Вал Макдърмид
Владения на мрака (18)

Четвъртък, 28 юни 2007
Нютън ъв Уиймс

— Не бих се почувствала по-зле, ако ме бяха обвинили, че съм станала проститутка — каза Джени. — Предполагам, че всъщност в техните очи бях нещо подобно. Мъжът ми беше избягал като стачкоизменник, и в най-скоро време ние щяхме да заживеем от неморалните му печалби.

— Нито за миг ли не се усъмнихте в правотата им?

Джени отметна кичурите от лицето си, и за момент сякаш отхвърли част от изминалите години и придобитото примирение.

— Всъщност не. Мик беше близък с Иън Маклийн, един от онези, които заминаха за Нотингам. Не можех да твърдя, че не е така. Пък и не забравяйте как стояха нещата тогава. Мъжете водеха, а профсъюзът водеше мъжете. Когато жените пожелаха да участват активно в стачката, първата битка, която се наложи да проведем, беше срещу профсъюзите. Молихме ги да ни позволят да се присъединим. А те искаха да бъдем там, където винаги сме били — в задните стаички на къщите, да поддържаме огъня на домашното огнище. Не искаха да седим край мангалите на стачните постове. И въпреки че основахме обществото на жените — противнички на затварянето на мините, продължавахме да си знаем мястото. Човек трябваше да е много силен или много глупав, за да се опита да върви срещу вятъра по тези места.

Не за първи път Карен чуваше някаква версия на тази истина. Запита се дали тя самата би се справила по-добре в такова положение. Приятно й беше да си каже, че би защитавала по-уверено мъжа си. Но предполагаше, че изправена пред враждебността на цялата общност, и тя би се предала като Джени Прентис.

— Вероятно е така — каза тя. — Но сега, когато изглежда, че Мик в крайна сметка не е отишъл да работи като стачкоизменник, имате ли някаква представа какво може да е станало с него?

Джени поклати глава.

— Никаква. Въпреки че не исках да повярвам, възможността да е станал стачкоизменник все пак звучеше смислено. Така че никога не съм се замисляла за нещо друго.

— А можете ли да предположите, че всичко му е дошло до гуша? Че просто се е вдигнал и е заминал?

Джени се намръщи.

— Разбирате ли, това не би било типично за Мик. Да си тръгне, без да се постарае той да има последната дума? Не ми се вярва. Би се постарал да ми обясни, че аз съм виновна за всичко.

Тя се изсмя горчиво.

— Не мислите ли, че би си тръгнал без дума повече, за да ви накара да страдате още по-силно?

Джени отметна глава назад.

— Това е откачено — възрази тя. — Говорите така, сякаш той е някакъв садист. Той не беше жесток мъж, инспектор Пири. Просто несъобразителен и егоистичен като всички останали.

Карен помълча за миг. Този етап от разпита на близките на изчезналите винаги беше най-труден.

— Карал ли се е с някого? Имал ли е врагове, Джени?

Джени я загледа така, като че ли Карен внезапно беше заговорила на урду.

— Врагове? Искате да кажете, дали някой би го убил?

— Може да не е искал да го убие. Може просто да са се сбили.

Сега вече в смеха на Джени се прокрадна истинска топлота.

— Божичко, колко смешно звучи това от вашата уста! — Тя поклати глава. — Единствените случаи, когато Мик се е бил с някого през годините на брака ни, беше когато се сблъскваше с вашите колеги — при стачните постове, при демонстрациите. Дали е имал врагове? О, да, сред стройните сини редици. Но ние не живеем в Латинска Америка и не си спомням да съм чувала някой да говори за изчезнали хора по време на миньорската стачка. Така че моят отговор на въпроса ви е не — той нямаше такива врагове, с които би се сбил.

Известно време Карен се взираше в килима. Прекалената войнственост на полицията, позволяваща си насилие срещу стачниците, беше отровила взаимоотношенията в различните селища в продължение на едно и дори повече поколения. Нямаше значение, че онези, които прекрачваха границите на допустимото, най-често бяха пришълци от полицията в други области, докарвани за подкрепления с автобуси, срещу скандално високи заплащания за допълнителна работа, за да упражняват натиск върху съгражданите си по начини, за които повечето хора предпочитаха да не знаят. Последиците от тяхната арогантност и непознаването на положението засегнаха до един всички полицаи, служещи в миньорски райони. Карен си каза, че явно последиците са достигнали и до наши дни.

— Съжалявам — каза тя. — Няма извинение за начина, по който са се държали с миньорите тогава. Предпочитам да мисля, че в наши дни не бихме постъпили така, но вероятно греша. Убедена ли сте, че няма човек, с когото мъжът ви да е бил в конфликт?

Джени не се замисли дори за миг.

— Не знам да е имало нещо подобно. Той не беше скандалджия. Имаше си принципи, но не ги ползваше като повод за сбиване. Не отстъпваше от позициите си, но беше от хората, които говорят, не от онези, които се бият.

