Вал Макдърмид
Владения на мрака (49)

Четвъртък, 5 юли 2007
Челадория, близо до Греве в Кианти

Сега, докато си припомняше онази нощ, Гейбриъл имаше чувството, че Бел Ричмънд бърка с лъжица в стомаха му. Достатъчно лошо бе, че изгуби баща си. Но писмото на Даниъл и онова, до което доведе то, го бяха опустошили. Сякаш животът му беше къс платно, който някой бе раздрал и захвърлил. Ако прочитането на писмото го беше хвърлило в душевен смут, убийството на Матиас влоши неизмеримо много нещата. Оказваше се, че баща му не е бил човекът, за който се представяше. Лъжите му бяха отровили толкова много неща. Но самият Гейбриъл беше нещо по-лошо от лъжец — беше убиец. Беше извършил нещо, на което никога не бе предполагал, че е способен. След като се бе оказало, че толкова съществени елементи от живота му са измислица, на какво би могъл да се опре с увереност?

Беше израснал с убеждението, че майка му е била учителка по рисуване, че се е казвала Катрин и че е умряла при раждането му. Това бе породило у него чувството за вина, с което се бореше, откакто се помнеше. Беше поел върху себе си и вината за самотността и скръбта на баща си. Беше израснал, носейки бреме, което се оказа напълно измамно.

Вече не знаеше кой е всъщност. Миналото му се оказваше просто измислица, скалъпена от Даниъл и Матиас, за да се защитят от последиците на ужасното си деяние. Заради тях той е бил изтръгнат от страната, на която е принадлежал, и отгледан в чужда държава. Кой би могъл да каже какъв би бил животът му, ако бе израснал в Шотландия, а не в Италия? Чувстваше се като изгубил посоката, лишен от корени, съзнателно лишен и от рожденото си право.

Терзанията му се утежняваха и от постоянния страх, който го преследваше неизменно като треперещ силует в дъното на театрална сцена. Всеки път, когато чуеше шум на автомобилен двигател, скачаше на крака и притискаше гръб в стената, убеден, че този път вече са карабинерите, пристигащи по настояване на Урсула. Беше се опитал да замете следите си, но не разполагаше с опита на баща си и се боеше, че не се е справил.

Но времето си течеше, и след като в продължение на няколко седмици се укриваше като болно животно, той започна да се съвзема. Постепенно намери начин да се дистанцира от чувството за вина, убеждавайки се, че Матиас бе живял спокойно и на свобода в продължение на повече от двайсет години, без да изкупи дори частица от вината, която носеше за смъртта на Катрина. Гейбриъл само го бе принудил да си плати за живота, който бе откраднал от всички тях, от Катрина, Даниъл и от самия Гейбриъл. Тези разсъждения не бяха напълно удовлетворителни от гледна точка на морала, който му бе предал Даниъл, но вкопчвайки се в това убеждение, Гейбриъл се почувства способен да продължи, да приеме разкаянието си и да понесе болката.

Една неотложна нужда го тласкаше напред. Искаше да открие семейството, към което принадлежеше по право, клана, за който винаги бе копнял, племето, от което беше частица. Искаше дома, до който не е бил допуснат, страна, в която хората да приличат на него, а не да създават впечатлението, че са избягали от някоя средновековна картина. Но съзнаваше, че още не е готов. Искаше да подреди всичко в съзнанието си, преди да се опита да се изправи пред сър Бродерик Макленън Грант. Малкото, което бе успял да научи от писмото на баща си, от думите на Матиас и от интернет, го бе убедило, че Грант нямаше да приеме току-така първия претендент. Гейбриъл знаеше, че трябва да може да отстоява позициите си и да не се отклонява от своята версия, за да не стане така, че случилото се през онази ужасна априлска нощ да се върне, за да го преследва.

А сега като че ли бе станало именно това. Проклетата Бел Ричмънд с нейното упорито ровене щеше да унищожи единствената надежда, в която се бе вкопчил през последните няколко седмици. Тя разбираше, че е напипала нещо. Гейбриъл не беше имал много вземане-даване с медиите, но знаеше достатъчно, за да е наясно, че сега, когато вече се беше добрала до необходимите й нишки, тя нямаше да се успокои, докато не успее да го прикове с откритията си. А когато публикуваше сензационните си разкрития, всяка надежда да заживее нов живот в семейството на майка си щеше да рухне. Броуди Грант надали би прегърнал с радост един убиец. Гейбриъл не можеше да допусне такова нещо. Не можеше за втори път да загуби всичко. Не беше честно. Никак не беше честно.

По някакъв начин съумя да съхрани самообладание и да срещне упорития поглед на неотклонно насочените й към него очи. Трябваше да разбере точно колко знае тя.

— А какво се е случило тогава според вас? — попита той с присмехулна усмивка. — Или може би по-скоро трябва да се поинтересувам каква е вашата версия на събитията, която смятате да представите пред света?

