Джон Гроган
Марли и аз (28)

Глава 27
Голямата ливада

Тази година зимата дойде рано и докато дните ставаха все по-къси, а ветровете виеха сред измръзналите клони, ние се гушехме на топло в уютния си дом. Нацепих достатъчно дърва за цяла зима и ги подредих до задната врата. Джени готвеше питателни супи и печеше домашен хляб, а децата отново седяха пред прозореца в очакване на снега. Аз също го чаках, но се притеснявах заради Марли. Не бях сигурен дали ще издържи още една сурова зима. Предишната зима му се отрази зле и през изминалата година той все повече губеше сили. Тревожех се, че няма да може да се справя със заледените тротоари, хлъзгавите стълби и покритата със сняг земя. Сега разбирах защо възрастните хора се местеха във Флорида и Аризона.

През една ветровита неделна вечер в средата на декември, след като децата си бяха научили уроците и се упражняваха с музикалните си инструменти, Джени се зае да направи пуканки на печката и обяви, че ще имаме семейна киновечер. Децата се втурнаха да изберат филм, а аз свирнах на Марли, за да отидем да донесем кошница яворови цепеници от подредените дърва до задната стена. Той ровеше из замръзналата трева, докато пълнех кошницата, заставаше с лице срещу вятъра и душеше мразовития въздух с мокрия си нос, като че ли предусещаше идването на зимата. Плеснах с ръце и ги размахах, за да привлека вниманието му и тръгнахме да се прибираме. Поколеба се пред стъпалата на предната веранда, преди да събере кураж и да поеме нагоре, влачейки задните си крака.

Докато децата пренавиваха филма, аз запалих огъня и той запращя. Лумнаха пламъци, стаята се изпълни с топлина и както му беше обичаят, Марли побърза да се настани на най-хубавото място, точно пред камината. Легнах на пода близо до него и подпрях главата си на една възглавница. Повече гледах огъня, отколкото филма. На Марли не му се искаше да остави топличкото си кътче, но не можа да устои на изкушението. Любимият му приятел беше на кота нула, проснат по гръб и със свален гард. Можеше ли един водач на глутница да остави нещата така? Опашката му заудря по пода. След това запълзя към мен по корем, като се извиваше ту на едната, ту на другата страна с изпънати задни крака. Скоро се притисна до мен и зарови муцуната си в ребрата ми. В момента, в който посегнах да го погаля, той се изправи на лапите си, разтърси се енергично, като ме засипа с косми, и ме загледа отгоре с челюсти, увиснали точно над лицето ми. Засмях се, а той го прие като сигнал за действие и преди да разбера какво става, прекрачи с предните си лапи гърдите ми и се стовари върху мен.

— Уф! — извиках аз изпод тежкото му тяло. — Това е масирана фронтална лабратака!

Децата нададоха радостни писъци. Марли не можеше да повярва на късмета си. Дори не се опитвах да го махна от себе си. Въртеше се, лигавеше се, ближеше ме по лицето и завираше муцуната си във врата ми. Едва дишах под тежестта му и след няколко минути го избутах лекичко на пода, където остана до края на филма. Главата му, рамото и едната му лапа бяха на гърдите ми, а останалата част от тялото му беше на пода, притисната към мен.

Не го казах на никого в стаята, но исках този момент да продължи колкото може по-дълго, защото знаех, че няма да има много като него в бъдеще. Дългият и динамичен живот на Марли навлизаше в зоната на здрачния покой. Обръщайки се назад след време, виждах тази вечер пред камината такава, каквато бе всъщност, нашето сбогуване. Галих го по главата, докато заспа, продължих да го галя и след това.

