Вал Макдърмид
Владения на мрака (50)

Петък, 6 юли 2007
Къркалди

Телефонът прекъсна лекия сън на Карен още с първото си иззвъняване. Зашеметена и дезориентирана, тя го затърси опипом. Окончателно я разбуди сънливото измърморване: „Телефонът“ в ухото й. „Още е тук“, каза си тя с приятно вълнение. „Не е от онези, които чукат и бягат“. Сграбчи телефона, отваряйки с усилие очи. На таблото на часовника беше изписано 05:47. Работеше в отдела за студени досиета. Отдавна вече не й звъняха толкова рано сутринта.

— Инспектор Пири — изръмжа тя.

— Добро утро, инспектор Пири — отвърна отблъскващо бодър глас. — Обажда се Линда от централата. Току-що се обади някой си капитан Ди Стефано от полицията в Сиена. В друг случай не бих ви будила, но той каза, че било спешно.

— Всичко е наред, Линда — каза Карен, търколи се встрани от Фил и се опита да се настрои на работна вълна. Какво, по дяволите, беше това толкова спешно нещо, свързано с някакво предполагаемо убийство, състояло се преди три месеца, че да я будят в шест без четвърт сутринта? — Разказвайте.

— Няма кой знае какво за разказване, инспектор Пири. Той каза, че ви е пратил по електронната поща някаква снимка, надявал се, че ще можете да идентифицирате лицето. Било спешно. Каза го три пъти, така че вероятно наистина е така.

— Веднага ще се заема. Благодаря, Линда.

Той остави слушалката на мястото й и Фил незабавно я придърпа към себе си по спешност от друго естество.

Карен се заизвива, опита се да се измъкне от прегръдката му и запротестира:

— Трябва да ставам!

— Аз също.

Тя запуши устата й със своята и започна да я целува. Карен се отдръпна задъхана и попита:

— Как си с бързия секс?

Той се разсмя.

— Доколкото знам, жените не обичат бърз секс.

— Най-добре свиквай отсега, щом минаваш отново на фронтовата линия — каза тя и го притегли към себе си.

 

 

Със съвсем леки угризения на съвестта Карен най-сетне отвори пощата си. Предизвестеното съобщение от Ди Стефано беше най-новото в пощенската й кутия. Отвори го и зачака прикаченият файл да се отвори, четейки текста:

„Някой се опита да изхвърли човешко тяло в свинарника на Маурицио Роси, за да го изядат прасетата. Може би и с предишната жертва се е случило същото. Може би вие ще успеете да идентифицирате тялото?“

Господи, каква отвратителна мисъл! Беше чувала, че прасетата изяждат всичко и за случаи, в които са оставяли само катарамите от коланите на нещастни фермери, претърпявали злополука в свинарници, но никога не бе й хрумвало, че някой би се възползвал от това, за да се отърве от труп.

Тогава й хрумна друга, още по-отвратителна мисъл. „Прасетата могат да изядат някоя жертва и така човешката плът става част от тяхната собствена плът. После прасетата се превръщат на колбас и в крайна сметка се стига дотам, че хора ядат човешко месо“. Имаше чувството, че когато това се разчуе, бизнесът на Маурицио Роси значително ще западне.

Карен се поколеба, питайки се защо Ди Стефано е предположил, че тя може да разпознае жертвата. Възможно ли бе това да е Адам Макленън Грант, и възможността му да заживее с дядо си да му е била отнета в последния момент? Или пък да е мистериозно изчезналият Матиас, известен също и като Тоби Инглиш? Устата й пресъхна от напрежение, но тя кликна върху прикачения файл.

Лицето, което се появи на екрана, несъмнено принадлежеше на мъртвец. От него отсъстваше изцяло искрицата живот, която се долавяше дори по лицата на хора, изпаднали в кома. Но независимо от това беше потресаващо ясно за кого става дума. Едва вчера Карен бе разговаряла с Бел Ричмънд. А сега тя беше мъртва.

