Вал Макдърмид
Владения на мрака (11)

Понеделник, 18 юни 2007
Кампора, Тоскана, Италия

В седем сутринта беше почти възможно да се повярва, че изгарящата горещина от последните десет дни може да не се върне. Седефена дневна светлина се процеждаше през балдахина от дъбови и кестенови листа, в лъчите трептяха прашинки, вдигнати от стъпките на Бел. Тя се движеше достатъчно бавно, за да го забележи, защото неасфалтираният път, който се виеше през гората, беше изровен и пълен с дупки, осеян с остри камъни, които биха накарали всеки, решил да тича по него, да осъзнае колко раними са глезените му.

Само още два пъти щеше да излезе за любимото си сутрешно тичане, преди да й се наложи да се върне към задушаващите я улици на Лондон. Мисълта накара сърцето й да се свие леко от съжаление. Бел обичаше да се измъква от вилата, докато всички останали още спяха. Така можеше да пристъпва боса по мраморния под и да си представя, че е собственица на този палат, не просто поредният летен наемател, дошъл да се добере до късче от елегантността на Тоскана, макар и назаем.

Винаги прекарваше почивките си с петте приятелки, с които бяха живели заедно в една къща през последната година от следването си в Дърам. Онзи път, първия, и петте зубреха за последните си изпити. Родителите на една от тях имаха вила в Корнуол, която момичетата окупираха за една седмица. Твърдяха, че отиват там, за да учат, но всъщност прекарването бе посветено по-скоро на почивка, която ги ободри и освежи, давайки им възможността да се явят по-уверени на изпитите, отколкото ако бяха висели до последно над учебници и статии. И макар че и петте бяха съвременни млади жени без склонност към суеверие, струваше им се, че прекараната заедно седмица по някакъв начин е спомогнала за добрите оценки, които получиха. Оттогава всяка година през юни те се събираха, за да прекарат една седмица, посветена изцяло на удоволствия.

С годините ставаха все по-претенциозни към напитките, развиваха все по-голяма слабост да си угаждат с храната и разговорите им ставаха все по-скандални. Местата, които избираха за срещата си, ставаха все по-луксозни. Никога не канеха партньори и любовници за тази женска седмица. От време на време някоя проявяваше колебание, опитваше се да каже, че има много работа или семейни задължения, но обикновено успяваха да я вкарат в пътя без много усилия.

За Бел това беше важна част от живота й. Бяха все преуспели жени, лични контакти, на които можеше да разчита да й проправят път тук и там. Но не това беше основната причина тази почивна седмица да бъде толкова важна за нея. Партньорите идваха и си отиваха, но тези приятелки си оставаха същите. В един свят, където измерваха стойността ти в зависимост от последния път, когато твой материал се е появил на първа страница, беше приятно да разполагаш с убежище, където тези неща изобщо нямаха значение. Тук държаха на нея просто защото останалите от групата се забавляваха по-добре с нея, отколкото без нея. Всички се познаваха достатъчно отдавна, за да си прощават грешките, да приемат различните си политически убеждения и да могат да казват една пред друга неща, които в никакъв случай не биха казали пред когото и да било друг. Тази ваканция съставляваше част от защитния вал, с чиято помощ тя държеше на разстояние собствените си страхове и съмнения. Още повече, че напоследък това беше и единствената почивка, която отговаряше на изискванията й. През последните шест години тя беше обвързана с овдовялата си сестра Вивиан и нейния син Хари. Внезапната смърт на съпруга на Вивиан от инфаркт стана причина тя да изпадне в емоционална и финансова безпомощност. Бел почти не се поколеба, преди да реши да заживее със сестра си и племенника си. В крайна сметка решението можеше да се счита за добро, но въпреки всичко тя високо ценеше тази ежегодна седмица да си почине от работата и от семейния живот, какъвто бе нямала намерение да води. Особено сега, когато Хари беше на ръба на тийнейджърските екзистенциални кризи и страхове. Затова и тази година повече от всеки друг път й се искаше почивката да бъде изключителна, по-хубава от всичко досега.

