Вал Макдърмид
Владения на мрака (30)

Събота, 30 юни 2007
Ийст Уиймс

Вълноломът беше нов, Карен не го беше виждала последния път, когато бе идвала в Ийст Уиймс. Умишлено бе пристигнала по-рано, за да се поразходи из онази част на селцето, която бе по-близо до морето. Понякога се разхождаха по открития от отлива бряг между Ийст Уиймс и Бъкхейвън, когато тя беше дете. В спомените си виждаше бедно, занемарено селце, окаяно и мизерно. Сега Ийст Уиймс беше спретнато и стилно място за живеене, старите къщи бяха белосани наскоро или боядисани в тухленочервено, а новите изглеждаха като извадени от кутийка. Някогашната църква „Сейнт Мери бай дъ Сий“ бе спасена от разрухата и превърната в частно жилище. Благодарение на помощите от Евросъюза беше издигнат нов вълнолом от масивни блокове дялан камък от местните кариери, предпазващ селото от водите при устието на Форт. Карен вървеше из местността Бак Дайкс, опитвайки се да се ориентира. Гората зад дома на свещеника беше изчезнала и на нейно място се издигаха къщи. Нямаше ги и старите фабрични постройки. А и общата линия на селските покриви се беше променила сега, когато ги нямаше насипите и вагонетната станция на мината. Ако не знаеше, че това е Ийст Уиймс, би й било много трудно да разбере къде е.

Но беше принудена да признае, че промяната е била за добро. Лесно беше да си припомняш сантиментално старото време и да забравяш ужасните условия, в които са били принудени да живеят толкова хора. А те са били и икономически заробвани, принудени от бедността да пазаруват само в местните магазини. Дори магазините на кооператива, предполагаемо управлявани в изгода на членовете, са били скъпи в сравнение с магазините на главната улица в Къркалди. Животът е бил тежък, единствената компенсация за трудностите е било чувството за принадлежност към една общност. Загубата на тази единствена малка привилегия трябва да е била равностойна на смъртен удар за Джени Прентис.

Карен тръгна обратно към паркинга, взирайки се към издигащата се на другия край на плажната ивица канара от червен ивичест пясъчник, бележеща началото на редицата дълбоки пещери, криещи се в нейната основа. В спомените си ги виждаше като съвсем отделени от селото, но сега една редица къщи стигаше чак до входа на пещерата, която наричаха „Двореца“. Наоколо имаше информационни табели за туристи, на които бе описана историята на пещерите, обитаеми отпреди пет хиляди години. Пиктите бяха живели тук. Скотите ги бяха използвали за ковачници и стъкларски работилници. Задната стена на Гълъбовата пещера беше изпъстрена с дузини дупки, в които са гнездили гълъби. През вековете местното население беше използвало пещерите по най-различни предназначения — от тайни политически събирания, през семейни пикници в дъждовни дни, та до любовни срещи. Карен никога не беше ходила да се натиска с момчета в тези пещери, но макар някои от познатите й да го бяха правили, не виждаше в това нищо лошо.

Когато тръгна обратно, тя видя колата на Фил да спира в края на макадамовия път, където започваше крайбрежната алея. Време беше да се заеме с изследването на едно по-различно пресичане на миналото и настоящето. Когато тя стигна до паркинга, към Фил се беше присъединил един висок, попрегърбен мъж с лъскава плешива глава, облечен в яке и панталони от типа, който си купуват представителите на средната класа, преди да си позволят някакъв по-далечен излет от разходката до местната кръчма — от горе до долу в ципове, джобове, изцяло от материали, произведени по най-модерни технологии. Никой от хората, с които Карен бе израснала, не бе разполагал със специални дрехи или обувки за излети. Просто си излизаха на разходка с дрехите, с които си ходеха по улицата, като евентуално добавяха по още някоя връхна дреха през зимата. Което не им пречеше да изминават по осем-девет мили преди вечеря.

Карен си направи забележка наум, докато наближаваше двамата мъже. Понякога стряскаше сама себе си, когато започнеше да разсъждава като баба си. Фил я представи на другия мъж, Арнолд Хейг.

— Аз съм секретар на Дружеството за защита на пещерите край залива Уиймс от 1981 година — заяви той гордо с акцент, който подсказваше, че корените му са на няколкостотин мили южно от Файф. Имаше длъгнесто, слабо лице, което никак не подхождаше на чипия му нос, а зъбите му сияеха с неестествената си белота на фона на обветрената му кожа.

— Това значи да се посветиш истински на една кауза — каза Карен.

— Всъщност не — Хейг се изкиска. — Никой друг не е проявявал междувременно интерес към този пост. За какво точно искахте да разговаряте с мен? Да, да, знам, че става дума за Мик Прентис, но аз дори не съм се сещал за него от години.

— Защо не отидем да поразгледаме пещерите, за да поговорим, докато обикаляме? — предложи Карен.

— Разбира се — съгласи се учтиво Хейг. — Можем да се отбием в Двореца и в Гълъбовата пещера, а после ще пием кафе в Пещерата на Тана.

— Кафе ли? — попита учудено Фил. — Да не би там да има кафене?

Хейг отново се изкиска.

— Съжалявам, сержант, не е чак толкова изискано. Пещерата на Тана беше затворена за обществеността след големия каменопад през 1985, но ние в дружеството запазихме ключовете от преградите. Решихме, че ще е подходящо да поддържаме традицията, според която на пещерите винаги е било намирано полезно приложение, затова разположихме нещо като малък клуб в обезопасената част на пещерата. Много е импровизирано, но на нас ни е приятно.

И той забърза към първата пещера, без да забележи присмехулно ужасения поглед, който Фил отправи към Карен.

Първият знак, че скалите не са много солидни, беше една дупка в пясъчника, зазидана с тухли преди години. Някои от тухлите липсваха, и през дупките можеше да се види потъналата в мрак вътрешност.

— Този вход и коридорът, към който води, са дело на човешки ръце — каза Хейг, сочейки тухлената зидария. — Както виждате, „Двореца“ е изнесена малко по-напред от другите пещери. През деветнайсети век приливът е стигал до самия вход на пещерата, разделяйки Ийст Уиймс от Бъкхейвън. Момичетата, които чистели тук херингата, не можели да минават от едното село в другото, когато дойдел приливът, затова пробили тунел в западния край на пещерата, през който можели да излизат в безопасност на брега. А сега, ако ме последвате, ние ще влезем през източния вход.