 

 

Магистрала А1, Флоренция — Милано

Гейбриъл реши, че няма причина да изоставя колата на Бел. Все още не. Появата на онова смахнато копеле, ченгето, беше го изплашила ужасно, но не беше възможно той да е успял да види регистрационния номер. Никой не би могъл да свърже кола, наета от английска журналистка, с онова, което се бе случило на хълма край Босколата. Най-важното сега беше да се отдалечи колкото може повече от Тоскана. Да остави зад гърба си и миналото, и ужасните неща, които бе принуден да стори. Да започне начисто, да се упъти направо към бъдещето.

Беше ужасно, но той успя да съблече трупа — отчасти за да помогне на прасетата да му свършат мръсната работа, отчасти за да затрудни идентифицирането й в случай, че я откриеха достатъчно скоро, за да бъде идентификацията възможна, колкото и невероятно да беше това. Оказа се, че решението му е било блестящо. Достатъчно лошо бе, когато онова побъркано ченге изникна сякаш от нищото. Но би било милион пъти по-лошо, ако той бе оставил по тялото нещо, което би облекчило усилията им да разберат коя е тя.

Така че засега колата не представляваше опасност. Той смяташе да я остави на паркинга за продължителен престой на летището в Цюрих и да си купи билет. Никога досега не бе ходил в Обединеното кралство, тъй като Даниъл винаги бе настоявал, че там за него няма нищо, освен болка и призраци от миналото — затова и нямаше представа какви са мерките за сигурност при влизането в страната. Но надали някой щеше да намери причина да обърне по-специално внимание на него или на британския му паспорт.

Искаше му се да не се бе наложило да убива Бел. Та той не беше някаква студена, безчувствена машина за убийства! Но нали веднъж вече му се бе случило да изгуби всичко. Знаеше какво е усещането и не би понесъл това да му се случи втори път. Дори плъховете се борят, когато бъдат притиснати в ъгъла, а той със сигурност имаше повече смелост от един плъх. Тя не му беше оставила избор. Също като Матиас и тя беше стигнала прекалено далеч. Добре де, е Матиас беше малко по-различно. Тогава той просто изгуби контрол над себе си. Мисълта, че този човек, когото бе обичал от детските си години, е убиец на майка му, бе накарала болката да избликне като извор в главата му и той го намушка дори преди да осъзнае, че държи в ръката си нож.

В случая с Бел той съзнаваше много добре какво прави. Но беше действал, тласкан от инстинкт за самосъхранение. Тъкмо се канеше да се свърже с дядо си, когато Бел нахлу в живота му, застрашавайки всичко. Последното, което му трябваше, бе тя да се раздрънка и да го свърже с убийството на Матиас. Той искаше да пристигне в дома на дядо си с чисто минало, да не допуска животът, който му е бил отказван досега, да бъде съсипан от някаква журналистка, свикнала да се рови из мръсотията.

Непрекъснато си повтаряше, че е направил онова, което е трябвало да направи. И това, че се чувстваше зле поради стореното, беше хубаво, защото доказваше, че в основата си е почтен човек. Беше притиснат от събитията, но това не означаваше, че е лош човек. Отчаяно се нуждаеше да повярва в това. Беше на път да започне нов живот. Само след дни Гейбриъл Поршъс щеше да бъде мъртъв, а Адам Макленън Грант да бъде на сигурно място под крилото на своя богат и могъщ дядо.

По-късно щеше да има време за разкаяние.

 

 

Замъкът Ротесуел

На Сюзън Чарлсън очевидно не й се нравеше полицията да се появява тук без покана. Няколкото минути, които деляха пристигането на Карен пред портите на замъка от появата й на прага очевидно се бяха оказали недостатъчни, за да успее първата помощничка на Грант да прикрие възмущението си.

Вместо предишното любезно посрещане, този път тя се обърна към Карен с думите:

— Не ви очаквахме.

— Къде е той? — Карен влезе забързано, принуждавайки Сюзън да направи няколко крачки встрани.

— Ако имате предвид сър Бродерик, все още не е възможно да се разговаря с него.

Карен демонстративно погледна часовника си.