Щеше да им е трудно да измислят нещо по-хубаво от сегашната почивка, мислеше тя, докато излизаше изпод сянката на дърветата и навлизаше в поле, пълно със слънчогледи, които всеки момент щяха да цъфнат. Забърза малко, тичайки по синора. Ноздрите й потръпваха, докато вдишваше аромата на зеленината. Дори да можеше, не би пожелала да промени нищо във вилата, нито в непретенциозния парк и овощната градина около покритата веранда и басейна. Изгледът към долината на река Елза беше зашеметяващ, на хоризонта се очертаваха покривите на Волтера и Сан Джиминяно.

А готварските умения на Грация бяха истински бонус. Когато установиха, че „местният майстор готвач“, рекламиран на сайта, е всъщност съпругата на фермера, който отглеждаше прасета в подножието на хълма, те се поколебаха дали да я повикат във вилата, за да им приготвя тоскански специалитети. Но на третия ден, прекалено притиснати от горещината, за да съберат сили да готвят, те повикаха Грация. Съпругът й, Маурицио, я докара до вилата в разнебитен фиат панда, който като че ли се крепеше с помощта на канап и сляпа вяра. От колата той разтовари и кашони с храна, покрити с тънко платно. На тромавия си английски Грация поиска от тях да се разкарат от кухнята, да си налеят по нещо и да си почиват на верандата.

Храната се оказа истинско откровение — апетитно миришещи салами и прошуто от прасетата от рядката порода „Чинта ди Сиена“, отглеждани от Маурицио, заедно със сочни зрели смокини от градината на вилата; спагети с песто от естрагон и босилек; печени яребици със зеленчуци от градината на Маурицио, нарязани надълго ароматни картофи с чесън и розмарин; сирена от местните ферми и накрая великолепен сладкиш с бадеми, обилно напоен с „лимончело“.

Приятелките така и не се опитаха да готвят от този ден нататък.

Поради готвенето на Грация сутрешното тичане бе станало още по-наложително за Бел. С приближаването на четиридесетте тя се бореше с все по-големи усилия да задържи теглото, с което се чувстваше във форма. Тази сутрин стомахът й още тежеше след прекрасните, топящи се в устата сини домати с пармезан, които я бяха изкушили да си сипе повторно, и то доста. Бел реши да удължи маршрута си. Вместо да заобиколи полето със слънчогледите и да тръгне обратно нагоре по склона към вилата, реши да поеме по една пътека, която тръгваше от далечния край на полето и водеше през обраслата с бурени градина на една полуразрушена casa colonica^[1], която бе виждала от прозореца на колата. Още от мига, когато я видя, първата сутрин, когато пристигнаха, Бел започна да мечтае как ще купи руината и ще я превърне в съвършеното тосканско убежище, с басейн и маслинова горичка наблизо. И, разбира се, Грация щеше да бъде подръка, за да готви. Тя обикновено беше доста безогледна, когато решеше да се възползва от нещо — и във фантазиите си, и в реалния живот.

Бел се познаваше достатъчно добре, за да знае, че това щеше да си остане неосъществена мечта. Притежанието на подобно убежище предполагаше склонност да се оттеглиш от професионалната си среда — а на нея подобна склонност й беше чужда. Може би, когато преценеше, че е готова да се пенсионира, би могла да се върне към осъществяването на идеята за реставрация на такава къща. Но тя съзнаваше, че и това ще си остане фантазия. Журналистите не се пенсионират. Винаги се появяваше нова примамлива тема, нова следа, по която да тръгнеш. Да не говорим пък за ужаса, че може да бъдеш забравен — все причини, поради които нито една от досегашните й връзки не бе устояла на напрежението, все причини, поради които и бъдещите й връзки щяха да бъдат доста непълноценни. Така или иначе, щеше да й бъде приятно да огледа старата къща отблизо, да прецени дали е в много лошо състояние. Когато бе споменала нещо за нея пред Грация, тя направи гримаса и нарече къщата rovina. Бел, която говореше добре италиански, преведе на останалите — „развалина“. Време беше да провери дали Грация бе казала истината или просто се опитваше да отклони вниманието на богатите англичанки.