— Ами в случаите, когато думите не помагат? Какво би направил, би ли отстъпил?

— Не съм сигурна, че ви разбирам правилно.

Карен заговори полека, напипвайки идеята.

— Питам се дали през онзи ден той не е срещнал случайно Иън Маклийн и дали не се е опитал да го разубеди, да го накара да не заминава за Нотингам. И ако Иън е отказал да промени решението си, а останалите са били с него и са го подкрепяли… Дали Мик би се сбил с тях?

Джени решително завъртя глава.

— Изключено. Би казал онова, което си е наумил, и ако думите му не подействат, би си тръгнал.

Карен бе обзета от раздразнение. Дори след толкова много време в случаите от студените досиета обикновено се намираха една или две нишки, които да проследиш. Но в този случай засега човек нямаше за какво да се хване. Оставаше й да зададе един последен въпрос и да си върви.

— Имате ли някаква представа къде би отишъл Мик да рисува през онзи ден?

— Не спомена нищо. Единственото, което мога да ви кажа, е, че през зимата той често отиваше на брега край Ийст Уиймс. Така че, ако завалеше, можеше да се приюти в пещерите. Хората от дружеството за защита на пещерите бяха направили нещо като барачка в дъното на една от тях, в която имаше и печка за къмпинг, на която си правеха чай. Той имаше ключове от барачката, можеше да се разполага вътре като у дома си — допълни тя и тонът й отново стана кисел. — Но нямам представа дали е бил там през онзи ден или не. Може да е бил на което и да било място между Дайзарт и Бъкхейвън. — Тя погледна часовника си. — Не знам нищо повече.

Карен се изправи.

— Благодаря ви, че ни отделихте време, госпожо Прентис. Ще продължаваме с търсенето и ще ви държим в течение.

Минт се изправи с усилие и последва Карен и Джени към външната врата.

— Не е заради мен, нали разбирате — каза Джени, когато те вече бяха стигнали до средата на пътечката. — Но опитайте да го намерите заради детето.

Карен отбеляза, че за първи път тази сутрин Джени бе проявила някакво вълнение.

— Извади си бележника — нареди тя на Минт, когато влязоха в колата. — Трябва да се проследят няколко линии. Да се говори със съседката, да видим дали тя няма да си спомни нещо за деня, когато е изчезнал Мик Прентис. Да се поговори с някой от пещерняците, виж дали в дружеството все още има хора, които са били негови членове през 1984. Постарай се да намериш и други описания на личността на Мик Прентис. Порови се в досиетата за всичко, което можеш да намериш за този Анди Кар, служител на миньорския профсъюз, който вероятно се е самоубил по време, съвпадащо горе-долу с изчезването на Мик. Какво се говори за това тук? Освен това ще ни трябва да открием петимата стачкоизменници и да помолим колегите от Нотингам да поговорят с тях. — Тя отново отвори вратата на колата, когато Минт приключи с писането. — И тъй като и без това сме тук, нека опитаме да се доберем до съседката.

Едва бе изминала две крачки, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Фил — каза Карен.

Никакви любезности, направо на въпроса.

— Трябва да се върнеш тук незабавно.

— Защо?

— Макарона е потеглил по пътеката на войната и държи да знае защо, по дяволите, ти не си на бюрото си.

Саймън Лийс, помощник-началникът на криминалната полиция, се различаваше по темперамент от Карен. Тя беше убедена, че когато си легне вечер, той разучава приетия през 2006 година Устав на полицията в Шотландия. Знаеше, че е женен, и че има две деца — тийнейджъри, но нямаше представа как това може да се е случило с толкова маниакално подреден човек. По закона на всемирната гадост през първата сутрин, когато тя се заемаше с нещо извън преките си задължения, Макарона трябваше да се появи и да я потърси. Той като че ли вярваше, че е негово божествено право да знае къде точно се намира всеки от подчинените му, и докато е на работа, и през останалото време. Карен се питаше доколко ли се е доближил до апоплектичния удар, когато е установил, че тя не е на бюрото си, където е очаквал да я открие. Явно недостатъчно.

— Какво му каза?

— Казах, че имаш среща с екипа, който отговаря за съхранението на доказателствените материали, за да обсъдите процедурата по каталогизацията — отвърна Фил. — Това му се понрави, но не и фактът, че не си го въвела в списъка с ангажиментите си в компютъра.

— Тръгвам — каза Карен и озадачи Минт, влизайки обратно в колата. — Каза ли защо ме търси?

— На мен? На някакъв си сержант? Стига де, Карен. Каза само, че въпросът бил „от изключителна важност“. Вероятно някой му е откраднал бисквитите за храносмилане.

Карен направи нетърпелив жест към Минт.