— Седем часа и двайсет и седем минути. Готова съм да се обзаложа, че той още закусва. Вие ли ще ме заведете при него, или ще се наложи да го търся сама?

— Това е възмутително — каза Сюзън. — Уведомен ли е помощник-началникът Лийс, че сте тук и се разпореждате така своеволно?

— Сигурна съм, че скоро ще бъде уведомен — каза Карен през рамо и тръгна надолу по коридора. Отвори първата врата, покрай която мина — оказа се гардеробна. Следващата врата — офис.

— Престанете — каза рязко Сюзън. — Надвишавате правата си, инспектор Пири.

Следващата врата: малка дневна. Карен чу забързаните стъпки на Сюзън зад себе си.

— Така да бъде — каза тя рязко, настигайки Карен. Спря пред нея и разпери ръце, очевидно хранейки илюзията, че това би спряло Карен, ако тя наистина имаше намерение да продължи. — Ще ви отведа при него.

Карен тръгна след нея и двете прекосиха сградата до другия й край. Сюзън отвори една врата и те влязоха в светла стая за закуска, чиито прозорци гледаха към езерото и гората зад замъка. Карен не обърна внимание нито на изгледа, нито на храните, подредени на дългия салонен бюфет. Единственото, което я интересуваше, беше двамата души, седнали на масата със сина си между тях. Грант незабавно се изправи и я изгледа яростно.

— Какво става? — попита той.

— Време е лейди Грант да приготви Алек за училище — каза Карен. Съзнаваше, че репликата й е като извадена от лош сценарий, но не я интересуваше дали думите й звучат глупаво или не.

— Как се осмелявате да нахлувате в дома ми и да повишавате тон?

Той беше първият, който повиши тон, но явно не го осъзнаваше.

— Аз не повишавам тон, сър. Това, което трябва да кажа, не е подходящо да бъде чуто от дете.

Карен срещна невъзмутимо яростния му поглед. По някакъв начин тази сутрин тя бе изгубила и малкото притеснение от евентуални последици, което бе хранила досега.

Грант хвърли бърз, смутен поглед към жена си и сина си.

— В такъв случай ще отидем другаде, инспектор Пири — той тръгна бързо пред нея към вратата. — Сюзън, кафе. В моя кабинет.

Карен полагаше усилие да не изостава въпреки дългите му крачки, и едва успя да го настигне в момента, в който той връхлетя в едно спартански обзаведено помещение с бюро със стъклен плот, на който имаше само голям бележник и тънък лаптоп. Зад бюрото имаше функционален офисен стол с ергономичен дизайн. Едната стена беше заета от шкафове с папки. До другата имаше два стола, които Карен разпозна, припомняйки си едно пътуване до Барселона, когато слезе случайно от автобуса за туристическа обиколка на града и се озова пред павилиона на Мийс ван дер Рое^[1], който за нейно учудване я плени с чара на семплите си форми. Видът на столовете по някакъв начин й помогна да се почувства здраво стъпила на земята. Каза си, че ще може да се справи и с тази важна персона.

Грант се тръшна на стола си като капризно дете.

— Каква, по дяволите, е целта на всичко това?

Карен тръсна на пода тежката си чанта и се облегна на един от шкафовете, скръстила ръце пред гърдите си. Беше облякла съзнателно най-елегантния си костюм, купен от „Хобс“ в Единбург на разпродажба. Чувстваше, че държи ситуацията изцяло под контрол и че изобщо не я е грижа за Броуди Грант.

— Мъртва е — каза тя кратко.

Грант отметна рязко глава.

— Кой е мъртъв?

В гласа му се долавяше негодувание.

— Бел Ричмънд. Ще ми кажете ли сега по каква следа беше тръгнала?

Той се опита да свие небрежно рамене.

— Нямам представа. Тя беше журналист на свободна практика, не член на моя екип.

— Работеше за вас.

Той махна с ръка с аристократична надменност.

— Бях й възложил да осъществява връзката ми с пресата в случай, че нещо възникне при работата по този отдавнашен случай. — Той дори присви пренебрежително устни. — Което, доколкото мога да преценя, надали ще се случи.