Четири дни по-късно натоварихме минивана, подготвяйки се за ваканцията си в Дисни Уърлд във Флорида. Децата много се вълнуваха, защото това щеше да бъде първата им Коледа, която щяха да прекарат далеч от дома. Вечерта, преди да потеглим — смятахме да тръгнем рано сутринта — Джени откара Марли във ветеринарната клиника. Беше уредила да го оставим в интензивното отделение по време на едноседмичното ни отсъствие, където лекарите и другите служители щяха да го наблюдават денонощно, и където нямаше да се дразни от присъствието на други кучета. След като едва не умря в ръцете им миналото лято, сега те с готовност щяха да го настанят като крал и да му отделят повече внимание, без да се налага да плащаме допълнително.

Онази вечер, след като приключих с приготвянето на багажа, с Джени коментирахме колко странно се чувствахме сега, когато у дома нямаше куче. Нямаше го грамадният пес, който непрекъснато се мотаеше в краката ни и ни следваше като сянка, където и да отидем, опитвайки се да се измъкне с нас през вратата всеки път, когато трябва да занесем някоя пътна чанта в гаража. Свободата ни развързваше ръцете, но къщата ни изглеждаше голяма и празна, въпреки присъствието на децата, които бяха страшно възбудени.

На следващата сутрин, още преди слънцето да се е показало над короните на дърветата, ние се натоварихме на минивана и потеглихме на юг. В кръга на познатите ни беше много популярно да се подиграваме с всякакви Дисни екскурзии. Не помня колко пъти съм казвал, „За същите пари цялото ни семейство можеше да отиде в Париж.“ Но цялото семейство добре се позабавлява в Дисни, дори критично настроеният татко в мое лице. Избегнахме всички потенциални препятствия — болести, лошо настроение след преумора, загубени билети, загубени деца, детски юмручни схватки. Прекарахме чудесна семейна ваканция и през по-голямата част от дългия път обратно на север обсъждахме плюсовете и минусите на всяка атракция, возене, ястие — с една дума, на всеки миг, който бяхме преживели в Дисни. Бяхме прекосили половината от щата Мериленд и до вкъщи ни оставаха само четири часа път, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Беше една от служителките във ветеринарната клиника. Марли бил изпаднал в летаргия, задните му крака били още по-неустойчиви от обикновено. Бил много неспокоен. Ветеринарният доктор искал нашето разрешение, за да му бие стероиди и болкоуспокояващи. Разбира се, отвърнах аз. Направете всичко, за да се чувства добре, а ние ще дойдем да го вземем още утре.

Когато Джени отишла да го прибере у дома на следващия следобед, 29 декември, Марли изглеждал уморен и в не много добро настроение, но нямал вид на болен. Както ни бяха предупредили, задните му крака бяха по-зле отвсякога. Докторът говорил с Джени за прилагане на лечение против артрита, а един служител й помогнал да го качи в минивана. Но половин час, след като пристигнали у дома, Марли се почувствал зле и започнал да кашля и да повръща, опитвайки се да прочисти гърлото от събралата се там гъста слуз. Джени го извела в предния двор, а той легнал на замръзналата земя и не можел или не искал да помръдне. Изпаднала в паника, тя ми се обади на работа:

— Не мога да го вкарам вътре. Лежи на студа и не иска да стане.

Потеглих веднага, и когато след четиридесет и пет минути стигнах у дома, тя беше успяла да го вдигне на крака и да го вкара в къщата. Намерих го проснат на пода в трапезарията, видимо изтормозен и не на себе си.

През изминалите тринадесет години не е имало случай да се прибера у дома, без той да започне да скача, да се протяга, да трепери, да пръхти и да удря с опашката си по всичко, което му попадне, за да ме поздрави, все едно се връщам от Стогодишната война. Но не и този ден. Следеше ме с поглед из стаята, но главата му беше неподвижна. Коленичих до него и потърках муцуната му. Никаква реакция. Даже не се опита да захапе китката ми, не му се играеше и дори не повдигна главата си. Очите му сякаш гледаха някъде далече, опашката му беше отпусната на пода.

