Вал Макдърмид
Владения на мрака (46)

Неделя, 14 август 1983
Нютън ъв Уиймс

Катрина Макленън Грант се завъртя на пръсти с протегнати ръце.

— Мое, само мое — каза тя е престорено хрипкав глас на вещица. После внезапно спря и залитна леко от замайването. — Какво ще кажеш, Фъргъс? Не е ли просто прекрасно?

Фъргъс Синклер огледа мрачното помещение. Вратарската къщичка пред портите на Уиймс нямаше нищо общо с обикновения, но безукорно чист дом, в който бе израсъл самият той. Дори студентските общежития, в които бе живял, бяха по-привлекателни. След като бе останала без обитатели в продължение на години, къщата не бе съхранила никакво усещане за хората, които бяха живели в нея преди. Въпреки това му беше трудно да изпита ентусиазъм при вида й. Не си беше представял да заживеят заедно точно на такова място.

— Ще изглежда по-добре, когато минем навсякъде с една кофа боя — отвърна той.

— Разбира се — каза Кат. — Иска ми се да е нещо непретенциозно. Свежи цветове, но нищо сложно. Мисля, че за тук ще е най-подходящ прасковен оттенък. — Тя тръгна към вратата. — Лимоновожълто за антрето, стълбите и горната площадка. Слънчевожълто за кухнята. Ще ползвам останалите помещения на долния етаж за работа, затова за там ще изберем нещо неутрално. — Тя изтича по стълбата и му се усмихна отгоре. — Синьо за моята спалня. Приятен, шведски оттенък.

Синклер се усмихна на възторжеността й.

— А аз нямам ли право на мнение?

Усмивката на Кат се изпари.

— А защо трябва да имаш такова право, Фъргъс? Това не е твой дом.

Думите й му подействаха така, сякаш го беше ударила.

— Какво искаш да кажеш? Мислех, че ще живеем тук заедно?

Кат се отпусна на най-горното стъпало на стълбата и остана седнала там, със здраво притиснати едно към друго колене, които бе обвила с ръце.

— Откъде ти дойде на ум такова нещо? Никога не съм казвала нещо подобно.

Той изпита чувството, че губи почва под краката си и се хвана за стълбищната колонка, за да не залитне.

— Но нали винаги сме говорели за това — как ще завършим образованието си и ще заживеем някъде заедно? Как аз ще работя като лесничей, а ти ще се занимаваш с твоето стъкло. Такива бяха плановете ни, Кат.

Той впери поглед в нея, сякаш се надяваше да я убеди със силата на волята си да признае правотата на думите му.

И тя я призна, но не по начин, който би го накарал да се почувства по-добре.

— Фъргъс, тогава бяхме още почти деца. Това е както когато си малка и големият ти братовчед казва, че като пораснеш, ще се ожени за теб. Вярвате си, когато говорите подобни неща, но после надраствате подобни обещания.

— Не — възрази той и тръгна нагоре по стълбите. — Не, не бяхме деца. Знаехме какво говорим. Аз те обичам все така, както те обичах и преди. И все още искам да спазя всяко обещание, което съм ти дал.

Той се отпусна на стъпалото до нея, принуждавайки я да се отмести към стената. Обви раменете й с ръка. Но тя продължаваше да прегръща коленете си с ръце.

— Фъргъс, искам да живея сама — каза Кат, вперила поглед в мястото, където стоеше той допреди миг, като че ли все още го виждаше застанал там. — Това е първата ми възможност да имам свое работно и жизнено пространство. Главата ми е препълнена с идеи за нещата, които искам да направя. И за живота, който искам да водя.

— Няма да преча с нищо на идеите ти — настоя Синклер. — Всичко може да бъде такова, каквото ти пожелаеш.

— Но нали ти ще бъдеш тук, Фъргъс. И когато си лягам вечер, и когато се будя сутрин. Ще трябва да мисля за разни неща от рода на това какво ще ядем и кога ще го ядем.

— Аз ще готвя — каза той. След като успяваше да се храни сам, готвенето за двама надали би го затруднило. — Ще направим всичко така, както ти го искаш.