— Връщаме се, Джеймс, и дай повечко газ. — Той я изгледа така, сякаш се беше побъркала, но все пак запали двигателя и подкара. — Идвам — каза тя по телефона. — Сложи чайника.

 

 

Гленротес

В стомаха на Саймън Лийс се гърчеше двойната спирала на гнева и чувството за безсилие. Той се понамести на стола и започна да прережда семейните снимки на бюрото си. Какво ставаше с тези хора? Когато отиде да потърси инспектор Пири и не я намери на мястото й, детектив Пархатка се държа така, като че ли това беше напълно в реда на нещата. У детективите в полицията на Файф имаше някакво дълбоко залегнало безгрижно пренебрежение към правилата. Това му бе станало ясно само дни след като пристигна в Глазгоу. Чудеше се как изобщо са успявали да приберат някого зад решетките, преди да пристигне той със своите аналитични методи, рационализации на следствения процес, високотехнологични похвати за установяване на връзки между престъпленията и неминуемо следващото ги повишаване на броя на разкритите престъпления.

Онова, което го дразнеше още повече, бе, че те сякаш не изпитваха благодарност за модерните методи, които той бе въвел в работата. Дори подозираше, че му се присмиват тайно. Да вземем например прякора му. Всички в тази сграда имаха прякори, които звучаха малко или повече добронамерено. Но с него положението беше по-различно.

Доста скоро откри, че са го кръстили „Макарона“, защото фамилното му име съвпадаше с името на фирмата — производителка на сладкишите с това име, чийто продукт бе станал прочут с един римуван рекламен текст, отличаващ се с бодър расизъм, който би предизвикал улични бунтове, ако се огласеше в Шотландия през двайсет и първи век.^[1] Той обвиняваше за това Карен Пири; не беше случайно това, че прякорът му се появи скоро след първия му сблъсък с нея. Тези сблъсъци станаха характерна отлика на повечето им срещи. Лийс не можеше да разбере как става това, но тя винаги успяваше да го постави в неизгодно положение.

Лийс още се присвиваше притеснено при спомена за онзи ранен случай. Едва-що бе започнал работа, но беше показал недвусмислено как смята да продължава, организирайки поредица от дни за обучение. Те не включваха обичайните мъжкарски перчения, нито пък досадни преговори на правата на полицаите в случаи на конфликт, а новаторски подход към въпроси, свързани с работата на модерната полиция. Първата група офицери беше събрана в стаята за обучение и Лийс започна встъпителната си реч, обяснявайки, че ще прекарат деня, разработвайки стратегии за полицейската работа в едно мултикултурно общество. Аудиторията изглеждаше несъгласна, а Карен Пири поведе настъплението.

— Сър, мога ли да направя една забележка?

— Разбира се, инспектор Пири.

Любезната усмивка прикриваше раздразнението му, че е бил прекъснат още преди да представи дневния ред.

— Ами, сър, Файф е област, в която средата трудно може да бъде определена като „мултикултурна“. Тук живеят много малко хора, които не са родени на Британските острови. Като изключим италианците и поляците, които са тук толкова отдавна, че и сами са забравили, че не са местни.

— Значи вие не намирате нищо нередно в расизма, така ли, инспектор Пири? — Вероятно отговорът му не беше възможно най-подходящият, но той бе подтикнат да каже това от неандерталските възгледи, които тя бе изразила. Да не говорим пък за самодоволно ироничното изражение, с което инспектор Пири обикновено съпровождаше всяко свое изказване, което би могло да бъде счетено за бунтарско.

— Съвсем не, сър. — Тя се усмихна почти съжалително. — Това, което исках да кажа, е, че предвид ограничения бюджет за обучението ни, вероятно би било по-смислено първоначално да се заемем със ситуации, с които би било по-вероятно да се сблъскаме в ежедневната си работа.

— Какви например? С въпроса колко силно да удряме хората, когато ги арестуваме?

— Мислех, че по-скоро би било редно да изготвим стратегии за борба с домашното насилие. Това е един от най-честите поводи да ни търсят, а освен това такова насилие много често ескалира. Прекалено много хора все още умират всяка година, просто защото обикновен битов скандал е излязъл извън контрол. А ние невинаги знаем как да процедираме, за да не влошим допълнително положението. Аз бих казала, че в момента това за мен е приоритет, сър.

С това свое кратко изказване тя издърпа килимчето изпод краката му. Нямаше как да си възвърне позициите. Можеше да продължи със запланувания дневен ред, съзнавайки, че всички присъстващи му се подиграват. Другият вариант беше да отложи заниманията, докато състави програма, включваща предложението на инспектор Пири, и напълно да загуби авторитета си. В крайна сметка той им нареди през този ден да се заемат с проучвания по темата за домашното насилие, подготвяйки се за следващия ден от обучението.

