Вал Макдърмид
Владения на мрака (33)

Петък, 23 януари 1987
Островът Елън Дърг^[1]

Толкова малко време прекарваха заедно напоследък. Тази мисъл измъчваше Грант всеки път, когато сядаше да се храни в Ротесуел през последната седмица. Закуска без нея. Обяд без нея. Вечеря без нея. Идваха гости; делови партньори, политици и, разбира се, Сюзън присъстваше винаги. Но нито един от тези хора не беше Мери. Тази седмица продължителността на времето, прекарвано без нея, започна да му се струва непоносима. Нищо не би облекчило съзнанието за смъртта на Кат, но присъствието на Мери правеше мисълта поносима. А сега — точно на този ден — той наистина не можеше да се примири с отсъствието й.

Беше заминала в понеделник — каза, че имала нужда да остане сама. На острова щеше да разполага с необходимото й спокойствие. Там нямаше прислуга. Човек можеше да го обиколи за двайсет минути, но фактът, че си на две мили навътре във водата, помагаше да се почувстваш надалеч от всичко и от всекиго. Грант обичаше да ходи там, не само за да лови риба, но и за да размишлява на спокойствие. Мери обикновено го оставяше сам, много рядко отиваше с него. Той не помнеше да е ходила там сама, но този път настоя решително.

Разбира се, на острова нямаше и телефон. Тя имаше телефон в колата, но колата й сигурно бе паркирана на хотелския паркинг на остров Мъл, на около половин миля от пристана. Освен това вероятно телефонът не би имал обхват в пустошта на Хебридския архипелаг. Грант дори не бе чувал гласа й, откакто се сбогува с него в понеделник.

И сега това мълчание му се струваше прекалено. Днес се навършваха две години, откакто дъщеря му загина, а внукът му изчезна, и Грант не искаше да остава насаме с болката. Опитваше се да не се съди прекалено строго, задето тогава всичко се бе объркало, но раната, която вината бе оставила в сърцето му, беше все още жива. Понякога се питаше дали и Мери смята, че е виновен, и дали това не е причината тя да го избягва толкова. Беше се опитал да й обясни, че единствените, които носеха отговорност за смъртта на Катрина, бяха хората, които я отвлякоха, но му беше трудно да убеди в това себе си, камо ли пък нея.

Той закуси рано и потегли, като преди това се обади в хотела, за да бъде сигурен, че ще има кой да го откара на острова. На няколко пъти му се наложи да отбива и да спира край пътя, когато скръбта стягаше гърлото му и заплашваше да го завладее изцяло. Когато пристигна, небето все още светлееше в последните отблясъци на слънцето, но когато стигнаха на острова, вече падаше здрач и сенките ставаха все по-дълбоки. Но пътят към вилата беше широк и добре поддържан, така че нямаше опасност той да се заблуди.

Когато Грант наближи, забеляза с учудване, че в къщата не се виждат никакви светлини. Когато шиеше, Мери се грижеше за такова осветление, на което биха завидели осветителите на театрална сцена. А може би сега не шиеше. Може би беше отишла да поседи в най-слънчевата стая в задната част на къщата, за да погледа последните следи от дневна светлина в небето на запад. Грант забърза, отказвайки да обърне внимание на страха, който започваше да забива нокти в гърдите му.

Вратата не беше заключена. Отвори се безшумно на добре смазаните панти. Грант посегна към ключа на осветлението, светлина заля фоайето и открои рязко всички очертания.

— Мери! — извика той. — Аз съм!

Безмълвието сякаш погълна думите му и те не можаха да стигнат надалеч.

Грант прекоси с едри крачки фоайето, отваряйки рязко вратите, покрай които минаваше, без да престава да вика жена си по име. Чувстваше как кожата на главата му изтръпва от надигащата се паника, а в очите му напират сълзи. Къде, по дяволите, беше тя? Не би излязла навън. Не и толкова късно. Не и когато навън беше толкова студено.

Откри я в слънчевата стая. Но тя не гледаше залеза. Мери Грант никога вече нямаше да гледа залеза. Няколко разпилени хапчета и една празна бутилка от водка бяха ключът към тайната на нейното мълчание. Кожата й вече беше хладна.