— Тя работеше за вас — повтори Карен. — Ангажиментите й бяха значително по-големи от това да ви представлява пред пресата. Тя не беше публицист, а разследващ журналист, и именно това е, което работеше по ваша поръчка. Разследваше.

— Не знам откъде ви хрумват тези идеи, но мога да ви уверя, че няма да имате възможност да ги прилагате по този случай, след като поговоря със Саймън Лийс.

— Направете го. С радост ще му разкажа как Бел Ричмънд е отлетяла вчера за Италия с личния ви самолет. Как е наела кола за сметка на вашата компания на летището във Флоренция. И как убиецът й е бил изненадан от полицията, когато се е опитвал да нахрани прасетата с трупа й на стотина ярда от къщата, в която самата Бел откри плаката, поради който бе подновено това разследване. — Карен се изправи, отиде до бюрото и се облегна на него със свити юмруци. — Не съм някаква шибана глупачка, за каквато ме вземате. — Погледът, който му отправи, не беше по-малко яростен от неговия.

Още преди той да успее да реши как да отговори, в кабинета влезе млада жена в черна рокля, която носеше поднос с кафе. Тя се огледа неуверено.

— На бюрото, момиче — каза Грант.

Карен имаше чувството, че надали ще предложи чаша и на нея.

Тя изчака да чуе как вратата се затваря зад гърба й, после каза:

— По-добре ще е да ми кажете защо Бел е отишла в Италия — тъй като най-вероятно именно това е причината да бъде убита.

Грант отметна назад глава, вярвайки към нея волевата си брадичка.

— Доколкото ми е известно, инспекторе, юрисдикцията на полицията във Файф не обхваща и Италия. Това няма нищо общо с вас. Защо в такъв случай не се разкарате?

Карен се разсмя на глас.

— И по-забележителни мъже от вас са ми казвали да се разкарам, Броуди — каза тя. — Само че би трябвало да ви уведомя, че съм тук по настояване на италианската полиция.

— Ако от италианската полиция искат да разговарят с мен, да дойдат и да го направят. Ще разговарям с латернаджията, а не с неговата маймуна. Такъв ми е обичаят. Освен това, ако посещението ви имаше действително официален характер, бихте довели със себе си онова хлапе, за да води бележки. Познавам шотландските закони, инспектор Пири. А сега, както вече казах, се разкарайте.

— Не се безпокойте, ще си тръгна. Но трябва да отбележа, че не се нуждая от присъствието на втори служител на полицията, за да взема показания от свидетел за италианската полиция. А ще ви кажа и още нещо, без да сте ме питали. Ако бях на мястото на съпругата ви, бих се притеснила сериозно от факта, че оставяте зад себе си толкова мъртви жени. Дъщеря ви. Съпругата ви. А сега и тази журналистка, която бяхте наели.

Устните му се отдръпнаха в животинско озъбване.

— Как си позволявате…

Въпреки че бе решила твърдо да не се влияе от него, Грант успя да я извади от равновесие. Карен посегна към чантата си и извади от там карта на мястото, където е бил предаден откупа.

— Ето защо си позволявам — каза тя и разгъна картата на бюрото на Грант. — Въобразили сте си, че парите и влиянието ви могат да купят всичко. Въобразили сте си, че можете да погребете истината така, както сте погребали жена си и дъщеря си. Е, сър, аз съм тук, за да докажа обратното.

— Не разбирам за какво, по дяволите, говорите — произнесе с усилие Грант през стиснати зъби.

— Такова е общоприетото описание — каза тя и забоде пръст в картата. — Кат взема сака с парите от жена ви, някой от похитителите стреля, куршумът я улучва в гърба и тя умира. От страна на полицията също е даден изстрел, който не улучва нищо и никого. — Тя вдигна поглед към него. Лицето му беше застинало неподвижно в яростна гримаса. Надяваше се собственото й изражение да отразява неговото. — А ето каква е истината: Кат взема сака от жена ви и се обръща, за да го отнесе на похитителите. Вие започвате да размахвате пистолета си, похитителите изключват прожектора, брегът потъва в мрак и тогава вие стреляте. — Тя го погледна право в очите. — И убивате собствената си дъщеря.