Пътеката през високата трева беше все още учудващо добре утъпкана — голата земя беше вкоравена от стъпките на хора, преминавали от тук с години. Бел се възползва от възможността да усили темпото, после го понамали, когато наближи портите в оградата на двора около старата селска къща. Разнебитените крила на старата порта висяха пиянски на пантите, които едва се крепяха на двете високи каменни колони. Тежка верига с катинар ги държеше затворени. От другата страна се виждаше дворът, настлан с разкъртени плочи, с прораснали между тях туфи мащерка, лайка и всякакви жилави бурени. Бел поразтърси портите, без да разчита особено на успех. Но това й беше достатъчно, за да забележи, че долната част на дясното крило на портата окончателно се е откъснала от пантата. Крилото можеше спокойно да бъде дръпнато настрани, оставяйки пролука, достатъчно голяма, за да може да мине възрастен човек. Бел се промъкна през нея и пусна крилото на портата, което изскърца тихо, връщайки се в обичайното си положение, създаващо впечатление, че вратата е заключена.

Когато наближи къщата, започна да разбира определението, което й бе дала Грация. Всеки, който би се заел да я реставрира, би се обвързал с много продължителни строителни работи. Къщата беше построена така, че ограждаше двора от три страни — с една централна част и две крила от двете страни. Беше двуетажна, с покрита тераса по протежение на целия втори етаж — вратите и прозорците гледаха към нея, като по този начин осигуряваха на спалните чист въздух и бърз достъп до общото пространство. Но подът на терасата беше хлътнал, малкото останали врати висяха на различни страни, рамките на прозорците бяха напукани и разкривени. Стъклата на прозорците — и на долния, и на горния етаж — бяха изпочупени, мръсни или изобщо липсваха. Но солидните линии на красивата местна архитектура все още бяха забележими, а грубите камъни на зидарията излъчваха меко сияние под лъчите на утринното слънце.

Бел не можеше да си обясни причината, но къщата продължаваше да я привлича. Имаше небрежния чар на някогашна красавица, достатъчно уверена в себе си, за да се остави без съпротива на хода на времето. Неподкастрени бугенвилии пълзяха по олющената мазилка с цвят на охра и по ниския парапет на терасата. Ако в най-близко време не се намереше някой, който да се влюби в тази сграда, тя щеше да бъде погълната от растителността. След няколко поколения щеше да представлява само някаква могила с неизяснен произход, издигаща се на склона. Но засега все още притежаваше способността да очарова.

Тя тръгна внимателно по изпотрошените плочи на двора, край търкалящите се наоколо напукани глинени саксии — подправките, които са били засадени в тях, бяха плъзнали навсякъде наоколо и изпълваха въздуха с аромата си. Тя бутна тежката, скована от греди врата, която висеше на една панта. Дървото заскърца по неравния под, настлан с тухли, подредени в шарка „рибена кост“, но вратата се отвори достатъчно широко, за да може тя да влезе свободно в доста просторната стая. Първите неща, които забеляза, бяха мръсотия и запуснатост. Паяжини висяха от стена до стена, превръщайки стаята в лабиринт. Прозорците бяха непрозрачни от мръсотия. Далечно шумолене я накара да започне да се озърта, обзета от паника. Не се страхуваше от главни редактори, но четириногите плъхове я изпълваха с отвращение.