Когато бе казала „да поговорим, докато обикаляме“, Карен не бе имала предвид точно това. Все пак, тъй като те се бяха заели с тази задача в свободното си време, като никога не бързаха — а ако това можеше да предразположи Хейг, то би било от полза за тях. Доволна, че сутринта избра джинси и маратонки, тя последва мъжете, които заобиколиха скалата и тръгнаха по пътека, около която минаваха ниски огради, към входа на пещерата. В близост до пещерата оградата беше съборена — те прекрачиха огънатата тел и влязоха в пещерата, където подът от утъпкана пръст беше учудващо сух, като се има предвид колко много дъжд се беше излял през последните седмици. По-обезпокоително й се стори обаче това, че таванът бе подпрян с една тухлена колона, на която висеше табела с текст „Опасно! Вход забранен!“.

— Някои хора вярват, че пещерата води името си от времената на крал Джеймс Пети, който обичал да се движи дегизиран сред поданиците си — каза Хейг, включвайки мощен фенер, с който освети тавана. — Говори се, че раздавал правосъдие тук, сред циганите, които обитавали пещерата по онова време. Но на мен ми се струва по-вероятно през Средновековието тук да са заседавали съдилищата на местните благородници.

Фил обикаляше наоколо, лицето му грееше като на ученик по време на най-хубавата училищна екскурзия.

— Каква е дълбочината на пещерата?

— След около двайсет метра подът започва постепенно да се издига, докато се слее с тавана. Навремето имаше тунел, който водеше на три мили навътре в сушата, до Кеноуей, но едно срутване го затвори от отсамната страна, така че се наложи да затворят и входа откъм Кеноуей по съображения за безопасност. Човек започва да си задава въпроси, нали? Какво ли са правили тук, та им е бил необходим таен изход чак в Кеноуей? — Хейг отново се изкиска. Карен си представяше до каква степен ще й е опънал нервите този негов тик, докато приключат срещата си с него.

Тя остави двамата мъже да разглеждат пещерата и излезе отново на чист въздух. Небето беше покрито с разкъсани сиви облаци, вещаещи дъжд. Морската вода отразяваше небето и прибавяше към цветовете му и собствените си оттенъци. Тя се обърна и загледа ярките цветове на буйната лятна зеленина и на пъстреещите скали — искрящи въпреки мрачното време. Скоро Фил се появи, а Хейг вървеше след него и продължаваше да говори. Когато видя Карен, той й се усмихна, сякаш се извиняваше. Нейното лице остана безизразно.

Следваща в програмата беше Гълъбовата пещера, съпроводена от лекция за необходимостта да се отглеждат гълъби за прясно месо през зимата. Карен слушаше с половин ухо, после, когато Хейг млъкна за миг, тя каза:

— Цветовете тук са невероятни. Мик рисуваше ли и в пещерите?

Хейг я изгледа, сякаш въпросът й го бе стреснал.

— Да, всъщност да. Някои от неговите акварели са изложени в информационния център за пещерите. Различните минерални соли в състава на камъка са причина за ярките цветове на скалите.

Преди да е успял да се развихри на тази тема, Карен зададе следващия си въпрос.

— Идваше ли тук често по време на стачката?

— Не много често. В началото, доколкото знам, помагаше на пътуващите стачни постове. Но не го виждахме тук по-често от обикновено, дори започна да идва малко по-рядко, когато дойде есента и наближи зимата.

— А казвал ли е защо идва по-рядко?

Хейг я погледна недоумяващо.

— Не. През ум не ми е минавало да го питам защо. Всички работим на доброволни начала, всички правят толкова, колкото могат.

— Не е ли време за онова кафе, което споменахме в началото? — попита Фил, разкъсван между дълга и удоволствието да слуша разказа на Хейг — нещо, което беше очевидно за Карен, но за щастие не и за Хейг.

— Добра идея — каза Карен и ги повлече обратно към дневната светлина. Оказа се по-трудно да се доберат до Пещерата на Тана, наложи им се да се катерят през скали и през цимента, излят между морето и основата на скалите, за да изпълнява функциите на груб вълнолом. Карен си спомняше, че брегът е бил по-нисък, а морето — не толкова близо, и сподели мислите си.

Хейг се съгласи и поясни, че с годините брегът е станал по-висок отчасти и поради наносите на отпадъците от мините.

— Чувал съм някои от по-старите жители да казват, че когато са били деца, тук пясъкът е бил като злато. Трудно е да се повярва сега — допълни той и посочи към зърнестата черна маса на изгладените от водата дребни въглищни частици, които запълваха пространството между скалите и по-едрите камъни.

Стигнаха до затревен полукръг. На канарата над тях се извисяваше единствената останала кула на замъка на рода Макдъф — още нещо, което Карен помнеше от детството си. Тогава около кулата имаше повече руини, но преди няколко години те бяха премахнати по решение на общинския съвет от съображения за безопасност. Спомни си как се възмущаваше баща й от това навремето.

В основата на скалата имаше няколко отвора. Хейг се упъти към яката желязна решетка, която затваряше един тесен вход, висок няколко фута. Отключи катинара и ги помоли да почакат. Влезе вътре и изчезна зад един завой на тесния тунел. Върна се много бързо, понесъл три каски. Чувствайки се като идиот, Карен нахлупи една и го последва в тунела. Първата отсечка от няколко ярда беше много тясна, тя чу как Фил изруга зад нея, когато блъсна с лакът стената. Но скоро тунелът се разшири и ги отведе в просторна зала, чийто таван се губеше в мрака.

Хейг бръкна в една ниша в стената и внезапно пещерата се озари от бледожълтата светлина на лампи, захранвани от батерии. Половин дузина разкривени дървени столове бяха подредени край маса с пластмасово покритие на плота. Върху една каменна издатина на около три фута над пода имаше печка за къмпинг, няколко литрови бутилки с вода и чаши. В пластмасови кутии беше подредено всичко необходимо за правенето на чай и кафе. Карен се озърна и предположи, че основателите, на дружеството за защита на пещерите са били само мъже.

— Много уютно — отбеляза тя.

— Предполага се, че от тази пещера до замъка е водел таен тунел — каза Хейг. — Според легендата по него е избягал Макдъф, след като се прибрал у дома и открил, че жена му и децата му са избити, а Макбет е узурпирал престола. — Той посочи столовете и каза: — Седнете, моля — а после започна да се занимава с печката и чайника. — Е, на какво се дължи този интерес към Мик след толкова време?