— Мисля, че вие сте убили Матиас. Не знам дали сте подготвяли убийството, или сте го извършили, тласнат от някакъв внезапен импулс. Но както вече казах, има свидетел, който ще потвърди, че ви е видял заедно по-рано същия ден. Единствената причина, поради която още не е отишъл в полицията е, че не осъзнава значението на онова, което е видял. Разбира се, ако аз му го обясня… Е, това не е висша математика, нали, Адам? Трябваха ми три дни, за да ви намеря. Знам, че карабинерите не се славят с особена съобразителност, затова нека приемем, че на тях търсенето ще им отнеме малко повече време. Достатъчно, за да успеете да потърсите закрилата на дядо си — така бих предположила аз. Но аз забравям, той не е ваш дядо, нали? Това е просто някаква моя фантазия.

— Не можете да докажете нито едно от тези неща — каза той. Наля остатъка от виното в чашата й, после тръгна към стойката с бутилки, за да вземе нова. Чувстваше се притиснат в ъгъла. Беше преживял жестоко изпитание. А сега тази проклета жена щеше да го лиши от последната надежда, която го крепеше. С предизвикателната си реплика той искаше да й даде шанс да го възпре да не извърши онова, което трябваше да извърши, за да й попречи да осъществи намеренията си.

Той хвърли поглед през рамо към нея. Всъщност в този момент Бел не му обръщаше особено внимание — тя беше увлечена от преследването, съсредоточена в опитите си да насочи разговора в желаната от нея посока. Отвърна разсеяно:

— Има си начини за това, и аз ги познавам, всички до един.

Беше й дал шанс, но тя не се възползва от него. Миналото му беше непоправимо съсипано. Оставаше му единствено бъдещето. Не можеше да й позволи да му го отнеме.

— Не ми се вярва — каза той, пристъпвайки към Бел така, че да застане зад гърба й.

В последния миг някакъв примитивен предупредителен сигнал се задейства в мозъка й и тя се извърна точно навреме, за да види проблясъка на острието, което се насочваше нетрепващо към нея.

Къркалди

След като Фил направи първата крачка, събитията се развиха с главоломна бързина. Смъкваха се дрехи. Кожа се притискаше в трескаво пламнала кожа. Той отгоре. Тя отгоре. После в спалнята. Тя просната по лице, вкопчила се в таблата на леглото, ръцете му — обхванали гърдите й. Когато най-сетне се наложи да си починат, преди да започнат отново, двамата се отпуснаха, легнали на една страна и се загледаха един в друг с широки, глуповати усмивки на лицата.

— Какво стана с така наречената „любовна игра“? — попита Карен, потискайки надигащото се кикотене.

— Съвместната работа в продължение на толкова години може да се брои за любовна игра — отвърна Фил. — Съвсем ме беше подлудила. Знаеш ли, умът ти е не по-малко секси от тялото ти.

Тя плъзна ръка надолу между телата им и докосна с пръсти меката кожа под пъпа му.

— Толкова отдавна искам да направя това.

— Аз също. Но наистина не исках да обърквам служебните ни отношения. Ние сме добър екип. Не исках да рискувам да проваля това. И двамата обичаме прекалено много работата си, за да си го позволим. Да не говорим пък, че е против правилата.

— Е, какво се е променило междувременно? — попита Карен и почувства как стомахът й се свива.

— В Дънфърмлин се освобождава място за инспектор и имам неофициално уверение, че то може да бъде мое, стига да се кандидатирам.

Карен се отдръпна от него и се поизправи, облегната на лакът.

— Напускаш отдела?

Той въздъхна.

— Налага се. Трябва да потърся път за издигане, а в нашия отдел няма място за още един инспектор. При това по този начин ще мога да имам и теб. — Лицето му се смръщи тревожно. — Ако и ти го искаш, разбира се.

Карен знаеше колко много обичаше той работата си по студените досиета. Знаеше и че е амбициозен. След като нейното повишение блокира неговите възможности да направи кариера, беше очаквала, че рано или късно той ще напусне. Онова, което не бе очаквала, беше, че самата тя ще фигурира в плановете му.

— За теб това е правилният ход — каза тя. — По-добре ще е да се махнеш по-бързо, преди Макарона да е осъзнал, че има поводи да те ненавижда не по-малко, отколкото ненавижда мен. Но работата с теб ще ми липсва.

Фил се притисна в нея, погали нежно е длан зърната на гърдите й и каза:

— Ще има компенсации.

Карен отново плъзна ръка надолу.

— Така изглежда — отвърна тя. — Но ще ти се наложи доста да се постараеш, за да ме обезщетиш.

Босколата, Тоскана

Карабинерът Нико Гало смачка угарката от цигарата с тока на лъснатия си ботуш и се оттласна от маслиновото дръвче, на което се беше облегнал. Отупа гърба на ризата и на тесните си панталони и отново тръгна по пътечката покрай маслиновата горичка край Босколата.