Джени беше оставила две съобщения във ветеринарната клиника и чакаше лекарят да се обади, но вече беше ясно, че случаят не търпи отлагане. Обадих се и аз, за трети път. След няколко минути Марли бавно се изправи на треперещите си крака и се опита отново да повърне, но нищо не излезе. Тогава забелязах корема му. Беше издут и твърд на пипане. Сърцето ми се обърна. Знаех какво означава това. Звъннах още веднъж в клиниката и този път им казах за подутия стомах на Марли. От регистратурата ме помолиха да изчакам, след това ми съобщиха, че докторът е наредил веднага да го заведем там.

С Джени се разбрахме без думи. И двамата знаехме, че часът е настъпил. Подготвихме децата, като им казахме, че трябва да заведем Марли в болницата, и че лекарите ще се опитат да му помогнат, но той е много болен. Докато се приготвях да тръгвам, надникнах в трапезарията. Той лежеше на пода и личеше, че е останал без сили. Джени и децата се бяха скупчили край него и се сбогуваха. Всеки искаше да го погали и да прекара няколко последни минути с него. Децата бяха оптимистично настроени, вярваха, че кучето, което беше неизменна част от живота им, скоро ще се върне и ще бъде като ново.

— Оздравявай, Марли — каза Колийн с тънкото си гласче.

Качих го отзад в колата с помощта на Джени. Тя го прегърна за последно и аз потеглих с обещанието, че ще се обадя веднага, щом разбера нещо. Той лежеше на задната седалка с глава, опряна на централната конзола. Държах волана с едната си ръка, а другата бях протегнал назад и го галех по главата и раменете.

— О, Марли — повтарях аз.

На паркинга на ветеринарната клиника му помогнах да слезе и той спря да подуши едно дърво, където пишкаха всички кучета — все още беше любопитен, въпреки че бе много зле. Дадох му една минута, защото знаех, че вероятно е навън за последен път, после дръпнах леко задушаващия нашийник и го въведох във фоайето. Тъкмо бяхме влезли през входната врата, когато той реши, че е стигнал достатъчно далеч и предпазливо се отпусна на покрития с плочки под. Въпреки помощта на зоотехниците, не можахме да го вдигнем на крака и се наложи да докарат носилка. Качиха го на нея и изчезнаха зад регистратурата, на път към кабинетите за прегледи.

След няколко минути ветеринарната лекарка — млада жена, която не бях срещал преди — дойде и ме отведе в един кабинет, където постави две рентгенови снимки на светлинното табло. Показа ми стомаха му, толкова подут, че беше двойно по-голям от нормалното. На снимката, близо до мястото, откъдето започваха червата, тя ми посочи две големи колкото юмрук тъмни петна и ми обясни, че това означава, че там има усукване. Както и предишния път, лекарката каза, че ще му даде седативи и ще вкара сонда в стомаха му, за да изкара газовете, които бяха причинили подуването. След това щяла да използва сондата, за да стигне до задната част на стомаха му.

— Шансът е много малък, но все пак ще се опитам със сондата да масажирам стомаха му и да го върна в нормалното му положение.

Пак ставаше въпрос за онзи един процент, за който ми беше говорила д-р Хопкинс през лятото. Веднъж тази манипулация беше свършила работа, защо да не свърши пак. Тайно в себе си се надявах да е така.

— Добре, направете всичко възможно.

След половин час тя се появи с мрачно лице. Опитала три пъти, но не могла да отстрани блокажа. Дала му още седативи, с надеждата, че мускулите на стомаха ще се отпуснат. Когато и това не помогнало, вкарала катетър през ребрата му, като последен опит за отпушване на стомаха, но отново без резултат.

— На този етап — каза тя — единствената реална възможност е оперативната намеса.

Замълча, като че ли искаше да прецени дали съм готов да говоря за неизбежното и после добави:

— Би било много по-хуманно обаче, ако го приспим.

С Джени бяхме обсъждали тази възможност още преди пет месеца и бяхме направили трудния избор. Пътуването ми до Шанксвил само затвърди решимостта ми да не подлагам Марли на повече страдания. И все пак там, в чакалнята, когато часът вече беше настъпил, аз стоях като вкаменен. Лекарката усети агонията ми и ми обясни какви усложнения могат да настъпят при операцията на куче на възрастта на Марли. Имало още нещо, което я безпокояло — кървавата утайка, която излязла от катетъра била признак за проблеми със стомашната стена.

