Вал Макдърмид
Владения на мрака (31)

Понеделник, 21 януари 1985
Замъкът Ротесуел

За човек, който нямаше търпение да изчака да слегне яката от пяна на поръчаната пинта „Гинес“, чакането на ново обаждане от Съюза на анархистите в Шотландия беше жестоко мъчение. Грант се луташе из Ротесуел като топка в игра на кегли, буквално се блъскаше в стените и рамките на вратите в усилието си да запази хладнокръвие. В движенията му нямаше нито смисъл, нито логика, а когато в лутанията си срещнеше жена си, трудно намираше думи, с които да отвърне на тревожните й въпроси.

Мери създаваше впечатление, че се владее много по-добре, и той бе почти склонен да я упреква за това. Беше отишла в къщата на Кат и бе съобщила на него и на Лосън, че с изключение на един съборен стол в кухнята като че ли всичко било по местата си. Срокът на годност на млякото бил до неделя, което означаваше, че тя трябва да бе изчезнала само преди няколко дни.

Нощите бяха още по-мъчителни от дните. Не можеше да се каже, че той спи — по-скоро просто рухваше, когато физическото изтощение го победеше. После се стряскаше и се събуждаше, дезориентиран и неотпочинал. Веднага щом съзнанието му се избистреше, му се искаше сънят отново да го замъгли. Знаеше, че от него се очаква да се държи нормално, но нямаше сили за това. Сюзън отмени всичките му ангажименти, и той се скри зад стените на Ротесуел.

В понеделник сутринта вече се беше превърнал в психическа развалина, никога през живота си не се бе чувствал така. Лицето, което виждаше в огледалото, би било по на място в лагер за военнопленници, отколкото в богат замък. Вече дори не го беше грижа дали хората около него ще забележат колко е уязвим. Единственото, което чакаше, бе пристигането на пощата, с надеждата, че с нея ще се получи известие, което да го освободи от безсилието и да му даде нещо за вършене. Дори да ставаше дума за събирането на откупа, без значение колко щяха да поискат онези копелета. Ако зависеше от него, би се упътил право към пощенската служба в Къркалди, би причакал пощаджията като едновремешните разбойници по пътищата и би поискал от него пощата. Но съзнаваше налудничавостта на подобна идея, и вместо това постоянно слизаше до пролуката на вратата, през която пощата за замъка щеше да падне на килимчето зад вратата по някое време между осем и половина и девет сутринта.

Лосън и Рени вече се бяха явили. Пристигнаха в осем, облечени в работни дрехи, в микробус на фирма за водопровод и канализация, който мина по задната алея. Сега седяха неподвижно във фоайето и чакаха пощата. Мери, зашеметена от валиума, който той бе настоял да й даде, седеше на най-долното стъпало на стълбата по пижама и халат, подпряла брадичка на коленете си. Сюзън отиваше ту при един, ту при друг, предлагаше чай и кафе, и един бог знаеше какво се крие зад обичайната й въздържаност. Грант със сигурност не можеше да си представи как бе успяла да овладее положението през изминалите два дни.

Радиостанцията на Лосън запука и предаде някакво неразбираемо съобщение, а миг след това откъм вратата се чу шумолене и изтракването на капака над процепа за пощата. Днешната поща започна да се сипе като водопад през пролуката, а Грант връхлетя върху купчината като умиращ от глад, видял храна. Лосън успя да го настигне и да сграбчи плътния кафяв плик секунди след като Грант бе го взел.

— Аз ще взема това — каза той.

Грант изтръгна плика от ръцете му.

— Не, да му се не види, няма. Писмото е адресирано до мен, а вие ще го видите достатъчно скоро.

— Добре, добре — отвърна Лосън. — Само се успокойте, сър. Защо не седнете при жена си?

За свое удивление Грант се подчини и се отпусна на стъпалото до Мери. Впери поглед в плика, обзет от внезапно нежелание да открие какви искания ще бъдат отправени към него. После Мери постави ръка върху неговата и той почувства неочакван прилив на сила. Скъса плика от едната страна и извади сгъната на четири дебела хартия. Когато я разгъна, видя, че този път са пратили два екземпляра от плаката с кукловода. Още преди да успее да прочете думите, написани в карето в основата на двата плаката, видя новата снимка с „Полароид“. Понечи да я скрие, но Мери се оказа по-бърза, пресегна се и я сграбчи.

Този път на устата на Кат нямаше лепенка. Изражението й беше гневно и предизвикателно. Беше завързана за стола, на който седеше, с усукана около нея опаковъчна лепенка. Стената зад нея беше бяла, по нея не се виждаше нищо. Ръка в ръкавица държеше на преден план вчерашен „Сънди Мейл“.

— Къде е Адам? — попита Мери.

— Налага се да предположим, че е там — каза Лосън.

— Но нищо не доказва предположението ви. Може и да е мъртъв, откъде бихме могли да знаем — Мери притисна устата си с длан, сякаш за да върне обратно предателски изтръгналите се думи.

— Не ставай глупава — каза Грант, обви раменете й с ръка и се опита да придаде изкуствена топлота на гласа си. — Знаеш каква е Катрина. Няма начин да е склонила да изпълни необходимото за плановете им, ако бяха направили нещо на Адам. Щеше да вие като зъл дух и да се търкаля по пода, а не да седи кротко на стола. — Той притисна по-силно раменете й. — Всичко ще бъде наред, Мери.