— Това е някаква налудничава фантазия — изсъска Грант.

— Знам, че през всички тези години сте отказвали да приемете истината, но това е тя. И Джими Лосън е готов да я потвърди.

Грант удари с ръка по бюрото си.

— Един човек, осъден за убийство? И вие сте готови да му повярвате?

Устните му трепнаха присмехулно.

— Има и други, които знаят, че сте имали пистолет през онази нощ. Това са хора, които вече са се пенсионирали. Няма с какво да бъдат заплашени. Вие може би ще успеете да накарате Саймън Лийс да ме принуди да замълча, но духът вече е излязъл от бутилката. Така че за вас би било по-добре да склоните да ми сътрудничите в разследването на убийството на Бел Ричмънд.

— Напуснете дома ми — каза Грант. — Следващия път, когато дойдете, ви препоръчвам да носите съдебно решение.

Карен се усмихна сухо, едва забележимо.

— Можете да бъдете сигурен, че ще нося.

Имаше още много резервни патрони, но сега не беше моментът за повече изстрели. Мик Прентис и Гейбриъл Поршъс можеха да почакат.

— Нищо не е приключило, Броуди. Тази история няма да приключи, докато аз не кажа, че е приключила.

 

 

Бъдещият бивш Гейбриъл Поршъс нямаше никакви проблеми при влизането в Обединеното кралство. Човекът от имиграционните служби на летището в Единбург прекара паспорта му през електронното устройство, сравни лицето му с онова на снимката и му показа с кимване, че може да премине. Наложи му се да се придържа към старата си идентичност и за наемането на кола. Трудно беше да удържа сблъсъка между минало и бъдеще. Искаше му се да загърби Гейбриъл и всичко, което той бе извършил. Искаше да навлезе чист и необременен в новия си живот. Не искаше никаква връзка с миналия си живот, било то емоционална, психическа или материална. Не искаше да създава възможност за италианските власти да му задават неудобни въпроси. Молеше се дядо му да приеме, че той наистина иска изцяло да загърби миналото си. Едно беше сигурно — нямаше да му се наложи да преувеличава шока и болката, които му бе причинило писмото на баща му.

Трябваше да спре на една бензиностанция, за да попита за пътя към замъка Ротесуел, но в крайна сметка сутринта още не беше превалила, когато той се озова пред внушителните му порти. Спря, слезе от колата и се усмихна в обектива на охранителната камера. Когато по интеркома го попитаха кой е и по каква работа идва, той каза:

— Аз съм Адам Макленън Грант. Това е поводът за идването ми.

Накараха го да чака поне пет минути, преди да отворят външната врата. Първоначално това го подразни. Безпокойството започна да го измъчва непоносимо. После осъзна, че човек взема такива предохранителни мерки единствено когато наистина има какво да се охранява. Затова изчака, после влезе с колата в заграждението между първата и втората порта. Понесе и това, че охранителите го претърсиха. Не възрази, когато претърсиха колата му, помолиха го да отвори сака и раницата си и започнаха да се ровят в тях. Когато най-сетне го пуснаха да мине през вътрешната порта и той видя за първи път онова, което бе изгубил, дъхът му секна.

Караше бавно, за да успее да овладее вълнението си. Така отчаяно се нуждаеше от това ново начало. Никакви провали занапред. Той паркира на чакъла пред входната врата, излезе от колата и се протегна с наслада. Прекалено дълго беше седял. Изпъна рамене, изправи гръб и тръгна към вратата. Когато наближи, тя се отвори. На прага застана жена с пола от туид и вълнен пуловер. Тя неволно притисна ръка към устата си и ахна:

— Божичко!

Той се обърна към нея с най-хубавата си усмивка.

— Здравейте, аз съм Адам.

Протегна ръка. Достатъчно беше да види тази жена, за да прецени строгостта на етикета, който вероятно се спазваше тук.

