Джон Гроган
Марли и аз (26)

Глава 25
Напук на съдбата

Когато разпуснаха учениците за лятната ваканция, Джени натовари децата в минивана и потегли за Бостън, където щеше да гостува една седмица на сестра си. Аз останах, за да работя. У дома нямаше никой, който да прави компания на Марли и да го пуска навън. Едно от неприятните неща, които му докара старостта, и което го тормозеше най-много, беше, че не можеше да се сдържа, когато му се приходи по нужда. Въпреки лошото си поведение през всичките изминали години, Марли никога не ни беше създавал проблеми с облекчаването на стомаха си. В това отношение се гордеехме с него. Още откакто беше няколкомесечно бебе, той никога, никога не беше правил бели в къщата, дори и когато го оставяхме сам по десет–дванадесет часа. Шегувахме се, че пикочният му мехур е железен, а червата му са от камък.

Но напоследък нещата се промениха. Не можеше да издържа повече от няколко часа, без да се облекчи. Когато му се приходеше, трябваше веднага да излезе, и ако беше сам вкъщи, нямаше друг избор, освен да свърши работата вътре. Чувстваше се страшно зле поради тази си слабост и разбирахме, че се е изпуснал, на секундата щом се приберем у дома. Вместо да ни посрещне радостно на вратата, както му беше обичаят, той стоеше в другия край на стаята с наведена глава, която почти докосваше пода, опашката му висеше отпусната между задните му крака и цялото му същество показваше колко много го е срам. Никога не го наказвахме за такива неща. Как бихме могли? Беше близо тринадесетгодишен, а това е почти пределната възраст за един лабрадор. Знаехме, че го прави, без да иска, и той, изглежда, също го знаеше. Сигурен съм, че ако можеше да говори, би ни казал колко унизен се чувства и да ни увери, че наистина се е опитал да се сдържи.

Джени купи парочистачка за килима и нагласяше програмата ни така, че да не отсъстваме от къщи повече от няколко часа. Тя работеше в едно училище на доброволни начала и прескачаше да пусне Марли навън, след което пак се връщаше там. Аз често си тръгвах между главното ястие и десерта от вечерите, на която ни канеха познати, за да го изведа на разходка, която Марли, естествено, правеше възможно по-дълга, като душеше и се въртеше из двора. Приятелите ни се питаха на шега кой всъщност е истинският господар в дома на семейство Гроган.

Сега, когато Джени и децата ги нямаше, знаех, че ще отсъствам дълго от дома. Това беше моят шанс да оставам след работа и да обикалям из окръга, за да опозная градовете и местата, за които пишех. Пътят ми до работа и обратно беше дълъг, нямаше да ме има по десет–дванадесет часа на ден. Изключено беше Марли да стои сам толкова дълго. Решихме да го настаним в местния кучешки пансион, както правехме всяко лято, когато заминавахме на почивка. Пансионът беше прикрепен към една голяма ветеринарна клиника, където се предлагаха професионални, макар и не толкова индивидуални услуги. Всеки път, когато ни се наложеше да посетим клиниката, се срещахме с различен доктор, който не знаеше нищо за Марли, освен написаното в картона му. Така и не научихме имената им. За разлика от любимия ни д-р Джей във Флорида, който познаваше Марли почти толкова добре, колкото и ние, и който беше станал наш семеен приятел, преди да заминем на север, местните ветеринари останаха непознати за нас — компетентни, но все пак непознати. На Марли обаче му беше все едно.

— Уади отива на куче лагер! — изписка Колийн и на лицето на Марли се изписа оживление, като че ли идеята предлагаше доста забавни възможности. Пошегувахме се за програмата, която го чака в кучешкия пансион: копаене на дупки от 9:00 до 10:00, разпаряне на възглавници от 10:15 до 11:00, ровене в боклука от 11:05 до обяд и т.н. Откарах го там в неделя вечерта и оставих номера на мобилния си телефон на рецепцията. Марли никога не се отпускаше напълно, когато не беше у дома, дори в познатата обстановка при д-р Джей, и затова винаги се безпокоях малко за него. След всеки престой в пансиона той се връщаше отслабнал, муцуната му беше разранена от честото гризане на решетките на клетката. Когато го прибирахме, той се строполясваше в ъгъла и спеше непробудно часове наред, като че ли беше прекарал цялото си време в обикаляне на клетката, без да мигне нито за миг.