Лосън изчака малко, после каза:

— Може ли да видим какво е написано?

Клепачите на Грант трепнаха и той кимна. Разгъна горния плакат на коленете си и прочете посланието, написано със същия плътен черен маркер като предното:

„Искаме един милион. 200 000 паунда в употребявани двайсетпаундови банкноти, които да не са с поредни номера, в сак. Остатъкът — в нешлифовани диаманти. Предаването ще стане в сряда вечерта. Когато предадете откупа, ще получите единия от двамата. Вие можете да изберете кой да бъде.“

— Господи боже! — каза Грант. Предаде плаката на Лосън, който вече си беше сложил ръкавици, за да го поеме. Посланието на втория плакат също не звучеше окуражаващо:

„Когато се убедим, че диамантите не са фалшиви, и че банкнотите не могат да бъдат проследени, ще освободим и втория заложник. Не забравяйте — никаква полиция. Не се опитвайте да ни разигравате. Знаем какво правим и не се боим да пролеем кръв в името на нашата кауза.

Съюз на анархистите в Шотландия.“

— Какво направихте, за да откриете тези хора? — попита Грант. — Имате ли някакъв напредък в търсенето на близките ми?

Лосън вдигна ръка, загледан във втория плакат. Подаде го на Рени и каза:

— Правим всичко по силите си. Разговаряхме с отдела за борба с тероризма и с МИ5, но и едните, и другите не са чували за активна група, наречена „Съюз на анархистите в Шотландия“. Успяхме да вкараме в дома на Катрина един специалист по вземане на отпечатъци и още един служител, който да събере веществени доказателства, в събота през нощта — възползвахме се от тъмнината. Засега в резултат на това не сме открили преки следи, но работим по въпроса. Освен това пратихме наш служител, представящ се за клиент, да поразпита наоколо и да се поинтересува кога ще бъде отворен магазинът на Катрина. Успяхме да установим, че със сигурност е работила в сряда, но никой не може да твърди категорично, че я е виждал оттогава нататък. Нямаме сведения за каквато и да било съмнителна активност в областта. Няма съмнителни превозни средства, не е забелязано някой да се е държал подозрително. Ние…

— Искате да кажете, че не сте открили нищо и че не знаете нищо — прекъсна го грубо Грант.

Лосън дори не трепна.

— Това се случва много често при отвличания. Освен ако отвличането не се осъществи на обществено място, рядко има нещо, за което да се хванем. А когато има и малко дете, е извънредно лесно да се контролира възрастния, така че дори не се стига до такава съпротива, която би оставила някакви следи. Обикновено успяваме да постигнем някакъв напредък едва при предаването на откупа.

— Но точно тогава вие няма да можете да направите нищо. Не можете ли да четете, човече? Ще задържат единия от тях, докато се убедят, че не сме ги измамили — каза Грант.

— Броуди, нали и двамата ще бъдат там при предаването — каза Мери. — Виж, нали пише, че трябва да изберем кой от двамата да ни върнат.

Грант изсумтя.

— И кого ли ще изберем? Повече от очевидно е, че ще изберем Адам — тъй като той е много по-безпомощен. Той не може да се грижи за себе си. Няма човек с капка ум в главата, който би оставил шестмесечно бебе в ръцете на някакви анархисти и терористи, ако има избор. Ще доведат Адам и ще оставят Катрина там, където ги държат. Така бих постъпил аз, ако бях на тяхно място — Грант погледна Лосън, очаквайки той да потвърди думите му.

Полицаят не пожела да го погледне в очите.

— Това несъмнено е една от възможностите — каза той. — Но каквото и да направят, пред нас ще има някакви възможности. Може да решим да ги проследим. Може да поставим проследяващо устройство в сака и второ при диамантите.

— А ако това не помогне? Какво може да им попречи да поискат още пари? — каза Грант.

— Нищо. Напълно възможно е да поискат втори път откуп — Лосън беше видимо смутен.

— Тогава пак ще платим — каза спокойно Мери. — Искам дъщеря ми и внукът ми да се приберат, без да пострадат. Ние с Броуди ще направим всичко необходимо, за да постигнем това. Нали, Броуди?

Грант се почувства притиснат. Знаеше какъв отговор се очакваше от него, но се изненада от двойствеността на собствените си разсъждения.

— Разбира се, Мери. — Този път очите на Лосън срещнаха неговите и Грант разбра, че може би си е позволил да издаде повече, отколкото би трябвало. Трябваше да напомни на детектива, че и той е заложил нещо на успешния изход от положението. — Господин Лосън също ще направи всичко необходимо, Мери. Уверявам те.

Лосън сгъна плакатите и ги пъхна обратно в плика.

— Посветили сме се стопроцентово на усилията да върнем Катрина и Адам у дома, без да им се случи нещо — каза той. — И следващата точка от изпълнението на плана е вие да уредите необходимото с банката си.

— С моята банка ли? Искате да кажете, че ще им дадем истински пари? — попита невярващо Грант. Ако изобщо се бе замислял над такива неща досега, винаги бе считал, че полицията разполага с маркирани фалшиви банкноти за такива случаи.

— На този етап би било крайно опасно да постъпим по друг начин — каза Лосън. После сведе поглед към килима — истинско въплъщение на смущението. — Предполагам, че разполагате с необходимите средства?