— Дъщеря му едва сега съобщи в полицията за изчезването му — каза Фил.

Учуден, Хейг се извърна към тях.

— Но нали той не е изчезнал? Доколкото знам, е заминал за Нотингам с още някои от момчетата? Тогава си казах, че им желая късмет. По онова време тук не ги чакаше нищо друго, освен мизерия.

— Следователно не сте споделяли неодобрението към стачкоизменниците, така ли? — попита Карен, надявайки се тонът й да не е прекалено остър.

Кискането на Хейг отекна призрачно в пещерата.

— Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против профсъюзите. Работниците имат право да изискват прилично отношение от страна на работодателите си. Но тукашните миньори бяха предадени от онзи користен егоцентрик Артър Скаргил. Беше съвършена илюстрация на израза „лъвове, водени от магаре“^[1]. Виждах как миньорската общност се разпада. Станах свидетел на големи страдания — и всичко това за нищо. — Той започна да налива кафе в чашите, клатейки глава. — Съжалявах и мъжете, и семействата им. Правех всичко по силите си — бях регионален директор на компания — вносителка на хранителни стоки, и отнасях в селата колкото можех повече от храните, които получавахме безплатно като проба. Но това беше като капка вода в пустиня. Напълно разбирах защо Мик и приятелите му избраха да постъпят така.

— А не мислите ли, че има нещо егоистично в това да изоставиш жена си и детето си? Да не се интересуваш какво ще се случи с тях?

Хейг сви рамене, застанал гърбом към тях.

— Честно казано, не бях особено запознат с личния му живот. Не обсъждаше с нас семейството си.

— А за какво говореше? — попита Карен.

Хейг донесе на масата две пластмасови кутии — в едната имаше пакетчета захар, отмъквани от кафенета в бензиностанции и от хотелски стаи, в другата — малки кутийки с растителна сметана, придобити от същите източници.

— Не си спомням, вероятно темите са били обичайните — футбол, телевизия, планове как да се намерят пари за поддръжка на пещерите. Теории за значението на различните скални рисунки. — Той отново се изкиска. — Предполагам, че сме доста скучни в очите на страничния наблюдател. Повечето хора, посветили се на хобитата си, са такива.

Карен се запита дали да излъже, но реши да не си дава труда.

— Просто искам да си съставя някаква представа за Мик Прентис.

— Винаги съм го имал за почтен, открит човек. — Хейг донесе кафетата, полагайки преувеличени усилия да не разлее нито капка. — Честно казано, като изключим пещерите, нямахме много общи теми. Но според мен наистина имаше талант на художник. Окуражавахме го да рисува пещерите и отвън, и отвътре. Мислехме си, че такова творческо отразяване на интересите ни е подходящо, като се има предвид, че славата на пещерите до голяма степен се дължи именно на издяланите в камъка релефи от времето на шистите. Някой от най-хубавите са тук, в Пещерата на Тана. — Той вдигна фенера и го насочи без каквото и да било колебание към едно точно определено място на стената. Лъчът попадна право върху ясно очертаната фигура на риба с опашката надолу, издялана в скалата. Хейг започна да мести лъча и пред тях се разкри фигура на препускащ кон, а после нещо, което би могло да бъде куче или сърна. — Загубихме някои от знаците във форма на концентрични кръгове при срутването през 1985 година, но за щастие Мик ги беше рисувал малко преди това.

— Къде имаше срутване? — попита Фил и надникна към дъното на пещерата.

Хейг ги поведе към най-далечния ъгъл, където една купчина камъни се издигаше почти до тавана.

— Тук имаше втора, по-малка зала, свързана с тази с къс проход — Фил пристъпи напред, за да огледа по-добре, но Хейг го сграбчи за ръката и го дръпна назад. — Внимателно — каза той. — Не можем да бъдем сигурни в стабилността на тавана на местата, където е имало скорошно срутване.

— Рядко ли стават срутвания? — попита Карен.

— Големи като това ли? Навремето, когато мината „Майкъл“ още е работела, са се случвали често. Но мината е затворена през 1967 година.

— Знам всичко за злополуката в „Майкъл“ — прекъсна го Карен. — Израснала съм в Метхил.

— Разбира се — изражението на Хейг говореше, че е отчел напомнянето й. — Е, откакто на подземните работи е сложен край, в пещерите не е имало особено движение. Всъщност не сме имали друго голямо срутване, освен това.

Карен почувства раздвижването на полицейския си инстинкт.

— Кога точно е станало срутването? — произнесе тя бавно.

Хейг като че ли се учуди на насоката, която вземаше разговорът и хвърли на Фил поглед, който трябваше да изразява нещо като мъжка солидарност.

— Е, не можем да кажем с точност. Откровено казано, времето от средата на декември до средата на януари за нас е мъртъв период. Коледа, Нова година и така нататък. Хората са заети с други неща, пътуват насам-натам. Единственото, което можем да кажем със сигурност, е, че проходът беше чист на седми декември. Тогава тук беше дошъл един от членовете на дружеството, за да направи някои измервания във връзка с молбата за финансова подкрепа, която подготвяхме. Доколкото можем да преценим, следващият влязъл в пещерата бях аз. Жена ми има рожден ден на 24 януари, и по този повод ни гостуваха приятели от Англия. Доведох ги да им покажа пещерите и тогава открихме срутването. Беше доста голям шок. Разбира се, изведох ги незабавно от тук и щом се върнахме у дома, се обадих в общината.

— Следователно таванът на прохода се е срутил в периода между 7 декември 1984 и 24 януари 1985? — Карен държеше да бъде сигурна, че не греши за датите. Започваше да събира наум две и две и беше убедена, че в резултат не получава пет.

— Точно така. Макар че според мен е по-вероятно да се е случило по-скоро в началото на този период — каза Хейг. — Когато влязохме, въздухът в пещерата беше чист. А това отнема повече време, отколкото бихте предположили. Мога да кажа, че прахта се беше слегнала отдавна.

 

 

Нютън ъв Уиймс

Фил погледна загрижено Карен. В чинията пред нея имаше чудесен пай с плънка от гълъбови гърди, с гарнитура от дребни пресни картофи и купчина тиквички и морковчета на скара. „Господарят на Уиймс“ напълно оправдаваше репутацията си. Но чинията бе поставена пред Карен преди повече от минута, а тя дори не беше взела в ръце приборите. Вместо да започне да се храни, тя само се взираше в чинията, а между веждите й се беше вдълбала бръчица.