Два дни по-късно той дочу случайно, че говорейки за него, подчинените му го наричат „Макарона“. О, да, ясно му беше кого трябва да вини за това. Но както ставаше всеки път, когато тя правеше нещо, подкопаващо авторитета му, нямаше как да я обвини пряко. Тя си стоеше, чорлава, масивна и непроницаема като дългокосместите шотландски крави, и никога не си позволяваше да каже или да направи нещо, срещу което той би могъл да възрази. Освен това тя даваше тон на останалите, макар че сега беше написана в периферията, в екипа за работа със студени досиета, където не би трябвало да може да упражнява каквото и да било влияние. Но по някакъв начин, благодарение на Пири, за него работата с детективите от трите отдела приличаше на опит да пасеш котки.

Опитваше се да я избягва, да я изолира с помощта на своите директиви. И до днес вярваше, че е успял. А после иззвъня телефонът.

— Заместник-началник на полицията Лийс — обяви той, когато вдигна слушалката. — С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, господин заместник-началник. Казвам се Сюзън Чарлсън и съм лична секретарка на сър Бродерик Макленън Грант. Шефът ми би искал да поговори с вас. Подходящ ли е моментът?

Лийс се изправи на стола си и изпъна рамене. Сър Бродерик Макленън Грант беше прочут с три неща — с богатството си, с мизантропското си отшелничество, и с отвличането и убийството на дъщеря му Катрина преди двайсет и няколко години. Колкото и невероятно да изглеждаше това, личната му секретарка можеше да се обажда на помощник-началника на криминалната полиция единствено защото по случая е имало някакво развитие.

— Да, разбира се, моментът е съвсем подходящ, не би могъл да бъде по-подходящ.

Той започна да се рови в паметта си за подробности, слушайки само с половин ухо онова, което му говореше жената по телефона. Дъщерята и внукът отвлечени — да, така беше. Дъщерята беше убита при инцидент при предаването на откупа, а оттогава никой не беше виждал внука. А сега изглеждаше, че пред Лийс се разкрива шансът той да намери окончателното разрешение на случая. Той отново се заслуша в гласа на жената.

— Ако изчакате, мога да ви свържа още сега — казваше тя.

Последва кухият звук на прекъсната връзка, после прозвуча мрачен, плътен глас:

— Говори Бродерик Макленън Грант. Вие ли сте помощник-началникът на криминалната полиция?

— Точно така, сър Бродерик. Помощник-началник Лийс. Саймън Лийс.

— Запознат ли сте с неразрешеното убийство на дъщеря ми Катрина? И с отвличането на внука ми Адам?

— Разбира се, естествено, в страната няма полицай, който да не…

— Имаме основание да вярваме, че са се появили нови доказателства. Ще ви бъда задължен, ако направите необходимото инспектор Пири да дойде в дома ми утре сутринта, за да обсъди въпроса с мен.

Лийс стигна дотам наистина да отдръпне слушалката от лицето си и да я загледа стъписано. Да не би да му бяха скроили някакъв номер?

— Инспектор Пири ли? Не разбирам съвсем… бих могъл да дойда лично — запелтечи той.

— Вие сте човек, който не става от бюрото. Не ми трябват такива хора. — Думите на Броуди Грант прозвучаха пренебрежително. — Инспектор Пири е детектив. Хареса ми начинът, по който се справи със случая „Лосън“.

— Но… но с този случай би трябвало да се заеме по-висшестоящ служител — възрази Лийс.

— Лъжа ли се, или инспектор Пири е тази, която оглавява вашия екип за работа със студени досиета? — Грант започваше да проявява нетърпение. — Приемам това за достатъчно високо положение в йерархията. Не ме интересуват чиновете, интересува ме ефективната работа. Затова очаквам утре инспектор Пири в дома си, в десет сутринта. Дотогава би трябвало да има достатъчно време да се запознае с основните факти по случая. Приятен ден, господин Лийс.

Връзката прекъсна, и Саймън Лийс остана насаме със своето повишаващо се кръвно налягане и с лошото си настроение.

Колкото и да му беше неприятно, не му оставаше нищо друго, освен да открие инспектор Пири и да я инструктира. Поне можеше да представи нещата така, сякаш изпращането й там става по негова идея. Но въпреки че в нейната дневна програма, въведена в компютъра съгласно изискванията му, в този час тя нямаше никакъв страничен ангажимент, не успя да я открие на работното й място. Това, че служителите можеха да се заемат с определени неща по своя инициатива, може и да беше много хубаво, но те бяха длъжни да се научат да регистрират движението си през деня.

Той тъкмо се канеше да отиде отново до общата стая на отдела за работа със студени досиета, за да разбере защо инспектор Пири още не се е появила, когато на вратата се почука рязко, и незабавно след това в стаята влезе инспектор Пири.

— Не си спомням да съм ви поканил да влезете — каза Лийс и хвърли мрачен поглед към другия край на стаята, където бе застанала тя.

