след няколко секунди се втурваше навън, стиснал здраво със зъби края на лентата, а хартията се стелеше след него, докато спринтираше из къщата. В резултат на това домът ни изглеждаше така, все едно е украсен за Хелоуин.

През около половин час го извеждах в задния двор, за да се облекчи. Ако се изпишкаше вкъщи, му се карах. Ако го направеше навън, допирах буза до неговата и го хвалех с най-ласкави думи. А ако се изакаше на двора, се държах така, като че ли току-що е доставил печелившия билет от лотарията на Флорида.

Когато Джени се върна от Дисни Уърлд, започна да се занимава с него с не по-малък ентусиазъм. Наблюдавах я с възхищение. Дните се нижеха и пред мен се разкриваше една спокойна, нежна и грижовна страна на младата ми съпруга, за която не подозирах, че съществува. Тя взимаше кученцето в ръце, галеше го, играеше си с него и го обсипваше го с внимание. Разресваше старателно козината му и го преглеждаше за бълхи и кърлежи. Нощ след нощ ставаше в два часа и го извеждаше навън, за да се изходи. Благодарение на това, само за няколко седмици, той се научи да не прави бели в къщи.

Обикновено го хранеше Джени.

Следвайки инструкциите върху плика, давахме на Марли три големи купи кучешка храна на ден. Той лакомо излапваше всичко до последното късче за секунди. Естествено, каквото влизаше, трябваше и да излезе, и скоро задният ни двор заприлича на минно поле. Когато излизахме навън, трябваше да си отваряме очите на четири. Ако апетитът на Марли беше огромен, фъшкиите му бяха още по-впечатляващи — гигантски купчини, които не изглеждаха много по-различно от онова, което поглъщаше. Имаше ли изобщо храносмилане?

Явно, да. Марли растеше с бясна скорост във всички посоки, подобно на онези необикновени лиани в джунглата, които могат да покрият една къща за часове. С всеки изминал ден ставаше малко по-дълъг, по-широк, по-висок и по-дебел. Когато го донесох у дома, тежеше девет килограма и половина, но само след няколко седмици беше вече двадесет и три килограма. Милата му главица, която се побираше в шепата ми, когато го карах у дома в онази първа нощ, се беше променила, и сега по форма и тежест приличаше на наковалня. Лапите му бяха огромни, по хълбоците му изпъкваха мускули, а гръдният му кош беше широк като булдозер. Точно както пишеше в книгите, тъничката му бебешка опашка ставаше все по-дебела и мощна като на видра.

Боже каква опашка! Всички предмети в къщата, разположени под нивото на коленете ни, биваха отнесени от вечно сновящото оръжие на Марли. Разчистваше масички за кафе, разпиляваше списания, събаряше снимки в рамки, помиташе бирени бутилки и винени чаши. Дори счупи едно от стъклата на френските прозорци. Скоро всеки предмет, който не беше здраво завинтен, беше преместен на високо безопасно място, извън обсега на въртящия се боздуган на Марли. Приятелите ни се чудеха: „Вече сте пригодили къщата си за деца!“

Всъщност Марли въртеше не толкова опашката си, колкото цялото си тяло. Въртеливото движение започваше от раменете и преминаваше назад. Приличаше на онези спираловидни пружини, с които си играят децата. Бяхме готови да се закълнем, че той няма кости, а само един голям еластичен мускул. Джени започна да го нарича Въртиопашко.

Най-много се въртеше, когато имаше нещо в устата си. Поведението му във всяка ситуация беше едно и също: захапваше първата попаднала му обувка, възглавница или молив — каквото и да е — и хукваше с него. Сякаш някакъв тих глас в главата му нашепваше: „Хайде! Вземи го! Направи го цялото в лиги! Бягай!“

Някои от предметите, които задигаше, бяха достатъчно малки, за да ги скрие и това особено му харесваше. Изглежда смяташе, че така успява да ни надхитри. Но Марли не ставаше за играч на покер. Не можеше да скрие вълнението си, когато си наумеше да отмъкне нещо. Той по принцип си беше буен, но в такива моменти изпадаше в пристъпи на свръхактивност, като че някаква невидима сила го ръчкаше с остен отзад. Цялото му тяло се тресеше, главата му се накланяше ту на едната, ту на другата страна и задницата му се люлееше в някакъв лудешки танц, който наричахме „Мамбото на Марли“.