— Добре ли си? — попита я той предпазливо.

Понякога жените се държаха странно и непредсказуемо по отношение на храната.

— Гълъби — каза Карен. — Пещери. Не мога да си избия това срутване от главата.

— Какво толкова те впечатлява? Срутвания в пещерите са напълно възможни. Нали затова слагат табели с предупреждения. И затварят някои части с прегради и катинари. Здраве и сигурност, това е съвременната управленческа мантра.

Той си взе парче от хрупкавото панирано филе от костур и загреба с вилицата от зеленчуците в специален сос за риба.

— Но нали чу какво каза този човек? Това е било единственото голямо срутване в която и да било от пещерите след затварянето на мината през 1967. Ами ако не е било случайност?

Фил поклати глава, задъвка и бързо преглътна.

— Пак те избива на мелодрама. Това не ти е „Индиана Джоунс и пещерите в Уиймс“, Карен. Просто някакъв човек е решил да изчезне, когато е видял, че целият му живот затъва в калта.

— Не един човек, Фил. Били са двама. Мик и Анди. Били са най-добри приятели. Не са били хора, които биха станали стачкоизменници. Не са били от хората, които биха изоставили близките си, без да ги уведомят поне с няколко думи.

Фил остави ножа и вилицата си.

— А хрумвало ли ти е някога, че може да са били двойка? Мик и най-добрият му приятел, Анди, в онази самотна къщичка дълбоко в гората? Сигурно не е било лесно да бъдеш хомосексуален на място като Нютън ъв Уиймс в началото на осемдесетте години.

— Разбира се, че и това ми мина през ума — отвърна Карен. — Но не можем да развиваме разни теории, когато не разполагаме с абсолютно нищо, което да ги поддържа. Никой не е казвал нищо, никой дори не е намеквал за нещо такова. А можеш да ми вярваш, ако има нещо общо между Файф и планината Броукбек, то е, че и на двете места хората клюкарстват. Не ме разбирай погрешно. Не отхвърлям напълно теорията. Но докато не разполагам с нищо в нейна подкрепа, се налага да я складирам някъде по-назад в мозъка си.

— Съгласен съм — каза Фил и се зае отново с храната си. — Но и ти нямаш повече основания за идеята си, че става дума за изкуствено предизвикано срутване в пещерата, и че под камъните е погребан някой.

— Не съм казвала, че някой е погребан там — възрази Карен.

Той се ухили.

— Познавам те, Карен. Не съществува друга причина, поради която ти би се заинтересувала от купчина камъни.

— Може и така да е — каза тя, без да се опитва да се защити. — Но не можеш да кажеш, че просто се опитвам да прокарвам някакви налудничави идеи. Ако има хора, които знаят всичко необходимо за насоченото взривяване, с което разбиват скали само на определените места, където това им е необходимо, това са именно миньорите. А хората, които се занимават с въпросното насочено взривяване, разполагат и с взривни материали. Ако ми трябва човек, който да предизвика срутване в пещера, бих се обърнала на първо място към миньор.

Фил примигна.

— Струва ми се, че трябва да започваш да ядеш. Сигурно ти е паднало нивото на кръвната захар.

Карен го изгледа мрачно за миг, после взе ножа и вилицата и се зае с храната с обичайния си ентусиазъм. След като погълна няколко хапки, тя поде отново:

— Това трябва да е достатъчно, за да се регулира кръвната захар. И продължавам да мисля, че съм на правилен път. Ако Мик Прентис не е изчезнал от тук по собствена воля, значи е изчезнал, защото е пречел на някого. И виж ти — разполагаме с името на човек, който е имал основание да иска Мик да изчезне. Какво ни разказа Иън Маклийн?

— Как Прентис е разкрил, че Бен Рийки злоупотребява с профсъюзните фондове — отвърна Фил.

— Именно. Прибирал е пари, които е трябвало да бъдат изпратени в централата. От всичко, което съм научила дотук за Мик, той не би допуснал това да му се размине. А и е трудно да си представя как би могъл да предприеме нещо по-нататък, без да посвети и Анди — след като именно той е регистрирал постъпленията. Струва ми се неприсъщо и за двамата да не предприемат нищо по въпроса. А ако бяха направили откритието си обществено достояние, хората биха линчували Рийки — и ти го знаеш. А това е един доста сериозен мотив, Фил.

— Може би. Но ако са били двама срещу един, как е успял Рийки да убие и двамата? Как е завлякъл телата в пещерата? Откъде е успял да намери експлозиви посред стачката?

Усмивката на Карен винаги му бе действала обезоръжаващо.

— Все още не знам. Но ако съм права, рано или късно ще разбера и това, уверявам те, Фил. И обмисли като начало следното: ние знаем кога точно е изчезнал Мик, но нямаме точна дата на изчезването на Анди. Напълно е възможно да са убити поотделно. Може също така да са убити в самата пещера. А що се отнася до намирането на експлозиви — Бен Рийки е бил служител на профсъюза. Вероятно много хора са му дължали услуги. Не се прави, че не знаеш как стават тези неща.

Фил приключи с рибата и побутна чинията си настрана. После вдигна ръце с длани, обърнати към Карен, в знак, че се предава.

— И какво ще правим сега?

— Ще разчистим онази купчина камъни и ще видим какво има зад нея — отвърна тя с тон, подсказващ, че отговорът е очевиден.

— А как смяташ да го направим? Макарона изобщо не е уведомен, че се занимаваш с тези неща. А дори това да бе обявено официално, той по никакъв начин не би обременил бюджета, над който толкова трепери, за да финансира някакви археологически разкопки в търсене на две тела, които вероятно няма да бъдат открити на това място.

Карен, която тъкмо поднасяше късче пай към устата си, спря и ръката й с вилицата застина на половин път.

— Какво каза току-що?

— Че бюджетът не позволява.

— Не, не. Имам предвид другото — ти каза „археологически разкопки“. Фил, ако паят с гълъбово месо не се беше изпречил между нас, щях да те целуна. Ти си гений.

Фил почувства как сърцето му се свива. Трудно бе да пропъди съмнението, че за пореден път се е забъркал в хубава каша.