— Мислех, че работата е спешна, сър. — Тя пристъпи напред и седна на стола за посетители, поставен пред бюрото му. — Сержант Пархатка остави у мен впечатлението, че каквото и да е това, за което ме викате, то е неотложно.

„Ама че реклама за полицията“, помисли си той кисело. Гъста, непокорна кестенява коса, която падаше в очите й, едва забележим грим, зъби, които със сигурност биха изглеждали по-добре след сериозна намеса на ортодонт. Предполагаше, че тя е лесбийка, имайки предвид слабостта й към костюмите с панталон, които всъщност не бяха добър избор, като се вземе предвид колко широки бяха бедрата й. Не че той имаше нещо против лесбийките, напомни предупредително гласът на вътрешния му регулатор. Просто си мислеше, че така хората си създават погрешно впечатление за съвременната полиция.

— Сър Бродерик Макленън Грант ми се обади по-рано тази сутрин — каза той. Единственият признак на интерес от нейна страна беше лекото разтваряне на устните. — Предполагам, че знаете кой е сър Бродерик Макленън Грант?

Въпросът като че ли озадачи Карен. После тя се облегна на стола и започна да рецитира:

— Трети по богатство в Шотландия, притежава половината от плодородните земи в планинските региони. Натрупал е парите си от пътно и жилищно строителство, и от управлението на транспортните системи, които обслужват построените от него жилища и пътища. Притежава остров в Хебридския архипелаг, но живее предимно в замъка Ротесуел близо до Фолкланд. По-голямата част от земите между замъка и морето принадлежат или на него, или са влизали в границите на някогашното имение Уиймс. Дъщеря му Кат и внукът му Адам бяха отвлечени от анархистка групировка през 1985 година. Кат беше застреляна, когато нещо се обърка при предаването на откупа. Никой не знае какво е станало с Адам. Съпругата на Грант се самоуби две години по-късно. Той се ожени повторно преди десетина години. Има малко момченце, което сега трябва да е на пет или шест години. — Тя се ухили. — Е, добре ли се справих?

— Това не е състезание, инспектор Пири. — Лийс почувства как ръцете му се свиват в юмруци и ги отпусна под плота на бюрото. — Изглежда, че са се появили нови доказателства. И тъй като вие се занимавате със студените досиета, си казах, че вие би трябвало да се заемете със случая.

— Какви доказателства? — тя се подпря на страничната облегалка на стола. Това почти би могло да се определи като проява на отпуснатост.

— Реших, че ще е най-добре да говорите лично със сър Бродерик. Така няма да има опасност от объркване.

— Значи той всъщност нищо не ви е казал?

Лийс би могъл да се закълне, че тя се забавляваше.

— Уредих да се срещнете с него в замъка Ротесуел утре в десет часа. Не мисля, че е необходимо да ви напомням колко важно е да стане ясно, че приемаме случая сериозно. Искам сър Бродерик да знае, че ще посветим цялото си внимание на този въпрос.

Карен се изправи рязко. Погледът й внезапно бе станал студен.

— Ще му се отдели точно толкова внимание, колкото се отделя на всеки друг родител, изгубил детето си в случаите, по които работя аз. Не правя разлика между мъртвите, сър. А сега, ако това е всичко, имам да проучвам цял нов случай до утре сутринта.

Тя не изчака разрешението му да напусне. Просто се завъртя рязко и излезе, оставяйки у Лийс убеждението, че не прави кой знае какви разлики и между живите.

За пореден път Карен Пири го беше накарала да се почувства като идиот.

 

 

Замъкът Ротесуел

Бел Ричмънд прегледа за последен път набързо съставеното от нея досие на случая „Катрина Макленън Грант“, за да се убеди отново, че списъкът с въпроси, който бе изготвила, покрива всички значителни аспекти. Непоносимостта на Бродерик Макленън Грант към глупаците беше също толкова всеизвестна, колкото и неприязънта му към публичността. Бел подозираше, че той би се вкопчил в първата й проява на неподготвеност и би я използвал като повод да наруши споразумението, което тя бе постигнала със Сюзън Чарлсън.

Честно казано, тя самата все още се удивляваше, че е успяла да се справи. Стана, затвори лаптопа си и спря за миг, за да се погледне в огледалото. „Циците и зъбите. Човек не получава втори шанс за създаването на първо впечатление.“ Беше избрала стил, подходящ за уикенд в провинциално имение. Открай време я биваше в камуфлажа. Това бе и една от многото причини да бъде толкова добра в работата си. Умението да се сливаш с околната среда, да станеш „една от нас“, които и да бяха въпросните „ние“, беше необходимо зло. Така че, щом щеше да спи в аристократично великолепие под покрива на Броуди Грант, се налагаше да се облече подходящо за случая. Изопна по тялото си заетата от Вивиан рокля в шотландско каре „Блек Уоч“^[2], повери обувките си с ниски токове — да не са ожулени някъде, прибра гарвановочерната си коса зад едното ухо, и разтвори аленочервените си устни в усмивка. Хвърли поглед на часовника си и се увери, че е време да слиза, за да разбере какво й е подготвила респектиращата Сюзън Чарлсън.