— Е, добре, какво си докопал този път? — казвах аз. При приближаването ми той започваше да отстъпва и да обикаля в кръг стаята, поклащайки хълбоците си и мятайки глава надолу-нагоре като жребче. Беше толкова щастлив, че се е добрал до лелеяния предмет, че не можеше да се владее. След като най-после смогвах да го приклещя и да отворя челюстите му, никога не оставах с празни ръце. Неизменно се оказваше, че е успял да отмъкне някакъв нов трофей от боклука или от пода, а когато поизрасна — и от масата в трапезарията. Книжни салфетки, носни кърпички, касови бележки, коркови тапи, изрезки от вестници, шахматни фигури, капачки от бутилки — устата му беше като сметище за промишлени отпадъци. Един ден разтворих челюстите му, надникнах вътре и открих чека за заплатата си, залепен на небцето му.

Само след няколко седмици почти не си спомняхме как сме живели преди появата на новия ни съквартирант. Скоро влязохме в ритъм. Сутрин, без да съм изпил още първата си чаша кафе, го извеждах на бърза разходка до брега и обратно. След закуска, преди да си взема душ, обикалях задния двор, въоръжен с лопата, и заривах в пясъка противопехотните мини, които беше заложил там. Джени тръгваше за работа преди девет часа, а аз рядко излизах преди десет, като първо заключвах Марли в гаража с купа прясна вода и камара играчки, като бодро го наставлявах: „Бъди добро момче, Марли“. Към дванайсет и половина, по време на обедната си почивка, Джени се връщаше у дома за второто хранене на Марли, след което играеха на топка в задния двор, докато се умори. През първите седмици тя се отбиваше у дома и следобед, за да го изведе навън. След вечеря обикновено се разхождахме по брега и гледахме яхтите, които бавно преминаваха на фона на червения залез.

Вероятно разходка не е точната дума. Марли се „разхождаше“ като неуправляем влак беглец. Втурваше се напред и опъваше повода с всички сили, при което се давеше до прегракване. Ние го дърпахме назад; той ни дърпаше напред. Ние го влачехме; той се теглеше и кашляше от впилия се във врата му нашийник като заклет пушач. Втурваше се ту наляво, ту надясно, спускаше се към всяка пощенска кутия или храст, душеше, пухтеше и пишкаше в движение, като струята обикновено подмокряше него, вместо набелязаната цел. Обикаляше около нас и оплиташе глезените ни с каиша, след което се стрелваше отново напред и едва не ни събаряше. Минеше ли наблизо друг човек с куче, Марли се хвърляше към него с радостен лай, опъваше повода докрай и се изправяше на задните си крака, изгарящ от желание да се сприятели. „Той определено обича живота“, коментира веднъж един собственик на куче и мисля, че това обясняваше всичко.

Докато все още беше малък, успявахме да спечелим тази игра на теглене, но с всяка изминала седмица равновесието на силите се променяше. Той ставаше все по-голям и по-силен. Беше очевидно, че не след дълго ще бъде по-як и от двама ни. Знаехме, че трябва да го обуздаем и да го научим да върви прилично до нас, за да не загинем позорно под колелата на някоя минаваща кола. Приятелите ни, които имаха отдавна кучета, ни съветваха да не избързваме с дресировката за послушание. „Много е рано — каза ни един от тях. — Радвайте се на детството му, докато можете. Скоро ще порасне и тогава ще се заемете сериозно с възпитанието му.“

Така и направихме, но това не означава, че го оставяхме да прави каквото си иска. Въведохме правила и се опитвахме да бъдем последователни при налагането им. Леглата и мебелите бяха табу. Пиенето на вода от тоалетната, душенето на слабините на хората и дъвченето на краката на столовете бяха наказуеми деяния, макар че според него явно си струваше да ти се карат заради тях. „Не“ стана едва ли не любимата ни дума. Работехме върху основните команди — ела, на място, седни, легни — но без особен успех. Марли беше млад и неспокоен, способен беше да се концентрира толкова, колкото водорасло да стои неподвижно, вниманието му беше избухливо като нитроглицерин. Възбуждаше се много лесно, всеки контакт с него предизвикваше трескави изблици на вълнение, все едно беше пил тройно еспресо. Осъзнахме го след години, но той показваше признаци на онова заболяване, което бе измислено по-късно, за да обясни поведението на хиляди неспокойни и неподвластни на контрол ученици. Кучето ни беше христоматиен пример за синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност.