 

 

Къркалди

Понякога беше по-разумно да провеждаш деловите си разговори от домашния си телефон. Докато не успееше да задвижи всичко и не разполагаше със сигурна аргументация, Карен не искаше Макарона да надуши с какво се е заела. Думите на Фил отключиха верига от асоциации в съзнанието й. Искаше купчината камъни, останали след срутването, да бъде разчистена. Датите, които бе научила от Арнолд Хейг, даваха възможност да пробута търсенето пред Макарона като нов аспект на случая „Грант“, но колкото повече успееше да намали разходите, толкова по-малка бе вероятността той да започне да задава излишни въпроси.

Тя се разположи на масата в трапезарията с телефона, тефтерче с адреси и телефонни номера и бележник. Колкото и да бе привикнала на новите технологии, Карен продължаваше да записва и по традиционния начин имена, адреси и телефонни номера. Аргументираше се с това, че ако някога световната електронна мрежа се срине, така тя пак би могла да открие хората, които щяха да са й необходими. Разбира се, не беше пропуснала да отчете, че ако нещо подобно се случеше, и телефоните нямаше да работят, пък и транспортната мрежа щеше да бъде в хаос, но независимо от това възприемаше тефтерчето с телефони и адреси като някаква двойна осигуровка. Освен това, ако се наложеше, такъв документ се унищожаваше много по-лесно от която и да било електронна памет.

Тя го отвори на страницата, която й трябваше, и плъзна пръст по листа, докато стигна до името на доктор Ривър Уайлд. Навремето Карен бе посещавала курс за подобряване на научните познания на детективи, носещи отговорността за местопрестъпления. Специалистката по съдебномедицинска антропология беше един от водещите преподаватели на курса. На пръв поглед изглеждаше малко вероятно двете жени да намерят общи интереси, но колкото и невероятно да изглеждаше, те се сближиха незабавно. Макар че нито една от двете не би го обяснила така, това бе свързано по някакъв начин със способността, която имаха и двете — да играят привидно по правилата, съумявайки същевременно да подкопават незабележимо авторитета на онези, които не бяха съумели да спечелят уважението им.

Карен харесваше това, че Ривър никога не се опитваше да зашемети аудиторията с научните си познания. Независимо от това дали говореше пред ченгета, чието научно образование бе приключило в юношеската им възраст, или разказваше виц в някой бар, тя съумяваше да предаде сложна информация с такива думи, които позволяваха на един лаик да я възприеме и оцени. Някои от разказите й бяха ужасяващи; други караха слушателите й да се заливат от неудържим смях; трети пък ги караха да се замислят.

Другото, което превръщаше Ривър в отличен потенциален съюзник, бе фактът, че мъжът в нейния живот беше ченге. Карен не го познаваше, но ако съдеше по описанията на Ривър, той беше ченге от нейната порода. Не се ръководеше от някакви безсмислици, а единствено от желанието да стигне възможно най-бързо до сърцевината на въпроса. И така, тя приключи курса по съхраняване на следи на местопрестъплението, придобила не само по-голямо разбиране на собствената си работа, но и едно ново приятелство. А приятелството беше такава рядкост, че си струваше да се поддържа. Оттогава двете жени се бяха срещали няколко пъти в Глазгоу — градът се намираше по средата на пътя, който свързваше Файф с Езерната област, където живееше Ривър. Бяха прекарвали приятни вечери заедно — и тези случаи бяха затвърдили онова, което започна още при първата им среща. Сега Карен смяташе да разбере дали Ривър бе говорила сериозно, когато й бе предложила да ползва срещу скромно заплащане нейни студенти за проучвания, за които не би могла да получи средства от бюджета на полицията.

Ривър отговори при второто иззвъняване.

— Спаси ме — каза тя.

— От какво?

— Седя на верандата на някаква дървена барака, гледам ужасния отбор по крикет на Юан и се моля да завали. Какво ли не прави човек от любов.

„Де такъв късмет да скучая с човек, когото обичам.“

— Е, поне не им правиш чай.

Ривър изсумтя.

— Как пък не! Постарах се да изясня този въпрос от самото начало. Никакво пране на екипи, никакъв робски труд в примитивни кухни. Останалите жени и приятелки на играчите може и да ми хвърлят по някой мръсен поглед, но ако си мислят, че ми пука, са ме сбъркали с някого. Та как стоят нещата при теб?

— Сложно.

— Е, значи и при теб нищо ново. Трябва да се видим, да излезем заедно някоя вечер. Да изясним сложните въпроси.

— Звучи добре. А при това може да го направим и по-скоро, отколкото предполагаш.

— Ахаа! Явно кроиш нещо.

— Може да се каже и така. Виж, спомняш ли си как веднъж ми каза, че разполагаш с малка армия от студенти на свое разположение — да съм го имала предвид, ако някога имам нужда от помощ срещу ниско заплащане?

— Разбира се — отвърна незабавно Ривър. — Заела си се с нещо неофициално, така ли?

— Нещо такова. — Карен нахвърли набързо картина на случая. Докато говореше, Ривър от време на време хъмкаше окуражаващо.

— Добре — каза тя, когато Карен свърши с разказа си. — Значи първо ни трябват хора от курса по съдебномедицинска антропология, за предпочитане едри и силни, за да могат да влачат камъни. Не мога да ползвам студентите от последна година, защото те сега полагат последните си изпити. Но тъй като за останалите, семестърът вече приключва, ще мога да взема студенти от първа и втора година, плюс всички колеги от катедрата, до които успея да се добера. Може да го представя като практически занимания, та студентите да решат, че така ще си спечелят по някоя червена точка. За кога ти трябваме?

— Какво ще кажеш за утре?

Последва дълго мълчание. После Ривър попита:

— Сутринта или следобед?

 

 

След телефонния разговор с Ривър Карен чувстваше, че не я свърта на едно място, но нямаше къде да иде. Възползва се от този излишък на енергия, за да уреди места за нощувка на студентите в къмпинга край голф игрището, което се намираше наблизо, в Ливън. Извади диск със „Сексът и градът“ и се опита да го гледа, но филмът само успя да я вбеси. Винаги се чувстваше така, когато воденото от нея разследване вече набираше ход. Не я влечеше нищо друго, освен лова. Дразнеше се, че ще трябва да се забави заради почивните дни, или защото изследванията отнемаха време, или защото не можеше да предприеме нищо ново, преди поредното късче информация да си отиде на мястото.