Когато завиваше по широкото стълбище, й се наложи да отскочи встрани, за да се размине с едно малко момче, изкачващо се тичешком нагоре. То спря задъхано на междинната площадка, прибирайки към тялото си ръцете, които досега размахваше, и произнесе с усилие:

— Извинете — и продължи стремителното си изкачване. Бел примигна и повдигна вежди. Бяха изминали две години, откакто за последен път се бе сблъсквала с такова малко момче, но не беше чувствала нужда от подобни срещи. Тя продължи да слиза, но преди да стигне края на стълбите, някаква жена с кремави кадифени панталони и тъмночервена блуза зави покрай централната колона на стълбището и се закова изненадана на място.

— О, извинете, не исках да ви стряскам — каза жената. — Случайно да сте видели едно малко момче да минава от тук?

Бел посочи зад гърба си с палец.

— Отиде натам.

Жената кимна. Сега, когато дойде по-наблизо, Бел видя, че е поне с десет години над възрастта, която й бе дала по първоначална преценка. Имаше хубава кожа, гъста кестенява коса и стройна фигура, които подпомагаха създаваната илюзия.

— Чудовище — каза жената. Двете се срещнаха на второто стъпало. — Вие трябва да сте Анабел Ричмънд — продължи тя и й протегна слабата си ръка, която беше студена въпреки уютната топлина, съхранявана от дебелите стени на замъка. — Аз съм Джудит, съпругата на Броуди.

Разбира се, че ще е тя. Как можа Бел да предположи, че една гувернантка ще бъде така съвършено поддържана?

— Лейди Грант — каза тя, преодолявайки вътрешната си съпротива.

— Моля ви, казвайте ми Джудит. Макар да съм омъжена за Броуди вече от толкова години, всеки път, когато някой ме нарече „лейди Грант“, изпитвам желание да се огледам, за да разбера към кого се обръща.

Като че ли го каза искрено, а не от престорена скромност.

— А аз съм Бел, извън официалните формулировки в редакционните карета на вестниците.

Лейди Грант се усмихна. Очите й вече се насочваха нагоре по стълбите.

— Значи Бел. Вижте, сега не мога да ви отделя повече време, трябва да хвана чудовището. Ще се видим на вечеря.

И тя затича нагоре, прескачайки стъпалата.

Чувствайки се прекалено претенциозно облечена в сравнение с господарката на Ротесуел, Бел се упъти по настланите с каменни плочи коридори към кабинета на Сюзън Чарлсън. Вратата беше отворена и Сюзън, която говореше по телефона, й направи знак да влезе.

— Чудесно, благодаря ви, че сте организирали това, мистър Лийс. — Тя остави слушалката на мястото й, излезе иззад бюрото и повлече Бел обратно към вратата.

— Дойдохте съвсем навреме — отбеляза тя. — Той обича точността. Харесва ли ви стаята ви? Имате ли всичко необходимо? Функционира ли безжичният интернет?

— Всичко е съвършено — каза Бел. — И изгледът е прекрасен.

С усещането, че се е озовала в постановка на Би Би Си 2 по сценарий на Стивън Полякоф^[3], тя се остави да я поведат обратно из лабиринта от коридори, по чиито стени висяха снимки от шотландските планини с размерите на плакат, отпечатани на плато, за да създават усещане за картина. Установи с учудване, че тук беше много уютно. Но пък и всичко се различаваше от общата й представа за замък. Беше очаквала нещо като Уиндзор или Аник. Вместо това Ротесуел приличаше по-скоро на укрепена господарска къща в имение, украсена с кулички. Вътрешното обзавеждане също напомняше по-скоро на провинциално имение, отколкото на средновековни зали за пиршества. Всичко тук беше солидно, но не и прекалено внушително, от което се беше опасявала.

Когато спряха пред една двукрила, сводеста врата от махагон, тя вече започваше да съжалява, че не се е сетила да вземе една шепа трохи, за да си отбелязва пътя с тях.

— Ето че дойдохме — каза Сюзан, отвори едното крило и въведе Бел в билярдна зала с ламперия от тъмно дърво по стените и капаци на прозорците. Единствената светлина тук идваше от няколкото лампи, висящи над голямата билярдна маса. Когато влязоха, сър Бродерик Макленън Грант, който тъкмо оглеждаше щеката си, вдигна очи. Гъстите кичури на блестящата му сребриста коса, паднали по момчешки над широкото чело, веждите, подобни на сребристи защитни стени над очите, толкова хлътнали, че беше трудно да се определи цветът им, закривеният като папагалска човка нос и широката уста с тесни устни над квадратна брадичка — всичко това съставяше една запомняща се физиономия; осветлението придаваше на фигурата му нещо драматично.