В онзи четвъртък сутринта бях близо до Индипендънс Хол в центъра на Филаделфия, когато звънна мобилният ми телефон.

— Ако обичате, изчакайте да ви се обади д-р еди-коя си — каза жената от кучешкия пансион. Още един ветеринарен доктор, чието име не бях чувал преди. След няколко секунди се чу друг женски глас, този път беше лекарката.

— Марли е в критично състояние — каза тя.

Сърцето ми подскочи.

— В критично състояние?

Лекарката ми обясни, че стомахът на Марли, пълен с храна, вода и въздух, се е разширил, разтеглил се е и е увиснал, след което се е обърнал и усукал, запушвайки пътя на съдържимото в него. Тъй като газовете и изядената храна нямало откъде да излязат, стомахът му се издул болезнено, при което се стигнало до опасност за живота му — болестно състояние, известно като стомашна дилатация волвулус. Почти във всички случаи единственият изход бил оперативната намеса, отбеляза тя и ми обясни, че ако не се приложи лечение, до няколко часа кучето може да умре.

Каза ми също, че вкарали сонда през гърлото му и изтеглили голяма част от натрупалите се газове, в резултат на което стомахът на Марли спаднал. С помощта на сондата успяла да оправи усукването и да „обърне“ стомаха му, както се изрази тя. Дали му седативи и сега си почивал спокойно.

— Това е добре, нали? — попитах предпазливо.

— Подобрението е временно — отвърна лекарката. — Овладяхме непосредствената криза, но щом стомахът се обърне веднъж, почти винаги това се повтаря.

— В колко от случаите?

— Бих казала, че при него шансът да не получи отново усукване е един процент.

Един процент? За Бога, помислих си аз, май има по-голям шанс да влезе в Харвард.

— Един процент? Само толкова?

— Съжалявам. Положението му е сериозно — отвърна тя.

Ако стомахът му пак се обърнеше — а това със сигурност щеше стане, както каза докторката — имало две алтернативи. Първата била операция. Тя ми обясни, че ще го отвори и ще закрепи стомаха за стената на коремната кухина с шевове, което ще попречи на обръщането му.

— Операцията струва около две хиляди долара — каза тя. Аз преглътнах. — И трябва да ви кажа, че е много инвазивна. Куче на възрастта на вашето трудно ще я понесе. Възстановяването щяло да бъде продължително и трудно, при положение че изобщо оцелее след операцията. Понякога по-възрастните кучета като него не преживявали постоперативната травма.

— Ако беше четири-пет годишен, щях да ви посъветвам да се съгласите на операция на всяка цена — каза докторката. — Но на неговата възраст сам трябва да решите дали да го подлагаме на всичко това.

— Не, ако не е наложително — отвърнах аз. — Каква е другата възможност?

— Другата възможност е — заяви тя, като се поколеба за секунда — да го приспим.

— О — казах аз.

Беше ми трудно да осмисля всичко това. Преди пет минути отивах към Камбаната на свободата и си мислех, че Марли безгрижно си почива в кучешкия пансион. А сега искаха от мен да решавам дали да живее или да умре. Никога не бях чувал за заболяването, което ми описа лекарката. Чак по-късно научих, че то се среща доста често при някои породи кучета, особено такива като Марли, с масивен, дълбок гръден кош. Кучета, които изгълтват цялата си храна на няколко хапки — отново като Марли — също са изложени на повишен риск. Някои от собствениците на тези четириноги любимци смятат, че е възможно стресът на кучетата, оставени на пансион, да е една от причините за заболяването, но по-късно прочетох, че според изследванията на един професор по ветеринарна медицина няма връзка между стреса и издуването на стомаха. По телефона докторката се съгласи, че е възможно вълнението на Марли, породено от присъствието на други кучета в пансиона, да е допринесло за пристъпа. Той излапвал набързо храната си, както обикновено, пухтял и отделял обилно слюнка, възбуден от присъствието на други кучета наоколо. Тя смяташе, че е погълнал твърде много въздух и слюнка и стомахът му е започнал да се разтегля във вертикална посока, което било предпоставка за усукването му.