Когато очите й попривикнаха към мрака, Бел установи, че стаята не е напълно празна. Край едната стена беше поставена дълга маса. Срещу нея имаше разкривен диван. Ако се съдеше по вида на къщата, диванът също би трябвало да е мръсен и изгнил, но тъмночервената му тапицерия изглеждаше относително чиста. Бел отбеляза тази особеност, с намерение да я обмисли по-късно. Тя се поколеба за миг. Беше сигурна, че нито един от приятелите й не би я посъветвал да навлиза по-навътре в тази странна, запустяла къща. Но тя бе успяла да си изгради репутацията, че е безстрашна, която лежеше в основата и на кариерата й. Само тя си знаеше колко често този външен облик прикриваше такива нива на страх и неувереност, които я бяха карали да повръща в канавки и чужди тоалетни. Като знаеше срещу какво се бе изправяла, само и само за да осигури интересен материал за публикация, какво толкова страшно би могло да има в една запустяла развалина?

Зад вратата в дъното на стаята имаше тесен коридор и каменна стълба с изтрити стъпала, която водеше към терасата на горния етаж. Зад стълбата се виждаше друга мрачна и мръсна стая. Тя надникна вътре и забеляза с учудване опънато в единия ъгъл тънко въже, на което висяха около дузина метални закачалки за дрехи. Плетен шал висеше на една от закачалките. Под него се виждаше смачкана купчина плат с камуфлажен десен. Дрехата приличаше на едно от онези ловджийски якета, които продаваха от един фургон срещу кафенето на пътя към градчето Коле ди Вал д’Елза. Съвсем наскоро се бяха смели на този факт с приятелките си, питайки се откога сред италианските мъже се бе наложила модата да се обличат така, като че ли се връщат от военно назначение на Балканите. „Странно“, каза си Бел. Тръгна предпазливо нагоре по стълбите към терасата, очаквайки да завари и горе същата атмосфери на отдавна напуснато жилище.

Но веднага щом стъпи на горния етаж, тя почувства, че се е озовала на съвсем различно място. Когато се обърна наляво и надникна през първата врата, разбра, че тази къща не беше такава, каквато изглеждаше на пръв поглед. Тежката миризма на мухъл от долния етаж се долавяше съвсем слабо тук, въздухът бе почти толкова свеж, колкото и навън. Стаята очевидно бе ползвана за спалня, при това съвсем скоро. На пода бе поставен матрак, покрит със завивка, която бе небрежно отметната в долната му част. В стаята беше прашно, но липсваше плътният слой мръсотия, какъвто Бел очакваше след видяното на долния етаж. И тук в единия ъгъл имаше опънато въже. Имаше около дузина празни закачалки, на последните три висяха леко измачкани ризи. Дори от разстояние се виждаше, че са старички — ръбовете на ръкавите и яките бяха излинели.

Два сандъка от домати изпълняваха функцията на нощни шкафчета. На единия в чинийка бе закрепена недогоряла свещ. На пода до леглото се търкаляше пожълтял брой на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Бел вдигна вестника и забеляза, че е само отпреди по-малко от четири месеца. Това създаваше някаква представа кога горе-долу е било обитавано мястото. Тя повдигна ръкава на една от ризите и го притисна към носа си. Розмарин и марихуана. Миризмата беше слаба, но разпознаваема.

Тя се върна на покритата тераса и се зае да оглежда останалите стаи. Картината беше много подобна. Още три спални, в които бяха останали шепа дреболии — две тениски, няколко книги с меки корици и списания на английски, италиански и немски, половин бутилка вино, остатък от червило, кожен сандал с отпрана подметка — такива неща, които хората оставят след себе си, когато се изнасят, без да се замислят кой ще дойде на това място след тях. В една от стаите имаше изсъхнал, трошлив букет цветя, поставен в буркан от маслини.

Последната стая от западната страна беше най-голямата от всички до тук. Прозорците й бяха мити по-скоро, отколкото на която и да било от останалите, капаците им бяха сменяни наскоро, а стените — белосани. Насред стаята имаше рамка за ситопечат. Край една стена имаше наредени дървени сгъваеми маси, на които бяха струпани пластмасови чаши с пигменти и непочистени четки със спечена боя по тях. Подът беше нацапан тук-там с петна и пръсти. Бел беше заинтригувана, любопитството й надви останките от притеснение, породено от съзнанието, че е сама на това странно място. Които и да бяха хората, живели тук, трябва да бяха напуснали къщата много бързо. Никой не би оставил просто така една голяма рамка за ситопечат, ако напускането му е било запланувано.

Тя излезе заднешком от ателието и се упъти по терасата към отсрещното крило. Стараеше се да върви близо до стената, защото не беше сигурна дали разкривеният тухлен под няма да поддаде под тежестта й. Мина покрай спалните, обзета от чувството, че се е озовала без разрешение на изоставения кораб „Мари Селест“. Мълчанието, ненарушавано дори от птичи песни, задълбочаваше това усещане. Последната стая преди ъгъла беше баня, около която все още се носеше отблъскваща смесица от миризми. На пода имаше навит на кълбо маркуч, единият му край се губеше в дупка на стената до прозореца. Явно бяха импровизирали, за да имат някакво подобие на течаща вода, но не достатъчно, за да не бъде тоалетната отблъскваща. Тя сбърчи нос и отстъпи.

В момента, в който Бел зави зад ъгъла, слънцето излезе иззад края на гората и я обля внезапно с топлината си. Затова, когато влезе в последната стая, там й се стори още по-студено. Потръпвайки, тя пристъпи напред във влажния въздух. Капаците бяха здраво затворени, затова вътре беше толкова мрачно, че не можеше да се различи почти нищо. Но когато очите й привикнаха донякъде към мрака, тя започна да се ориентира в стаята. По размер беше същата като ателието, но явно бе ползвана с напълно различни цели. Тя отиде до най-близкия прозорец и започна да се бори с капака, докато най-сетне успя да го открехне наполовина. Това беше достатъчно, за да се потвърдят първоначалните й предположения. Очевидно тук е било средището на запустялата къща, където са се събирали обитателите й. Разнебитена, стара печка, свързана с газова бутилка, бе поставена край каменния умивалник. Масата за хранене бе изподраскана, политурата й бе изтрита и дървото на плота се бе оголило, затова пък беше масивна, а краката й бяха украсени с красива дърворезба. Около нея имаше седем различни стола, осмият бе съборен и се беше търкулнал настрани. Край стените имаше един люлеещ се стол и два дивана. Наоколо имаше разпилени неподхождащи си прибори и съдове, като че ли на обитателите на къщата не им е било до това да ги събират, когато са напускали.

Когато Бел обърна гръб на прозореца, вниманието й бе привлечено от една разкривена маса. Лесно можеше да остане незабелязана, защото бе поставена зад вратата. Върху нея имаше като че ли плакати, струпани на неспретната купчина. Заинтригувана, Бел пристъпи към масата. Направи две крачки и спря рязко, а ахването й отекна в прашния въздух.

Пред нея, на варовиковите плочи, имаше петно с неправилна форма, приблизително три фута дълго и осемнайсет инча широко. Беше ръждивочервено, краищата му — заоблени и гладки, защото течността се бе стекла като в езерце, вместо да се разлее. Беше достатъчно гъста, за да не се виждат през нея плочите отдолу. В единия си край петното бе размазано и по-прозрачно, като че ли някой се беше опитал да го почисти, а после се беше отказал. Бел беше писала достатъчно материали за домашно насилие и убийства по сексуални подбуди, за да може да разпознае голямо петно кръв, като го види.

Стресната, тя отстъпи, започна да върти глава ту наляво, ту надясно, сърцето й се заблъска така силно в гърдите, че сякаш щеше да се качи в гърлото й и да я задуши. Какво, по дяволите, се бе случило тук? Тя се озърна трескаво и забеляза други тъмни петна, зацапали пода от другата страна на масата. Разумната част от съзнанието й крещеше, че е време да се маха оттук. Но дяволът на любопитството продължаваше да шепне в ухото й. „Никой не е стъпвал тук от месеци. Погледни прахта. Отдавна са си отишли. Няма да се върнат скоро. Каквото и да се е случило тук, то е било достатъчно основание за тях да напуснат. Провери плакатите…“

Бел заобиколи петното, опитвайки се да мине колкото е възможно по-далеч от него, без да докосва мебелите. Веднага долови нещо лошо в атмосферата. Знаеше, че усещането е плод на въображението й, но все пак й се струваше съвсем реално. Отправи се към масата, вървейки с лице към вратата, обърнала гръб на вътрешността на стаята, и когато стигна, погледна разпилените по нея плакати.