Беше му дошло до гуша. На стотици мили от дома си в Калабрия, настанен в казармено помещение, което не се отличаваше особено от рибарска колиба, и вечно натоварван с най-гадната работа при всяко назначение, той съжаляваше почти всеки ден, че е избрал полицейска кариера. Дядо му, който го окуражи да направи този избор, му беше разказвал, че жените страшно си падали по униформи. Това може да е било истина, когато дядо му е бил млад, но сега истината беше диаметрално противоположна. Той имаше чувството, че всички жени на неговата възраст бяха феминистки, защитнички на околната среда или анархистки. За тях униформата беше предизвикателство от напълно различен вид.

А за самия него Босколата беше поредната комуна на хипита, обитавана от хора, които нямаха никакво уважение към обществото. Беше готов да се обзаложи, че не плащат данъци. Беше убеден и в друго — че убиецът на незнайната жертва във вила Тоти не се намира много далеч от тук. Но беше чиста загуба на време да се поставя нощен патрул на това място. Ако убиецът е искал да скрие следите си, е разполагал с месеци, за да го направи. Нико беше убеден, че дори сега всеки в Босколата знае как да се промъкне в запустялата вила, без той дори да разбере, че вътре има някой. Така би било в неговото село там, на юг.

Реши да направи още една обиколка на маслиновата горичка, преди да отиде до колата си за чаша еспресо от термоса, който си бе взел предвидливо. Това бяха основните опори, благодарение на които успяваше да остане буден и нащрек — кафето, цигарите и дъвката. Когато стигнеше до онзи ъгъл на гората, който бе най-близо до вила Тоти, щеше да изпуши още една цигара.

Когато шумът от драсването на кибритената клечка затихна, Гало долови още някакъв шум в нощта. На това място, високо на хълма, цареше пълна нощна тишина, нарушавана единствено от щурците, от някой писък на нощна птица или излайване на куче. А сега тишината бе нарушена от звука на автомобилен двигател — някаква кола се изкачваше с усилие по стръмния черен път, който водеше към Босколата и продължаваше нататък. Странното бе, че този шум не се съпровождаше от яркото сияние на фарове. Забелязваше слаби проблясъци през силуетите на дърветата и крайпътните плетища, като че ли колата се движеше само на габаритни светлини. Според него причината за това можеше да бъде само една. Шофьорът кроеше нещо и не искаше да привлича внимание към себе си.

Гало погледна със съжаление цигарата си. Беше си осигурил достатъчно за нощната смяна, но това не означаваше, че е склонен да похаби една. Затова я скри в шепа и тръгна към вилата, за да попречи на каквито и да било опити за достъп до местопрестъплението.

Скоро разбра, че е направил погрешен избор. Вместо да се насочи към Босколата и вилата, колата зави рязко в далечния край на маслиновата горичка. Гало изруга, дръпна си за последен път от цигарата и тръгна надолу покрай горичката, толкова тихо и бързо, колкото можеше.

Едва успя да забележи силуета на някаква малка кола — хечбек. Тя спря в края на горичката, на мястото, където имотът на Тоти граничеше с обширните земи, които бяха притежание на онзи човек с прасетата. Името на стареца май беше Маурицио или нещо подобно. Гало, който се намираше на двайсетина метра от колата, се запромъква по-наблизо, опитвайки се да не вдига никакъв шум.

Вътрешните светлини на колата се включиха, когато вратата на шофьора се отвори. Гало видя сравнително висок човек, облечен в нещо като тъмен анцуг, с бейзболна шапка на главата, който излезе от колата и отиде да отвори вратата на багажника. Измъкна оттам нещо, което приличаше на навит килим, после се приведе, за да сложи предмета върху плещите си. Когато се изправи, залитайки леко под тежестта на товара си, и се упъти към яката телена ограда, зад която бяха прасетата, Гало осъзна с ужасено присвиване на стомаха, че човекът нямаше намерение да изхвърля тайно боклук под прикритието на нощта, тук ставаше нещо много по-сериозно. Злодеят имаше намерение да хвърли някакъв труп на прасетата. Всеизвестно беше, че прасетата ядат абсолютно всичко. А онова, което той носеше, несъмнено беше човешко тяло.

Гало сграбчи фенера и го включи.

— Полиция! Не мърдай! — изкрещя той възможно най-мелодраматично.

Човекът залитна, препъна се и падна по лице, а товарът му увисна на оградата. Той се изправи на крака и хукна обратно към колата, достигайки я само секунди преди Гало. Скочи вътре и запали двигателя, подкарвайки на заден ход в момента, в който Гало се хвърли върху предния капак. Карабинерът се опита да се задържи, но колата се движеше с висока скорост обратно към пътя, подскачаше и поднасяше на всеки метър и накрая той се търколи позорно на земята, а тя потъна в нощта.

— Господи! — изпъшка той и се претърколи на една страна, за да измъкне радиостанцията. — Централа? Обажда се Гало, постовият при вила Тоти.

— Прието, Гало. Какъв е условният код на повикването ви?

— Централа, не знам какъв е кодът за такива случаи. Някакъв човек току-що се опита да изхвърли труп в един свинарник.