— Не се знае какво ще намерим, ако го отворим — заяви тя.

Казах й, че ще изляза навън да се обадя на жена си. Отидох на паркинга и по клетъчния телефон съобщих на Джени, че са опитали всичко, без оперативната намеса, но без успех. Настъпи дълго мълчание, после тя каза:

— Обичам те, Джон.

— И аз те обичам, Джени.

Върнах се вътре и попитах лекарката дали мога да остана за малко насаме с него. Тя ме предупреди, че е под силното действие на седативите, после добави:

— Останете, колкото искате.

Намерих го в безсъзнание на носилката, която беше оставена на пода, с абокат за интравенозно преливане в едната предна лапа. Коленичих и прекарах пръсти през козината му, така, както той обичаше. Повдигнах с ръка първо едното, после другото му ухо — тези щури уши, които му бяха донесли толкова неприятности през годините, и които ни струваха куп пари — и усетих тежестта им. Повдигнах устната му и погледнах развалените му, изтъркани зъби. Вдигнах едната му предна лапа и я задържах в ръката си. После опрях челото си в неговото и стоях така дълго, сякаш изпращах телеграфно послание от моя мозък до неговия. Исках да го накарам да разбере някои неща.

— Нали знаеш какво винаги сме казвали за теб? — прошепнах аз. — Че си голяма напаст? Не го вярвай. Не го вярвай нито за миг, Марли. — Той трябваше да знае това, както и още нещо. Имаше и още нещо, което никога не бях му казвал, нито аз, нито някой друг. И исках да го чуе, преди да си отиде.

— Марли, ти си прекрасно куче.

Лекарката ме чакаше на рецепцията.

— Готов съм — казах аз. Гласът ми беше дрезгав, което ме изненада, защото смятах, че съм се подготвил за този миг още преди месеци. Знаех, че ако кажа само още една дума, ще се разплача, затова просто кимнах и подписах документите за изписване от клиниката. След като приключихме с оформянето им, отидох заедно с нея при лежащия в безсъзнание Марли и коленичих отново до него. Взех главата му и я държах нежно в ръцете си, а тя приготви спринцовката, вкара я в абоката и включи системата. Челюстта му потрепери съвсем слабо. Тя преслуша сърцето му и каза, че бие по-бавно, но все още не е спряло. Той беше едро куче. Тя приготви втора спринцовка и отново включи системата. След минута го преслуша и каза:

— Отиде си.

Остави ме сам с него и аз лекичко повдигнах единия му клепач. Беше права. Марли си беше отишъл.

Отидох на рецепцията и платих сметката. Лекарката ми обясни ми, че има възможност за „групова кремация“ за 75 долара и индивидуална кремация с предаване на праха за 170 долара. Не, казах аз, ще го отведа у дома. След няколко минути тя и един санитар изкараха една количка с голям черен чувал и ми помогнаха да го сложа на задната седалка. Лекарката ми стисна ръката и ми изказа съболезнованията си. Била направила всичко по силите си, каза тя. Беше му време, казах аз. Благодарих й и потеглих.

В колата на път за дома се разплаках, нещо, което не правя никога, дори и на погребение. Продължи само няколко минути. Когато паркирах на алеята пред нас, очите ми бяха сухи. Оставих Марли в колата и влязох вътре. Джени ме чакаше. Децата вече бяха заспали. Щеше да им съобщи на сутринта. Прегърнахме се и плакахме. Опитах се да й разкажа какво е станало, да я уверя, че той е спял дълбоко, когато краят е дошъл, че не е имало паника, никаква травма, никаква болка. Но думите ми убягваха. Затова просто стояхме прегърнати и се люлеехме. После излязохме навън, извадихме тежкия черен чувал от колата и го сложихме на градинската количка, която откарах в гаража за през нощта.