Опита се да се разсейва с чистене. За съжаление обаче рядко прекарваше у дома достатъчно дълго време, за да изцапа по-сериозно. След едночасово ударно чистене не остана нищо, което да заслужава внимание.

— По дяволите всичко — измърмори тя, взе ключовете от колата и тръгна към вратата. Всъщност, когато ставаше дума за вземане на свидетелски показания, законът изискваше да не хуква сама. Но Карен си каза, че няма да взема показания, а само ще набира сведения за странични обстоятелства по случая. Ако пък се натъкнеше на нещо, което по-късно би могло да бъде цитирано пред съда, винаги можеше да прати допълнително двама детективи, които да вземат официално показания.

Пътят до Нютън ъв Уиймс с кола й отне по-малко от двайсет минути. В изолирания квартал, където живееше Джени Прентис, не се забелязваха никакви признаци на живот. Никъде не играеха деца; нямаше хора, седнали в дворовете на къщите си, за да се насладят на късното следобедно слънце. Унилият вид на немногобройната редица от къщи надали би могъл да се промени само с помощта на топлото лятно време.

Този път Карен се упъти към къщата, която се намираше в съседство с дома на Джени Прентис. Продължаваше с опитите да си създаде представа що за човек е бил всъщност Мик Прентис. Жена, която е била достатъчно близка на семейството, за да й поверяват Миша, несъмнено е познавала добре и бащата.

Карен почука и зачака. Тъкмо се канеше да се откаже и да тръгне обратно към колата, когато вратата се открехна леко, задържана от веригата. Дребничко, сбръчкано лице, увенчано с гъсти сиви къдрици, надникна през пролуката към нея.

— Госпожа Макгиливри?

— Не ви познавам — каза старата жена.

— Така е — Карен извади полицейската си карта и я поднесе пред зацапаните, дебели стъкла на очилата, зад които се виждаха размазано избледнели сини очи. — Аз съм от полицията.

— Не съм викала полиция — заяви жената, наклони глава на една страна и загледа смръщено картата на Карен.

— Знам, че не сте. Исках само да поговоря с вас за един човек, който ви е бил съсед — и Карен посочи къщата на Джени.

— Том ли? Че той почина преди години.

Том? Кой ли беше пък Том? О, по дяволите, беше забравила да разпита Джени за втория баща на Миша.

— Не Том, не. Имам предвид Мик Прентис.

— Мик? Искате да говорите с мен за Мик? Каква работа има полицията с Мик? Нещо нередно ли е направил?

Жената изглеждаше объркана, което изпълни Карен с лоши предчувствия. Беше прекарала достатъчно време в опити да извлече свързана информация от стари хора, за да знае, че такава задача може да се окаже много трудна и да доведе до съмнителни резултати.

— Не, не става дума за нещо такова, госпожо Макгиливри — увери я Карен. — Ние просто се опитваме да разберем какво се е случило с него навремето.

— Обърна гръб на всички ни, ето какво се случи — каза сурово старицата.

— Точно така. Но ми се иска да изясня някои подробности. Питам се дали бих могла да вляза и да поговоря с вас?

Старата жена въздъхна тежко.

— Сигурна ли сте, че не сте объркали адреса? Трябва ви Джени. Аз нямам какво да ви кажа.

— Честно казано, госпожо Макгиливри, аз се опитвам да разбера що за човек е бил всъщност Мик. — Карен пусна в действие най-хубавата си усмивка. — Джени е малко предубедена, нали разбирате какво искам да кажа?

Старицата се изкиска.

— Същинска вещица е тази Джени. Една добра дума не каза за него, нали? Е, момиче, най-добре ще е да влезеш.

Чу се изтракване, когато тя свали веригата, и Карен бе допусната в задушната къща. Доминираща беше миризмата на лавандула, примесена със застоял мирис на пържено и евтини цигари. Карен последва прегърбената фигура на госпожа Макгиливри до задната стая. Една от стените явно бе пробивана допълнително, за да бъде стаята превърната в нещо като трапезария, пряко свързана с кухнята. Изглеждаше, че ремонтът е бил направен през седемдесетте години на двайсети век и че оттогава насам в къщата не е било променяно нищо, включително и тапетите. Различните петна и оттенъци бяха останали като свидетелство за влизалата в дома слънчева светлина, за готвенето и пушенето тук през годините. Лъчите на клонящото към залез-слънце нахлуваха в стаята и хвърляха златисти отблясъци по излинелите мебели.

Когато влязоха, едно вълнисто папагалче в кафез зачурулика стреснато.

— Тихо, Джоки. Това е една мила дама от полицията, дошла е да си поговори с нас. — Папагалчето отвърна с яростно чуруликане, което прозвуча така, сякаш ги ругаеше, после млъкна. — Седнете, сега ще сложа чайника на печката.

На Карен всъщност не й се пиеше чай, но тя знаеше, че разговорът щеше да потръгне по-добре, ако оставеше старата жена да шета около нея. В крайна сметка двете се разположиха една срещу друга край учудващо добре изтърканата маса, на която имаше чайник и чиния с очевидно домашни бисквити. Слънцето осветяваше госпожа Макгиливри като прожектор на сцена, разкривайки следи от грим, явно нанасян, когато е била без очила.

— Чудесно момче беше Мик. Хубавец беше, с тази руса коса, пък и широкоплещест. Не пропускаше никога да ми се усмихне и да ми каже по някоя добра дума — сподели старата жена, докато наливаше чая в чаши от толкова фин порцелан, че можеше да се види как слънчевите лъчи се процеждат през него и осветяват чая. — Вдовица съм вече от трийсет и две години, и мога да кажа, че никога не съм имала по-добър съсед от Мик Прентис. Винаги ми помагаше с разни дребни работи, с които не можех да се справя. Никога не му е тежало да помогне. Чудесно момче, така си беше.

— Трябва да им е било тежко по време на стачката — Карен си взе от предложените й бисквити с шоколадов пълнеж.

— За всички беше тежко. Но не това беше причината Мик да стане стачкоизменник.

— Така ли?

„Говори небрежно, не показвай, че проявяваш особен интерес.“

— Тя го докара дотам. Виждаше се с този Том Кембъл направо под носа му. Никой мъж не би понесъл това, а Мик си имаше гордост.

— Том Кембъл ли?