— Да — отвърна жената. Дисциплината й помогна да надвие вълнението си, тя стисна здраво ръката му, без да я пуска. — Аз съм Сюзън Чарлсън. Аз съм личен асистент на дя… искам да кажа, на сър Бродерик. Това е изключителен шок. Изненада. Като гръм от ясно небе. — Тя се разсмя. — Чуйте ме само какви ги говоря! Обикновено не съм такава. Просто… е, никога не съм предполагала, че ще доживея този ден.

— Разбирам. За мен също беше шок. — Той освободи внимателно ръката си. — Дядо ми у дома ли е?

— Елате с мен.

Тя затвори вратата и го поведе по един коридор.

Благодарение на работата на баща си Гейбриъл беше посещавал някои красиви домове в Италия, но тази къща му се стори напълно чужда. С тези каменни стени и пестелива декорация тя изглеждаше студена и гола. Но реши, че няма да му навреди, ако направи комплимент.

— Прекрасен дом — каза той. — Никога не съм виждал нищо подобно.

— Къде живеете? — попита Сюзън, докато завиваха по друг, дълъг коридор.

— Израснах в Италия. Но имам намерение да се върна към корените си.

Сюзън спря пред тежка дъбова врата, изпъстрена с гвоздеи. Почука и влезе, като направи знак на Адам да я последва. Той възприе съвсем смътно стаята — някакво убежище със стени, покрити с книги. Цялото му внимание беше съсредоточено върху белокосия мъж, застанал край прозореца. Погледът на хлътналите му очи беше непроницаем, лицето му — напълно неподвижно.

— Здравейте, сър — каза Адам. За свое учудване установи, че му е трудно да говори. Неочаквано вълнение се надигна у него и му се наложи да преглътне сълзите си.

Лицето на стария човек като че ли започна да се разчупва пред очите му. По него се изписа странно изражение, смесица от усмивка и тъга. Той направи крачка към Адам, после спря и каза:

— Здравейте.

И неговият глас беше задавен. Хвърли поглед зад Адам и направи знак с ръка на Сюзън да излезе.

Двамата мъже впериха жадни погледи един в друг. Адам успя да се овладее и се покашля.

— Сър, сигурен съм, че не един човек е идвал тук, представяйки се като син на Катрина. Искам само да кажа, че няма да предявявам никакви претенции към вас и че не възразявам да бъда подложен на всякакви изследвания — ДНК-проби и каквото пожелаете. Допреди три месеца, когато почина баща ми, нямах никаква представа кой съм всъщност. През изминалите три месеца се колебаех дали да се свържа с вас или не… И ето ме тук. — Той извади писмото на Даниъл от джоба на единствения си приличен костюм. — Това е писмото, което той ми остави. — Гейбриъл протегна ръка към Грант, който пое омачканите листове. — Нямам нищо против да почакам отвън, докато вие четете.

— Няма нужда — каза Грант с хрипкав глас. — Седнете тук, така че да мога да ви виждам.

Той седна срещу стола, който бе посочил на Гейбриъл, и зачете. Няколко пъти прекъсва четенето и се вглежда в Адам, който се насилваше да седи спокойно и неподвижно. В един момент Грант притисна уста с ръката си — пръстите му видимо трепереха. Когато приключи с четенето, отново впери жаден поглед в Адам.

— Ако сте измамник, сте удивително добър.

— А ето и това — Адам извади от джоба си една снимка. На нея се виждаше Катрина — бременна, седнала на кухненски стол и скръстила ръце върху силно издутия си корем. Зад нея стоеше Мик, привел се над рамото й, за да постави ръка върху издутината. И двамата бяха широко усмихнати и с леко притеснения вид на хора, които позират пред апарат на самоснимачка.

Този път Грант не можа да възпре сълзите си. Той протегна безмълвно ръце към внука си. Адам, също с насълзени очи, стана и прие прегръдката му.

Сякаш бяха стояли прегърнати цяла вечност, но всъщност минаха само няколко мига. Разделиха се, бършейки с ръце очите си.