Бел знаеше от снимките какво да очаква, но беше изненадана от усещането, че присъствието му наелектризира атмосферата. Беше се озовавала в близост до властни и високопоставени мъже и жени и преди, но само у неколцина бе забелязвала такава недвусмислена харизма. Незабавно й стана ясно как Броуди Грант бе съумял да изгради своята империя, започвайки от нищото.

Той се изправи и се подпря на щеката си.

— Мис Ричмънд, предполагам?

Гласът му беше дълбок и излизаше някак неохотно от устата му, сякаш отдавна не го беше ползвал.

— Точно така, сър Бродерик.

Бел не знаеше дали трябва да пристъпи напред или да си стои на мястото.

— Благодаря, Сюзън — каза Грант.

Когато вратата се затвори зад секретарката, той посочи две кресла с поизтрита кожена тапицерия, поставени от двете страни на мраморната камина с релефни украси.

— Разполагайте се. Аз мога да играя и да разговарям едновременно. — Той се върна при масата, за да огледа резултата от последния си удар, докато Бел изместваше едното кресло така, че да може да го гледа.

Тя изчака той да изпълни два удара. Мълчанието се надигаше между тях като приливна вълна, заплашваща да ги удави.

— Домът ви е много красив — каза тя най-сетне.

Той изсумтя.

— Не се занимавам с празни приказки, госпожице Ричмънд. — Той насочи бързо щеката и две топки се удариха една в друга със звук, който отекна като пистолетен изстрел. Започна да натрива края на щеката с креда и да я оглежда продължително. — Вероятно се питате как изобщо сте успели да се озовете тук. Пряк достъп до човек, за когото се знае, че мрази да привлича вниманието на медиите. Сериозно постижение, а? Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но вие просто имахте късмет.

Той заобиколи масата и загледа смръщено разположението на топките. Движеше се като човек, с двайсет години по-млад.

— По този начин съм правила някои от най-добрите си материали — отвърна спокойно Бел. — Да се озовеш на подходящото място в подходящото време е една от тайните на успешната журналистика. Не ми пречи това, че всичко е въпрос на късмет.

— Толкова по-добре — той отново загледа топките, накланяйки главата си на другата страна. — И така, чудите ли се защо реших точно сега да наруша мълчанието си, след толкова много години?

— Разбира се, че се чудя. Но ако трябва да бъда честна, не вярвам, че причините, които са ви подтикнали да проговорите сега, имат особена връзка с онова, което аз ще напиша в крайна сметка. Така че любопитството ми е по-скоро лично, отколкото професионално.

Той се готвеше за нов удар, но прекъсна подготовката си, изправи се и я загледа с трудноразбираемо изражение. Беше или вбесен, или озадачен.

— Не сте онова, което очаквах да видя — отбеляза той. — По-корава сте. Това е добре.

Бел беше привикнала да бъде подценявана от мъжете в своя свят. По-рядко й се случваше някой от тях да признае грешката си.

— Много сте прав, корава съм. Не очаквам някой друг да води моите битки.

Той се извърна с лице към нея, облегна се на масата и сключи ръце върху щеката си.

— Не обичам да се намирам във фокуса на общественото внимание — каза той. — Но все пак съм реалист. Навремето, през 1985 година, за човек като мен беше възможно да упражнява известно влияние върху медиите. Когато Катрина и Адам бяха отвлечени, успяхме до голяма степен да контролираме онова, което бе отпечатано и предавано във връзка със случая. — Той въздъхна и поклати глава. — Като че ли имахме някаква полза от това.

Подпря щеката на масата и отиде да седне срещу Бел.

Седеше в класическата поза на алфа-мъжкаря — широко разтворени колене, ръце върху бедрата, изправени рамене.

— Днес светът е различно място — каза той. — Виждал съм какво сте в състояние да причините вие на хора, загубили децата си. Мохамед ал Файед беше представен като параноичен шут. Превърнахте Кайт Маккан в някаква съвременна Медея. Достатъчно е да стъпиш веднъж накриво и те унищожават. Нямам намерение да допусна това да се случи с мен. Аз съм преуспяващ човек, госпожице Ричмънд. И съм постигнал успеха си, тъй като винаги съм приемал, че има неща, които не разбирам, и съм съзнавал, че за да преодолея такива препятствия, трябва да наема експерти и да се вслушвам в тяхното мнение. Що се отнася до този случай, в него вие сте моят наемен стрелец. Разчуе ли се веднъж, че са се появили нови доказателства, медиите ще подлудеят. Но аз няма да разговарям с никой друг, освен с вас. Всичко ще минава през вас. Така че всеки образ, който достигне до обществеността, ще бъде ваше дело. Тази сграда е строена, за да може да устоява на обсада, а системата ми за безопасност отговаря на най-новите изисквания. Нито едно от онези влечуги няма да се добере до мен, до Джудит или до Алек.