— Все пред вратата им висеше. Джени беше приятелка на жена му. Помагаше с гледането на горкичката, когато й откриха рак. Но когато тя почина, той просто като че ли не можеше да се откъсне от Джени. Човек почваше да се пита дали тази история не е започнала по-отдавна — госпожа Макгиливри смигна заговорнически.

— Искате да кажете, че Джени е била любовница на Том Кембъл? — Карен си прехапа езика, за да не изтърси наведнъж всички въпроси, които искаше да зададе, но трябваше да отложи за по-късно. „Том Кембъл? Какво се е случило с него? Защо Джени не спомена това име?“

— Не мога да твърдя нещо, в което не бих могла да се закълна. Знам само, че кажи-речи не минаваше ден, без той да се отбие тук. И винаги когато Мик не си беше у дома. При това никога не идваше с празни ръце. Малки пакетчета — днес едно, утре друго. По време на стачката Мик все казваше, че Джени умее да направи повече с един паунд от която и да било друга жена в Нютън. Така и не му казах причината.

— А как така Том Кембъл е разполагал с разни неща, които е можел да им подарява? Не е бил миньор, така ли?

Госпожа Макгиливри придоби такова изражение, сякаш чаят, който току-що бе изпила, се беше превърнал в оцет.

— Беше пълномощник на минната управа.

Карен предположи, че събеседничката й би произнесла с по-голямо уважение думата „педофил“.

— И вие предполагате, че Мик е разбрал какво става между тях двамата?

Жената кимна енергично.

— Всички други в Нютън знаеха. Обичайната история. Половинката винаги научава най-накрая. А пък ако някои са се съмнявали, то достатъчно би било това, че Том Кембъл се нанесе тук доста скоро след като Мик си тръгна.

Карен се досети със закъснение, че не е проучила въпроса с втория баща на Миша.

— Заживя с Джени, така ли?

— Минаха няколко месеца, преди да се нанесе тук. За пред хората, като че ли можеха да излъжат някого. И после зае мястото на Мик.

— Но той нямал ли е своя къща? Бих предположила, че със заплатата му на пълномощник…

— О, да, имаше хубава къща в Уест Уиймс. Но Джени не пожела да се премести. Каза, че било заради детето. Че изчезването на Мик било достатъчно тежко за Миша, та не бивало да я местят и от дома, в който се беше родила. — Госпожа Макгиливри изду устни и поклати глава. — Но знаете ли, все съм се чудила дали това е причината. Струва ми се, че тя така и не обикна Том Кембъл така, както обичаше Мик. Харесваше й това, което Том можеше да й осигури, но си мисля, че сърцето й принадлежеше на Мик. Въпреки тези нейни залитания, така и не успях да повярвам, че Джени е престанала да обича Мик. Струва ми се, че остана тук, защото дълбоко в себе си се надява Мик да се върне някой ден. И иска да бъде сигурна, че той ще я намери тук.

Карен си каза, че теорията й мирише на сантименталност, заета от сапунените сериали. Но пък имаше предимството, че обясняваше онова, което иначе изглеждаше необяснимо.

— И какво стана с нея и Том?

— Той даде под наем собствената си къща и се пренесе тук. Никога не съм имала много вземане-даване с него. Не беше общителен като Мик. Пък и отношенията между момчетата от „Лейди Шарлот“ и пълномощниците не бяха добри, особено след като през 1987 затвориха мината. — Старицата поклати глава и сивите й къдрици се залюляха. — Но Джени си получи заслуженото.

— Как така?

— Той умря. Получи масивен инфаркт на голф игрището в Лъндин. Трябва да е било преди десетина години. И когато прочетоха завещанието, Джени трябва да е получила сериозен шок. Беше оставил всичко под попечителство на Миша. Момичето получи всичко, когато стана на двайсет и пет години, а Джени не видя и петак. — Госпожа Макгиливри вдигна чашата си, сякаш произнасяше тост. — Така й се падаше, ако питате мен.

Карен не намери сили да изрази несъгласие. Допи чашата си, бутна стола си назад и каза:

— Много ми помогнахте.

— Той се навърташе тук дори в самия ден, когато Мик замина за Нотингам — каза госпожа Макгиливри. На Карен това й заприлича на словесен еквивалент на жеста, с който сграбчваш някого за ръката, за да му попречиш да си тръгне.

— Том Кембъл ли?

— Същият.

— А кога дойде тук? — попита Карен.

— Трябва да е било към три часа. Обичам да слушам следобедната радиопиеса, а радиото е в предната стая. Видях го как минава по алеята към къщата и после застава отпред, чакайки Джени да се върне. Предполагам, че тя беше ходила до миньорското дружество — носеше разни пакети и консерви, от даренията, които раздаваха там.

— Изглежда, че си спомняте всичко много ясно.

— Спомням си го така добре, защото същата сутрин видях Мик за последен път. Запечатало се е в паметта ми.

Тя си наля още чай.

— Колко време остана той? Имам предвид Том Кембъл.

Госпожа Макгиливри поклати глава.

— Виж, в това отношение не мога да ви помогна. Когато пиесата свърши, тръгнах към селската морава, за да хвана автобуса за Къркалди. Сега вече не мога, но навремето ходех да пазарувам от големия супермаркет „ТЕСКО“ при автогарата. Затова и не знам колко време е останал. — Тя отпи от чая си. — Знаете ли, понякога съм се питала.

— За какво?

Старата жена отклони поглед. Бръкна в джоба на размъкнатата си жилетка и извади пакет „Бенсън & Хеджис“. Извади цигара и се зае да я пали, без да бърза.

— Питала съм се дали не е дал пари на Мик, за да се махне.

— Искате да кажете, че Том може да е дал пари на Мик, за да напусне града? — Карен не успя да прикрие недоверието си.

— Не е чак толкова щура идея. Както вече казах, Мик си имаше гордост. Не би останал там, където не го искат. Така че, ако и без това е бил решил да се махне, може пък да е взел пари от Том Кембъл.

— Но нима това не би било прекалено силен удар за самоуважението му?

Госпожа Макгиливри издиша тънка струйка дим.

— И в двата случая би ставало дума за мръсни пари. Може пък парите на Том Кембъл да са му се сторили поне малко по-чисти от тези, които би печелил като стачкоизменник. Освен това същата сутрин, когато излезе, по нищо не личеше, че има намерение да отиде някъде по-далеч от брега, където рисуваше. Ако Том Кембъл му е дал пари, тогава е нямало нужда да се връща, за да си вземе дрехи или нещо друго, нали?

