Вал Макдърмид
Владения на мрака (3)

Сряда, 27 юни 2007
Гленротес

Младата жена прекоси забързано фоайето. Ниските й токове потракваха ритмично по пода, покрит с линолеум, помътнял от стъпките на преминалите по него стотици хора. Докато тя приближаваше към гишето, цивилният служител в приемната си каза, че му прилича на човек с мисия. От друга страна, повечето от посетителите тук бяха такива. Те обикновено не обръщаха внимание на плакатите с призиви за предотвратяване на престъпления и информираност на обществеността, които покриваха стените — бяха повлечени от потока на собствената си целеустременост.

Тя се насочи към него. Устните й бяха здраво стиснати, така че наподобяваха права линия. Той си каза, че не е лоша на вид. Но като повечето жени, които влизаха тук, и тя не беше в най-добрата си форма. Би изглеждала по-добре с малко повече грим, който би подчертал яркосините й очи. А би могла и да облече нещо, подчертаващо фигурата по-добре от тези джинси и спортната блуза с качулка. Дейв Крукшанк отправи към нея стандартната си професионална усмивка и каза:

— С какво мога да ви помогна?

Жената отметна леко глава назад, сякаш се готвеше да отбранява позициите си.

— Искам да съобщя за изчезнал човек.

Дейв се постара да прикрие досадата и раздразнението си. Ако не бяха отвратителни съседи, обикновено ставаше дума за така наречените „изчезнали“ хора. Жената беше прекалено спокойна, за да става дума за изчезнало малко дете или избягал от къщи тийнейджър. Скандал с гаджето — вероятно за това ставаше дума. Или изкукуригал дядо, който е отпрашил нанякъде. Обичайната шибана загуба на време. Той измъкна бележник изпод гишето, постави го пред себе си и посегна за химикалка, но не свали капачето; имаше един ключов въпрос, който трябваше да постави, преди да започне да записва какаото и да било.

— Кога е изчезнал човекът?

— Преди двайсет и две години и половина. От петък, 14 декември 1984 година, ако трябва да бъда точна — Тя сведе брадичка и раздразнението помрачи чертите й. — Надявам се това да е достатъчно отдавна, за да приемете сериозно случая.

* * *

Сержантът от криминалната полиция Фил Пархатка изгледа края на видеоклипа, после затвори прозореца.

— Казвам ти — отбеляза той, — ако някога е имало подходящо време да се занимава човек със студени досиета, то е сега.

Инспектор Карен Пири едва повдигна поглед от досието, което преглеждаше.

— И защо?

— Логично е. Намираме се в разгара на войната срещу терора. Току-що гледах как нашият местен представител в парламента се нанася на „Даунинг Стрийт“ номер 10 с госпожата си. — Той скочи от мястото си и отиде до миниатюрния хладилник, поставен върху шкафа с папките. — Ти какво би предпочела да правиш? Да правиш разкрития по студени досиета, или да внимаваш чалмалиите да не взривят нещо насред нашия участък?

— Значи според теб това, че Гордън Браун стана премиер, ще превърне Файф в прицел на терористите? — Карен отбеляза с пръст мястото, до което беше стигнала, и се съсредоточи върху това, което казваше Фил. Започна да й става ясно, че бе задълбала прекалено надалеч в миналото, за да е в състояние да преценява опасностите на настоящето. — Така и не обърнаха внимание на избирателния район, чийто представител бе Тони Блеър, преди да стане премиер.

— Така е — Фил надникна в хладилника и се поколеба дали да избере „Ирн Бру“ или „Вимто“. Макар и трийсет и четиригодишен, все още не можеше да се откаже от безалкохолните напитки, които бе обичал като дете. — Но тези хора се наричат „Ислямски джихад“, а Гордън е син на свещеник. Не бих искал да съм на мястото на нашия началник на полицията, ако онези решат да гръмнат някогашната църква, в която е служил баща му, за да привлекат вниманието към себе си. — Той избра „Вимто“. Карен потръпна отвратено.

— Не разбирам как можеш да пиеш това нещо — каза тя. — Не си ли забелязал, че името е анаграма на „повръщано“^[1]?

Фил отпи дълбока глътка, докато се връщаше към бюрото си, и отвърна:

— Това питие те прави истински мъж.

— Изпий две тогава — гласът на Карен прозвуча заядливо. Фил като че ли преживяваше предимно от подсладени газирани напитки и мазни храни, а беше все така слаб и стегнат като по времето, когато двамата бяха новаци в полицията. За Карен беше достатъчно само да погледне кутия кока-кола без намалено съдържание на захар, за да усети как обиколката на талията й нараства. Наистина не беше честно.

Фил присви тъмните си очи и се усмихна с добросърдечен присмех.

— Както и да е, хубавото на цялата работа е, че шефът може би ще успее да измъкне малко повече средства от правителството, ако успее да ги убеди, че има повишена опасност.

Карен поклати глава, вече се чувстваше на: позната почва.

— Мислиш ли, че прословутият му „морален компас“ ще позволи на Гордън да извърши нещо, което някой би могъл да изтълкува като обслужване на лични интереси? — Още докато говореше, тя посегна към слушалката на телефона, който бе почнал да звъни. В голямото помещение, където бе настанен екипът за работа по студени досиета, имаше и други, по-младши служители, но повишението не беше променило навика на Карен да вдига слушалката на всеки телефон, който иззвънеше близо до нея.

— Отдел „Студени досиета“, на телефона инспектор Пири — каза тя разсеяно, докато все още премисляше думите на Фил и се питаше дали дълбоко в себе си той не крие желание да бъде на огневата линия.

— Обажда се Дейв Крукшанк от приемната, инспекторе. При мен е една жена, която според мен трябва да разговаря с вас. — Крукшанк говореше неуверено. Това само по себе си беше толкова необичайно, че събуди интереса на Карен.

— За какво става дума?

— Изчезнал човек — отвърна той.

— Наш служител ли е тя?

— