Вал Макдърмид
Владения на мрака (10)

Четвъртък, 28 юни 2007
Единбург

Да се научиш да чакаш, е един от необходимите уроци за журналиста, който не е включен в нито една учебна програма. Когато Бел Ричмънд имаше постоянна работа в едно неделно издание, тя винаги настояваше, че не й плащат за четиридесетчасова работна седмица, а за петте минути, през които съумяваше благодарение на убедителността си да прекоси праг, който друг журналист не бе успял да премине. Това предполагаше много чакане. Да чакаш някой да отговори на обаждането ти. Да чакаш развоя на една история да навлезе в нов етап. Да чакаш човекът, с който си влязъл във връзка, да се превърне в източник на информация.

Бел беше чакала доста и макар да беше придобила опит в това отношение, така и не беше обикнала чакането.

Трябваше да признае, че й се беше налагало да прекарва доста време на доста по-вредни за здравето места от това.

Тук поне разполагаше с някои удобства от рода на кафе, бисквити и вестници. Освен това пред прозореца на стаята, където я бяха оставили, се разстилаше панорамната гледка, която украсява сигурно милион тенекиени кутии с местните маслени бисквити. Виждаше се почти цялата Принцес Стрийт, с няколко от ключовите туристически забележителности — замъкът, паметникът на Уолтър Скот, националната галерия и градините на Принцес Стрийт. Бел забеляза и други архитектурни наслади за окото, но не познаваше града достатъчно, за да ги идентифицира. Беше идвала само няколко пъти в столицата на Шотландия, а и тази среща не се осъществяваше така, както би искала тя. Би предпочела да я проведе в Лондон, но нежеланието й да разкрива предварително картите си я принуди да загуби водещата позиция и да влезе в ролята на просител.

Тя разполагаше с помощник за издирванията — нещо необичайно за журналист на свободна практика. Джонатан беше студент по журналистика в Лондонския университет. Беше помолил научния си ръководител да го изпрати при Бел като стажант. Харесвал начина й на работа. Тя беше леко поласкана от комплимента, но особена радост й достави възможността в продължение на два месеца да се отърве от по-скучната част от работата си. Така че именно Джонатан беше установил първи контакт с фирмата „Макленън Грант Ентърпрайзис“. Отговорът, който бе получил, беше съвсем ясен. Ако госпожа Ричмънд отказваше да уточни причината, поради която искаше среща със сър Бродерик Макленън Грант, сър Бродерик не би се срещнал с нея. Сър Бродерик не даваше интервюта. По-нататъшните преговори чрез посредник доведоха до това компромисно решение.

Това, което ставаше в момента, според Бел означаваше, че я поставят на мястото й. Принуждаваха я да виси в тази хотелска конферентна зала. Опитваха се да й покажат, че една толкова важна личност, заместник-председател и притежател на основния пакет акции на компания, която е на дванайсето място в класацията по ценност на акциите в страната, има далеч по-важни ангажименти от това да се занимава с някаква лондонска драскачка.

Копнееше да стане и да започне да кръстосва стаята, но не искаше да се държи като човек, който е под напрежение. Никога не бе отстъпвала с лекота по-изгодната позиция. Вместо да се поддаде на желанието да стане, тя изпъна сакото си, провери дали блузата й не се е измъкнала от колана на полата, и изтупа зрънце чакъл от изумруденозелените си велурени обувки.

Най-сетне, точно петнайсет минути след уговорения час, вратата се отвори. Жената, която влезе с развяващи се одежди от кашмир и туид, напомняше на учителка на неопределена възраст, но със сигурност от онези, които успяват да наложат дисциплина сред учениците. В първия миг Бел едва не скочи на крака в налудничава първосигнална реакция на собствените си ученически спомени за тормозещи я монахини. Но успя да се овладее и се изправи, без да бърза.

— Сюзън Чарлсън — представи се жената и й протегна ръка. — Съжалявам, че се наложи да чакате. Както беше казал веднъж Харолд Макмилан, „Събития, момчето ми, събития“.

Бел реши да не изтъква факта, че Харолд Макмилан бе говорил за задълженията на премиер-министър, не за ангажиментите на гувернантка на някакъв едър индустриалец. Стисна топлите, сухи пръсти в своите. Ръката на другата жена отвърна кратко на стискането, после пусна нейната.

— Анабел Ричмънд.

Сюзън Чарлсън пренебрегна креслото срещу онова, на което бе седяла Бел, и тръгна вместо това към масата до прозореца. Поставена в неизгодно положение, Бел трябваше да вземе чантата си и кожената папка, и да я последва. Двете жени седнаха една срещу друга. Сюзън се усмихна — между устните, очертани с тъмнорозово червило, сякаш се провидя тебеширенобяла лента от паста за зъби.

— Искали сте да се видите със сър Бродерик — каза тя. Никакви встъпителни любезности, никакви дребни коментари за гледката. Право към целта. Самата Бел беше прилагала понякога тази тактика, но това не означаваше, че сега, когато местата бяха разменени, тя й се нравеше.

— Точно така.

Сюзън поклати глава.

— Сър Бродерик не разговаря с журналисти. Опасявам се, че сте си изгубили времето с пътуването дотук. Обясних го на вашия асистент, но той не пожела да приеме отказа.

Сега беше ред на Бел да се усмихне хладно.

— И правилно е постъпил, очевидно съм го обучила добре. Струва ми се, че има някакво недоразумение. Аз не съм дошла да моля за интервю. Тук съм, защото разполагам с нещо, което според мен представлява интерес за сър Бродерик — тя постави папката на масата и отвори ципа. Извади отвътре един лист плътна хартия с формат А-3. Държеше го с опаката страна нагоре. Виждаше се, че хартията е изпоцапана — тя издаваше лека миризма, странна смесица от прах, урина и лавандула. Бел не устоя на изкушението да хвърли предизвикателен поглед към Сюзън Чарлсън.

— Искате ли да видите? — попита тя и обърна рязко листа.

Сюзън извади от джоба си кожен калъф, от който измъкна очила с рогови рамки. Постави ги на носа си, без да бърза, но очите й нито за миг не се откъсваха от ярките черно-бели изображения пред нея. Мълчанието между двете жени натежа, Бел дори изпита чувството, че не й достига дъх, докато очакваше реакцията.

— Откъде се сдобихте с това? — попита Сюзън с педантичния тон на учителка по латински.