— И все пак ще трябва да мисля за обеди и вечери, за разни неща, които трябва да се случват в определено време, а не когато ме обземе спонтанно желание да ги извърша, в съответствие с ритъма на работата ми. Ще трябва да мисля за прането на дрехите ти, да се съобразявам с това кога ти ползваш банята и какво искаш да гледаш по телевизията. — Кат се полюшваше напред-назад, естественото безпокойство, което винаги бе потискала, избиваше на повърхността. — Не искам да се занимавам с такива неща.

— Но, Кат…

— Работата ми е творческа, Фъргъс. С това не искам да кажа, че съм нещо изключително и се поставям над другите хора. Мисълта ми е, че в известен смисъл съм откачена. Не ме бива да живея с други хора за дълъг период от време.

— Но нали се чувстваме добре заедно!

Той забеляза, че е заговорил с умолителен тон, но това не го смути. Струваше си да забрави достойнството си за Кат.

— Но ние всъщност не прекарваме много време заедно, Фъргъс. Аз бях в Швеция, а ти — в Лондон. Прекарвали сме от време на време по някой уикенд, а най-често сме се виждали в Ротесуел. Рядко се е случвало да спим повече от две нощи заедно. И това ме устройва напълно.

— Но не и мен — каза той рязко. — Искам да бъда постоянно с теб. Както вече казах, можем да го направим съобразно твоите изисквания.

Тя се измъкна изпод ръката му и се смъкна няколко стъпала по-надолу, извръщайки се така, че да го гледа в лицето.

— Не можеш ли да разбереш колко ме плаши това? Само като те слушам да говориш тези неща, ме обзема нещо като клаустрофобия. Казваш, че ще го направим съобразно моите изисквания, но моите изисквания са никой да не живее под един покрив с мен. Фъргъс, ти означаваш толкова много за мен. С никой друг не се чувствам така, както с теб. Моля те, моля те, не разваляй всичко с настояванията си и с опити да ме принудиш да приема от чувство за вина нещо, мисълта за което ми е непоносима.

Фъргъс имаше чувството, че лицето му се смръзва, като че ли бе застанал в буря на самия връх на хълма Фолкланд, а вятърът изопваше кожата върху костите му и изтръгваше сълзи от очите му.

— Така постъпват хората, когато се обичат — каза той.

Сега тя протегна ръка и я постави на коляното му.

— Това е един от многото модели на обичане — каза тя.

— Най-често срещаният. Но той е мотивиран отчасти и от икономически съображения, Фъргъс. Хората заживяват заедно, защото така е по-евтино, отколкото да живеят на различни места. Двама души могат да харчат колкото един. Но това не означава, че този вариант е най-добрият за всеки. Много хора поддържат връзки, които не се развиват по този модел. И тези други начини функционират не по-зле. Мислиш си, че като не искам да живея с теб, не те обичам. Само че, Фъргъс, всъщност положението е точно обратното. Съвместният живот би унищожил връзката ни. Бих се побъркала. Сигурно ще ми се иска да те убия. Точно защото те обичам, не искам да живея с теб.

Фъргъс отблъсна ръката й и се изправи.

— Прекалено много време прекара в шибаната Швеция — извика той със свито гърло. — Чуй се само какви ги говориш! Модели на обичане, различни начини — това не е любов. Любовта е… любовта е… Кат, какво място заемат нежността, привързаността и желанието да помагаш на другия в твоя свят?

Тя също се изправи и се облегна на стената.

— Каквото винаги са заемали. Фъргъс, винаги сме изпитвали нежност един към друг, винаги сме се обичали. За какво ни е да променяме формата на връзката си? Защо да излагаме на опасност всички тези красиви неща, които съществуват между нас? Дори със секса е така. Всеизвестно е, че когато двама духни заживеят заедно, сексът престава да бъде толкова вълнуващ. Като изминат две-три години, почти престават да се чукат. А виж как е при нас — тя пристъпи встрани, така че да стои точно срещу него. — Не приемаме присъствието на другия за нещо разбиращо се от само себе си. Затова, когато се видим, между нас все още има електричество. — Тя пристъпи напред, постави едната си ръка на гърдите му, а другата плъзна между краката му. Въпреки волята си той почувства непреодолимия, втвърдяващ прилив на кръв.

— Фъргъс, хайде да се любим — прошепна тя. — Тук. Сега.

И така успя да постигне своето. Както винаги.