Бел почувства как усмивка раздвижва ъгълчетата на устата й. Ексклузивният достъп беше в центъра на мокрите сънища на всеки журналист. Обикновено й се налагаше да си скъсва задника, за да се добере до нещо подобно. А ето че сега й го поднасяха на тепсия, при това не искаха от нея нищо в замяна. Все пак нямаше да е зле да остави у него убеждението, че му прави услуга.

— А каква ще е ползата за мен? Като изключим това, че ще се превърна в журналистката, която всички ще се научат да мразят?

И без това тънките устни на Грант се свиха, докато заприличаха на съвсем тънка линия. Гърдите му се повдигнаха, когато той си пое дълбоко дъх.

— Аз ще разговарям с вас.

Думите излязоха с усилие, сякаш процедили се между два воденични камъка. Очевидно това беше миг, който би трябвало да предизвика асоциации със слизането на Мойсей от планината Синай.

Бел си беше поставила за цел да не се впечатлява.

— Отлично. Да започваме тогава. — Тя бръкна в чантата си и извади диктофон. — Знам, че няма да ви бъде леко, но трябва да ми разкажете за Катрина. Ще стигнем и до отвличането и последиците от него, но се налага преди това да се върнем по-назад. Искам да добия известна представа каква е била тя и какъв е бил животът й.

Той се взря в празното пространство пред себе си и за първи път Бел видя как му проличават седемдесет и двете години.

— Не съм сигурен, че аз съм най-подходящият човек за тази цел — каза той. — Ние много си приличахме. Двамата с Катрина постоянно се сдърпвахме за нещо. — Той стана от креслото и се върна при билярдната маса. — Тя винаги си беше избухлива, още от малка. Едва проходила, изпадаше в такива гневни пристъпи, че се тресяха стените на замъка. Гневните пристъпи отминаха с възрастта, но тя си остана избухлива. Въпреки това беше толкова очарователна, че винаги можеше да си възвърне нечия благосклонност, стига да си го поставеше за цел. — Той хвърли поглед към Бел и се усмихна. — Беше много целеустремена. А решеше ли, че иска да постигне нещо, никой не можеше да я разубеди.

Грант тръгна да обикаля масата, оглеждайки топките, подготвяйки следващия удар.

— Беше и талантлива. Като дете човек не можеше да я види без молив или четка в ръка. Рисуваше с моливи и с маслени бои, моделираше разни неща от глина. Никога не престана да се занимава с тези неща. Оказа се, че за нея не е било прищявка на възрастта, както при повечето деца. А после откри стъклото.

Той се приведе над масата и удари червената топка с бялата, изпращайки червената в средния джоб. Постави червената в изходно положение и се зае да изучава възможните ъгли за следващ удар.

— Казахте, че постоянно сте се сдърпвали за нещо. Какви бяха болезнените теми?

Грант се позасмя.

— Всякакви. Политика. Религия. Дали италианската кухня е по-добра от индийската. Дали Моцарт е по-добър композитор от Бетовен. Дали в абстрактната живопис има някакъв смисъл. Дали да садим бук, брези или шотландски борове в гората Чек Бар. — Той се изправи. — Защото не искаше да поеме от мен фирмата. Това беше сериозен повод за разправии. По онова време нямах син. Освен това никога не съм бил против жените в бизнеса. Не виждах причини тя да не поеме „Макленън Грант Ентърпрайзис“, ако преди това се запознаеше с начина, по който функционира фирмата. Тя казваше, че предпочита да забива карфици в очите си.

— Значи не одобряваше МГЕ? — попита Бел.

— Не, това не беше свързано с компанията или с фирмената политика. Искаше да бъде творец, да се занимава със стъкло. Да го скулптира, излива, духа — всичко, което се прави със стъкло. Искаше да стане най-добрата. А това нямаше да й остави време да се занимава с пътно и жилищно строителство.

— За вас трябва да е било разочарование.

— Разби ми сърцето — Грант се покашля, прочиствайки гърлото си. — Направих всичко по силите си да я разубедя. Но тя беше непреклонна. Зад гърба ми кандидатствала в академията за изящни и приложни изкуства „Голдсмит“ в Лондон и успяла да влезе. — Той поклати глава. — Бях твърдо решен да я оставя да се оправя сама, без пукнато пени, но Мери — жена ми, майката на Кат — ме накара да се засрамя и да се съглася да й помагам, докато следва. Подчерта, че за човек, който мрази да привлича вниманието на обществеността, съм решил да подхвърля много тлъст кокал на жълтата преса. И аз се оставих да ме убеди. — Той се усмихна кисело. — И дори почти се бях примирил. Но после открих за какво става дума всъщност.