— Сигурна ли сте, че не се е връщал по-късно, за да си вземе багажа?

— Сигурна съм. Вярвайте ми, на тази улица няма тайни между съседите.

Карен продължаваше да гледа старицата, но мислите й вече препускаха. Не допускаше нито за миг, че Мик Прентис е продал мястото си в брачното легло на Том Кембъл. Но може би Том Кембъл е искал да се добере до това място толкова силно, че е намерил по-различен начин да се отърве от съперника си.

На ти сега сведения за странични обстоятелства. Карен потисна въздишката си и каза:

— Искам да пратя двама наши служители при вас в понеделник сутринта. Съгласна ли сте да повторите пред тях това, което казахте сега на мен?

Госпожа Макгиливри се оживи.

— Това ще бъде чудесно. Бих могла да изпека кифлички.

 

 

Замъкът Ротесуел

Само защото беше прикована в Ротесуел като някаква доброволно приела затворничеството си Рапунцел, Бел Ричмънд не можеше да обърне гръб на останалата си работа. Макар да беше лишена от пряк достъп до Грант, това не означаваше, че трябва да седи и да си върти палците. Прекара сутринта в писане на интервю за „Гардиън“. Беше почти готово, но искаше да го остави за известно време настрана, преди да го изглади окончателно. Реши, че едно посещение на басейна, скрит наблизо зад една редица борове, ще й свърши работа, и измъкна банския костюм от багажа си. Докато прекосяваше стаята, телефонът иззвъня.

Гласът на Сюзън Чарлсън прозвуча ясно и отчетливо.

— Заета ли сте?

— Тъкмо отивах да поплувам.

— Сър Бродерик разполага с един свободен час. Би искал да продължите да се запознавате с обстоятелствата около случая.

Очевидно място за спор нямаше.

— Добре — въздъхна Бел. — Къде мога да го намеря?

— Ще ви чака отпред, в лендроувъра. Реши, че може да искате да видите къде е живяла Катрина.

Бел не можеше да възрази. Всичко, което би добавило още цвят към историята, си струваше да му посвети времето си.

— Дайте ми пет минути — каза тя.

— Благодаря.

Бел бързо се преоблече в джинси и непромокаемо яке, обзета от благодарност към божествата на модата — високите, тип „туристически“ обувки бяха актуални през този сезон, поради което тя можеше да създаде смътното впечатление, че е подготвена за живот извън града. Сграбчи диктофона и хукна надолу. Лъскав лендроувър „Дифендър“ чакаше със запален двигател пред външната врата. Броуди Грант седеше на шофьорското място. Бел забеляза отдалеч, че облечените му в ръкавица пръсти барабанят нервно по волана.

Тя се качи в колата и му отправи най-хубавата си усмивка. Не го беше виждала от онзи ексцентричен разговор с ченгетата предния ден. Беше обядвала, работейки в стаята си, а на вечеря той не се появи. Джудит бе казала, че отишъл на някаква изцяло мъжка благотворителна вечеря за почитатели на бокса и изглежда беше много облекчена, че не й се налагаше да бъде с него. Разговорът на масата беше скучен. Всеки път, когато възникнеше опасност да засегнат тема, която би разкрила нещо интересно, или самата Джудит, или вездесъщата Сюзън незабавно го отклоняваха в друга посока. Разочарованието накара Бел да се почувства измамена.

Но сега, когато остана насаме с него, беше склонна да забрави за всичко това. Чудеше се дали да го попита наистина ли си въобразява, че може да се отнася с Карен Пири като господаря на имението в криминална пиеса от трийсетте години на двайсети век, но се отказа. По-добре бе да ползва времето, за да попълни празнините в познанията си за обстоятелствата около случая.

— Благодаря ви, че ще ме заведете да видя жилището на Кат — каза тя.

— Няма да можем да влезем вътре — отвърна той, освободи ръчната спирачка и подкара колата. Завиха зад къщата и потеглиха надолу, по неасфалтиран път през борова гора. — Там междувременно са живели различни наематели, така че няма да пропуснете нищо. Е, какво е мнението ви за инспектор Пири?

Изражението му не подсказваше какво очаква да чуе, затова Бел реши да избере истината.

— Струва ми се, че инспектор Пири е от хората, които лесно могат да бъдат подценени — каза тя. — Имам чувството, че е много способна.

— Така е — съгласи се Грант. — Предполагам, знаете, че бившият помощник-началник на полицията в графството сега излежава доживотна присъда именно благодарение на нея. Беше човек, за когото всеки би казал, че е извън всяко подозрение. Но тя намери сили да постави под въпрос честността му. И когато вече бе стъпила на този път, не спря, докато не успя да докаже без всякакво съмнение, че той е хладнокръвен убиец. Именно затова исках тя да се заеме с този случай. Навремето, когато Катрина загина, всички ние направихме грешката да насочваме мислите си единствено по традиционните пътища. И ето докъде ни доведе това. Ако ни се открива втора възможност, на мен ми трябва човек с нестандартно мислене.

— Разбираемо — каза Бел.

— Е, за какво искате да разговаряме сега? — попита той, когато колата излезе изпод дърветата и се озоваха в просека, завършваща с ограждение, подобно на онова, през което Бел влезе в имението първия път, когато пристигна тук. Очевидно никой не можеше да припари в земите около замъка Ротесуел, освен ако не е бил поканен. Грант намали скоростта, за да могат охранителите да видят кой е зад волана, после потегли по-бързо, насочвайки се към главния път.

— Какво стана после? — попита Бел, включи диктофона и го насочи към него. — Получихте първото съобщение и се свързахте с полицията, а те започнаха работа. Как се развиха събитията по-нататък?

Той се загледа пред себе си, явно решен да не проявява никакво вълнение. Докато минаваха край разноцветните правоъгълници на ниви с изкласило жито и пасбища, а слънцето ту се измъкваше иззад надвисналите сиви облаци, ту отново потъваше зад тях, думите му се занизаха в разказ, който не можеше да бъде изслушан с безразличие. Това, че живееше с племенника си Хари, подпомагаше проницателността й достатъчно, за да може да си представи страданията на един родител в положението на Броуди Грант. Разбирането породи у нея достатъчно съчувствие, за да потисне почти изцяло желанието й да критикува.

— Започнахме да чакаме — поде той. — Никога не бях предполагал, че времето може да се влачи така.