Вторият шок беше по-силен от първия.

Бел знаеше, че не бива да тича толкова бързо нагоре по хълма, но не можеше да се овладее. Чувстваше как потта от ръката й се стича по качествената хартия на навития плакат. Най-сетне пътеката излезе изпод дърветата, и започна да става все по-равна и безопасна, колкото повече наближаваше тяхната вила. Наклонът надолу беше почти незабележим, но гравитацията подпомагаше достатъчно уморените й крака, така че тя продължаваше да се движи бързо, когато зави край ъгъла на вилата и откри Лиса Мартин, просната на един шезлонг на сенчестата тераса, да общува с петъчния „Гардиън“. Бел бе обзета от облекчение. Имаше нужда да поговори с някого, а от всичките й приятелки Лиса бе последната, която би се възползвала от разкритията й, за да освежи клюките на някой прием. Като юристка, посветила се на нарушенията на човешките права, Лиса приемаше своята способност да съпреживява и феминизма си така естествено, както и въздухът, който дишаше — именно тя щеше да оцени потенциала на разкритието, което Бел бе убедена, че е направила. Както и правото на Бел да предприеме по този повод онова, което намереше за добре.

Лиса откъсна очи от вестника. Вниманието й беше привлечено от необичайното задъхване на Бел.

— Божичко! — възкликна тя. — Изглеждаш така, като че ли всеки момент ще получиш удар.

Бел остави плаката на един стол и се приведе напред, опряла ръце на коленете си, поемайки въздух в дробовете си, изпълнена с разкаяние за онези изпушени скришом цигари.

— Ще… се оправя… след минута.

Лиса стана тромаво от шезлонга и забърза към кухнята, откъдето се върна с хавлиена кърпа и шише вода. Бел се изправи, взе водата, изля половината на главата си, пръхтейки, когато вдишваше неволно пръските. После разтърка главата си с кърпата и се отпусна тежко на един стол. Отпи дълбока глътка от водата, докато Лиса се разполагаше отново на шезлонга си.

— Защо е всичко това? — попита тя. — Ти си най-достолепният бегач, когото познавам. Никога досега не съм виждала задъхана Бел. Какво те докара до това състояние?

— Открих нещо — каза Бел. Гърдите й продължаваха да се повдигат тежко, но вече успяваше да говори, макар и накъсано. — Или поне така ми се струва. И ако съм права, ще мога да напиша материала на своя живот. — Тя посегна към плаката. — Донякъде се надявах, че ти ще ми помогнеш да преценя дали не съм се побъркала напълно.

Заинтригувана, Лиса хвърли вестника на земята и седна.

— Е, какво е това, което може да е нещо важно?

Бел разви плътната хартия и затисна ъглите й с една мелничка за черен пипер, една чаша за кафе и два мръсни пепелника. Изображението на листа с формат А-3 беше забележително. Идеята явно е била да се създаде мрачен черно-бял отпечатък в духа на немския експресионизъм. В горната част на изображението брадат мъж с гъста, остро очертана коса, се привеждаше над параван, а в ръцете си държеше дървени кръстове, на които висяха три марионетки. Но това не бяха обикновени марионетки. Едната беше скелет, втората — коза, а третата — изображение на Смъртта, в роба с качулка и коса в ръцете. Рисунката несъмнено имаше зловещо излъчване. В долната част имаше празно място, широко около три инча и оградено с траурно черно каре — на такова място обикновено се намираше надписът, съобщаващ за предстоящо представление.

— Дяволите да ме вземат — каза Лиса. После, най-сетне, вдигна очи и продължи: — Катрина Макленън Грант. — В гласа й се долавяше удивление. — Бел… къде, да му се не види, откри това нещо?