— Не можем ли да изчакаме, за да видим дали ще се повтори? — попитах аз. — Може би няма да се обърне пак.

— Точно това правим в момента — отвърна тя. — Чакаме.

Сетне повтори, че шансът това да не се случи е един процент и добави:

— Ако стомахът му пак се обърне, ще трябва да решавате бързо. Не можем да го оставим да страда.

— Трябва да говоря с жена си — казах аз. Ще ви се обадя малко по-късно.

Когато звъннах на Джени по мобилния, тя беше с децата на един претъпкан туристически кораб в акваторията на Бостънското пристанище. Чувах шума от двигателите на кораба и гласа на екскурзовода, който ехтеше от високоговорителя. Разговорът ни беше накъсан, връзката беше лоша и не се чувахме добре. Виках, за да се опитам да й обясня проблема, но до нея стигаха само откъслеци от казаното. Марли… криза… стомах… операция… да го приспят.

От другата страна настъпи тишина.

— Ало? — обадих се аз. — Чуваш ли ме?

— Да, чувам те — отговори ми Джени и пак настъпи тишина.

И двамата знаехме, че все някога този ден ще дойде. Просто не смятахме, че ще бъде точно днес. Не и когато Джени и децата ги няма и дори не могат да се сбогуват с Марли. Не и когато аз съм на час и половина път, в центъра на Филаделфия, зает със служебните си ангажименти. В края на разговора, проведен с викове, едносрични фрази и напрегнати паузи, решихме, че нямаме избор. Ветеринарната лекарка беше права. Марли си отиваше. Щеше да бъде жестоко да го подложим на тежка, травмираща операция, само за да отложим неизбежното. Високата цена също не беше за пренебрегване. Беше неприемливо, почти неморално, да похарчим толкова пари за едно старо куче, чийто край беше близо, когато всеки ден се евтаназираха негови събратя единствено, защото са останали без дом. И което е по-важно, имаше деца, които не получаваха адекватно лечение поради липсата на финансови средства. Щом беше настъпил моментът Марли да си отиде, трябваше да го приемем. Щяхме да се погрижим това да стане достойно и безболезнено. Знаехме, че това е правилното решение, и все пак никой от нас не беше готов да го изгуби.

Обадих се на докторката, за да й съобщя какво сме решили.

— Зъбите му са изгнили, не чува нищо, задните му крака са зле и едва се качва на верандата — казах аз, като че ли тя се нуждаеше от убеждаване. — Трудно му е да клекне, когато трябва да се изходи.

Докторката, чието име, както разбрах, беше Хопкинсън, ме улесни:

— В такъв случай времето е дошло.

— Така предполагам — отвърнах аз, но й казах да не го приспиват, преди да съм се обадил пак. Искаше ми се да съм там. — Освен това — напомних й аз — все още се надявам на единия процент възможност за чудо.

— Да се чуем след час — предложи тя.

Един час по-късно д-р Хопкинсън звучеше малко по-оптимистично. Марли все още се държал. Бил включен на система, а иглата беше забита в едната му предна лапа. Тя ми каза, че шансът му за оцеляване е нараснал на пет процента.

— Не искам да ви давам излишна надежда — отбеляза лекарката. — Той е много болен.

На следващата сутрин гласът й звучеше по-бодро.

— Прекара нощта спокойно — съобщи ми тя.

Когато се обадих отново по обяд бяха изключили системата и го захранваха с каша от месо и ориз.

— Изгладнял е — докладва ми докторката.

При следващото ми обаждане той вече се беше изправил на крака.

— Новините са добри — уведоми ме д-р Хопкинсън. — Един от служителите ни го изведе преди малко навън и той се изака и изпишка.

Реагирах така радостно по телефона, сякаш Марли беше спечелил златен медал на кучешко изложение.

Тя добави:

— Явно се чувства по-добре. Току-що залепи една голяма влажна целувка на устните ми.

Да, това вече беше нашият Марли.

— Вчера си мислех, че това е невъзможно — каза докторката, — но сега смятам, че утре вече можете да го приберете у дома.