— Изглеждаш точно като мен преди петдесет години — каза той бавно.

— Все пак трябва да направите ДНК-теста — каза Адам. — Какви ли не злодеи се навъртат наоколо.

Грант го изгледа бавно, преценяващо.

— Струва ми се, че не всички са външни хора — каза той малко меланхолично. — Бел Ричмънд работеше за мен.

Адам се опита да се престори, че не познава името, но позна по лицето на дядо си, че не е успял.

— Тя дойде да ме види — каза той. — Но не спомена, че вие сте шефът й.

Грант се усмихна тънко.

— Не бих казал, че съм й бил шеф. Но наистина я наех да ми свърши една работа. И тя се справи толкова добре, че това стана причина за смъртта й.

Адам поклати глава.

— Не е възможно. Разговарях с нея едва снощи.

— Истина е. Преди малко тук дойде човек от полицията. Разбрах, че убиецът й се опитал да нахрани с тялото й прасетата в някакъв свинарник, съвсем наблизо до вилата, където приятелят ви Матиас е живял незаконно горе-долу по времето, когато е умрял баща ви — продължи мрачно Грант. — Полицията разследва още едно предполагаемо убийство, което се е случило в тази вила — по времето, когато Матиас и останалите от кукления театър са изчезнали.

Адам повдигна вежди.

— Това е извънредно странно — каза той. — За кой още се предполага, че е мъртъв?

— Не са сигурни. Кукловодите са се разпилели. Бел се канеше да започне да търси и тях, но така и не успя. Беше добра журналистка. Умееше да надушва следа.

— Така изглежда.

— Та къде е Матиас? — попита Грант.

— Не знам. За последен път го видях в деня, когато погребах баща си. Отидох до вилата, за да ми даде писмото. Разстроих се, когато разбрах, че той открай време е знаел кой съм всъщност. Разстроих се и ме обзе гняв, когато разбрах, че двамата с баща ми са се споразумели да ме държат надалеч от вас през всички тези години. Когато си тръгнах, му казах, че не искам изобщо да се виждам повече с него. Не знаех дори, че са напуснали Босколата. — Той сви рамене — леко, деликатно. — Сигурно са се изпокарали. Знам, че останалите понякога се дразнеха, задето Матиас вземаше по-голям дял от парите. Може би положението е излязло извън контрол и някой е бил убит. — Той поклати глава. — Това е лошо.

— Ами Бел? Каква е теорията ти за нея?

Адам имаше зад себе си цяла нощ, прекарана в шофиране, а после и полета, по време на които бе обмислял отговора на този въпрос. Поколеба се за миг, като че ли прехвърляше наум различни възможности.

— Ако Бел е разпитвала из Босколата, за това може да е научил убиецът. Знам със сигурност, че поне един от кукловодите спеше с едно момиче от Босколата. Може приятелката му да му е разказала за Бел и да са я проследили. Ако са разбрали, че е била при мен, може да са преценили, че е научила прекалено много и че трябва да се отърват от нея. Не знам. Нямам представа как разсъждават хора като тях.

Изражението на Грант беше станало непроницаемо, каквото беше в първия момент, когато го видя Адам.

— Много си убедителен — каза той. — Не са малко хората, които биха казали, че си мое копие. — За миг лицето му се сгърчи болезнено. — Прав си за ДНК-анализа. Трябва да го направим колкото е възможно по-скоро. А междувременно мисля, че трябва да останеш при нас. Да започнем да те опознаваме. — Усмивката му беше смущаващо двусмислена. — Светът ще прояви голям интерес към теб, Адам. Трябва да се подготвим за това. Не е задължително да разказваме всичко. Винаги съм вярвал в неприкосновеността на личния живот.

Моментът, когато старият човек разкри, че Бел е работела за него, беше много напрегнат. Въпросите му бяха по-остри, отколкото бе очаквал Адам. Но сега вече му беше ясно, че решението е взето и че изборът на дядо му е да премълчи някои неща. За първи път, откакто Бел се появи на прага му, непоносимото напрежение започна да го напуска.