Въпреки детинските си лудории, Марли играеше важна роля в дома ни и в нашите взаимоотношения. Чрез своята безпомощност той доказваше на Джени, че може да се справи с майчинството. Грижеше се за него вече няколко седмици и Марли беше оцелял. При това се развиваше бързо и заякваше. Шегувахме се, че може би ще трябва да му намалим дажбата, за да спрем растежа му и да потиснем енергията му.

Преобразяването на Джени от коравосърдечен убиец на растения в грижовна кучешка майка продължаваше да ме учудва. Мисля, че и тя беше малко учудена. Удаваше й се съвсем естествено. Един ден Марли се задави много лошо. Преди да осъзная, че е в беда, Джени скочи, отвори устата му с една ръка, а с другата бръкна дълбоко в гърлото му и измъкна оттам голяма, покрита със слюнка топка целофан. Направи го просто така. Марли се изкашля за последно, удари с опашка по стената и я погледна с изражение, което казваше: „Искаш ли да го направим пак?“

Свиквайки с новия член на семейството си, започнахме да разговаряме по-спокойно дали да не го увеличим и по друг начин. Няколко седмици след като доведох Марли у дома, решихме да не използваме повече противозачатъчни средства. Не че бяхме решили Джени да забременее, което би било твърде смело за една толкова нерешителна двойка като нас. Идеята ни беше по-скоро да престанем да се пазим от забременяване. Съзнавахме, че тази логика е доста противоречива, но по някакъв начин тя ни накара да се почувстваме по-добре. Нямаше да се насилваме. В никакъв случай. Нямаше да се опитваме да имаме бебе; просто щяхме да чакаме да се случи това, което ни беше писано да се случи. Да оставим природата да си каже думата. Que sera, sera^[1] и така нататък.

Откровено казано, страхувахме се. Имахме приятели, които се опитваха да заченат от месеци, дори години, но нямаха този късмет и постепенно достойното им за съжаление отчаяние стана публично достояние. Когато се събирахме на вечеря, те непрекъснато говореха за медицински консултации, изследване на концентрацията на сперматозоидите и изчисляване на менструалните цикли, от което всички останали на масата се чувстваха неловко. Какво може да каже човек в такива случаи? „Мисля, че концентрацията на сперматозоидите ти е отлична?“ Всичко това ни идваше в повече. Страхувахме се до смърт, че ще заприличаме на тях.

Преди да се оженим, Джени на няколко пъти беше получавала ендометриоза^[2] и й бяха правили лапароскопия за отстраняване на засегнатите тъкани в маточните тръби, което имаше опасност да доведе до безплодие. Още по-обезпокоителна беше една малка тайна от нашето минало. В онези първи дни на сляпа страст, когато желанието заглушаваше всичко, наподобяващо здрав разум, заедно с дрехите захвърляхме и всякаква предпазливост и се отдавахме на безразсъден секс, без да използваме противозачатъчни. При това неведнъж, а много пъти. Беше невероятно глупаво, и сега, когато няколко години по-късно си спомняхме за това, трябваше да целуваме земята от благодарност, че по някакво чудо не се получи нежелана бременност. Но вместо това всеки от нас си мислеше: Какво не ни е наред? Никоя нормална двойка не би могла да прави така непредпазливо секс, без нищо да й се случи. И двамата бяхме убедени, че зачеването няма да е лесно.

И така, докато приятелите ни говореха за плановете си да раждат деца, ние си мълчахме. Джени просто щеше да пъхне рецептата си за противозачатъчни в аптечката и да забрави за нея. Ако забременее — чудесно. Ако не — добре, не сме си го поставяли като цел, нали?

През зимата в Уест Палм Бийч времето е прекрасно. Нощем е хладно и свежо, а през деня топло и слънчево. След непоносимо дългото и омаломощаващо лято, по-голямата част от което прекарвахме в помещения с климатик, а навън притичвахме от сянката на едно дърво до друго, зимата беше времето, когато се наслаждавахме на по-приятната страна на субтропичния климат. Хранехме се на задната веранда, всяка сутрин изстисквахме сок от плодовете на портокаловото дърво в задния двор, грижехме се за малката си градинка с подправки и няколкото корена домати край къщата и късахме големите като чинийки цветове от хибискуса, които оставяхме да плуват в малки купи на масата в трапезарията. През нощта спяхме на отворени прозорци и наоколо се носеше ароматът на гардении.