Взех го след работа на следващия ден вечерта. Изглеждаше ужасно — изнемощял, само кожа и кости, с гурелясали и помътнели очи, като че ли се беше върнал от оня свят, което, предполагам, в известен смисъл си беше така. Когато платих сметката от осемстотин долара, сигурно и аз не съм изглеждал много добре. Благодарих на докторката, а тя отбеляза:

— Целият персонал се влюби в Марли. Всички му стискаха палци.

Отведох кучето си, оцеляло като по чудо при шанс едно на сто, до колата и казах:

— Хайде да си вървим у дома, където ти е мястото.

Той просто стоеше и гледаше тъжно задната седалка, която му се виждаше недостижима като Олимп. Дори не се опита да влезе в колата. Повиках един от служителите на кучешкия пансион, който ми помогна внимателно да го повдигнем и да го вкараме в колата. Потеглих към дома с куп лекарства и строги наставления. Марли не трябваше да яде по много наведнъж и да пие неограничени количества вода. Дните, в които потапяше муцуната си в купата и си играеше на подводница, бяха вече минало. Отсега нататък трябваше да му даваме да яде по малко, четири пъти на ден, и да пие вода под режим — в купата му не трябваше да сипваме повече от половин чаша. По този начин, както се надяваше лекарката, стомахът му щеше да бъде спокоен и нямаше да се подуе и обърне отново. Освен това не трябваше да бъде оставян в голям кучешки пансион с много кучета, които лаят и се разхождат край него. Бях убеден, а изглежда и д-р Хопкинсън беше на това мнение, че това бе главният фактор за близката му среща със смъртта.

Когато онази нощ се прибрахме у дома, аз проснах на пода в общата стая един спален чувал до Марли. Той не бе в състояние да се изкачи догоре, където беше спалнята ни, а на мен не ми даде сърце да го оставя сам и безпомощен. Знаех, че ако не съм до него, ще бъде неспокоен през цялата нощ.

— Ще спим двамата тук, все едно сме на гости, Марли! — обявих аз и легнах до него. Докато го галех от главата до опашката, от гърба му падаха огромни топки косми. Почистих крайчетата на очите му от гурелите и чесах ушите му, докато не застена от удоволствие. Джени и децата щяха да се върнат на сутринта. Тя щеше да му готви варени кюфтета с ориз. Минаха тринадесет години и накрая Марли заслужи да яде човешка храна — не остатъци, а специално приготвена за него храна. Децата щяха да го прегръщат, без да знаят, че се е разминал на косъм със смъртта и е можело никога да не го видят пак.

Утре къщата щеше да се изпълни отново с викове, радост и живот. Но тази нощ бяхме само двамата, Марли и аз. Лежахме един до друг, усещах по лицето си неприятния му дъх и не можех да не си мисля за първата ни нощ с него години назад, когато го доведох у дома от развъдника за лабрадори — мъничко кученце, което плачеше за майка си. Спомних си как занесох кашона му в спалнята, как заспахме заедно и как бях провесил ръката си от леглото, за да го утеша. Тринадесет години по-късно пак бяхме един до друг, все така неразделни. Мислех си за детството и юношеството му, за изпокъсаните дивани и наядените матраци, за бурните ни разходки край канала и танците ни буза до буза, докато стереото гърмеше. Мислех си за погълнатите предмети и отмъкнатите чекове за заплатата ми, за безценните моменти на съпричастност между човек и куче. Най-вече си мислех какъв добър и верен приятел ми беше той през всичките тези години. Пътят, който бяхме изминали заедно, беше дълъг.

— Наистина ме уплаши, старче — прошепнах аз, когато той се опъна край мен и пъхна муцуна под ръката ми, за да продължа да го галя. — Хубаво е, че си отново у дома.

Заспахме на пода един до друг, задницата му беше наполовина върху спалния ми чувал, аз го бях прегърнал с едната си ръка. Събуди ме веднъж през нощта, раменете му потрепваха, лапите му мърдаха, от гърлото му излизаше леко джафкане, което повече приличаше на кашлица. Сънуваше. Сънуваше, както предположих, че е отново млад и силен. И че тича така, сякаш за него никога няма да има утрешен ден.