В един от тези великолепни дни към края на март Джени покани една своя приятелка от работата и й предложи да доведе кучето си — басет на име Бъди — за да си поиграят с Марли. Бъди беше спасен съвсем скоро от приюта за изоставени домашни любимци и имаше най-тъжната физиономия, която съм виждал. Пуснахме двете кучета в задния двор и те се отдалечиха с подскоци. В началото бедният Бъди не беше много сигурен как да се държи с преливащия от енергия жълт младок, който препускаше по поляната, мяташе се насам-натам, и описваше тичешком малки окръжности около него. Възприе го обаче откъм смешната му страна и двамата лудуваха повече от час, преди да се отпуснат изтощени под сянката на манговото дърво.

След няколко дни Марли започна да се чеше неспирно. Драскаше се с нокти толкова силно, че се уплашихме да не се нарани до кръв. Джени коленичи и започна обичайната си инспекция, като прокарваше пръсти през козината му и я разделяше, за да разгледа кожата под нея. Само след няколко секунди извика:

— По дяволите! Погледни това тук.

Надникнах над рамото й към мястото, където беше разгърнала козината на Марли, тъкмо навреме, за да видя как една малка черна точка се стрелва обратно, търсейки прикритие.

Накарахме кучето да легне на пода и го прегледахме сантиметър по сантиметър. Марли беше във възторг, че е обект на двойно вниманието и пухтеше щастливо, а опашката му удряше по пода. Бяха плъпнали по цялото му тяло. Бълхи! Цели пълчища. Имаше ги между пръстите му, под нашийника, скрити в клепналите му уши. Дори да се движеха бавно — което съвсем не беше така — просто бяха прекалено много, за да ги унищожим.

Бяхме чували за всеизвестните проблеми на Флорида с бълхите и кърлежите. Тук нямаше големи студове, не падаше дори слана и популациите от буболечки бяха неизтребими. Направо процъфтяваха в топлата влажна среда. Това беше място, където дори в големите къщи на милионерите край океана имаше хлебарки. Джени направо откачи. Нейното куче гъмжеше от паразити. Разбира се, обвинихме Бъди, макар че нямахме безспорни доказателства срещу него. Джени реши, че не само кучето, но и целият ни дом е пълен с бълхи. Грабна ключовете от колата и хукна навън.

След половин час се върна с торба, така натъпкана с химически препарати, че щеше да ни трябва собствено депо за токсични отпадъци. Имаше препарати за баня срещу бълхи, пудри и спрейове срещу бълхи, пяна срещу бълхи и разтвори срещу бълхи. Имаше дори пестицид, с който момчето в магазина й беше казало да напръска моравата, за да има поне малка надежда, че ще победим противните гадинки. Имаше и специален гребен за отстраняване на яйцата на паразитите.

Бръкнах в торбата и извадих бележката.

— Боже мой, скъпа — казах аз. — За толкова пари можехме да наемем цял селскостопански самолет.

Жена ми не ми обърна никакво внимание. Отново беше готова да убива — този път, за да предпази онези, които обича — и намеренията й бяха напълно сериозни. Пристъпи енергично към изпълнение на задачата си. Изкъпа Марли в коритото за пране, като използва специалните сапуни. След това сипа във водата обезпаразитяващия разтвор и започна да полива кучето, докато той не попи във всеки сантиметър от козината му. Докато Марли се сушеше в гаража, а край него се носеше миризма като от химически завод, Джени мина всичко с прахосмукачката — подовете, стените, килимите, завесите, тапицираните мебели. После напръска навсякъде със спрея. Тя буквално заля вътрешността на къщата с препарата срещу бълхи, а аз направих същото отвън.

— Видяхме ли сметката на малките негодници? — попитах аз, когато свършихме.

— Мисля, че да — отвърна тя.

Масираната ни атака срещу бълхите на „Чърчил Роуд“ № 345 беше огромен успех. Проверявахме Марли всеки ден, надничахме между пръстите му, в ушите му, под опашката, проверявахме корема му и навсякъде, където можехме да стигнем. Не намерихме никаква следа от бълхи. Прегледахме килимите, канапетата, долната част на завесите, тревата — и там нищо. Врагът беше сразен.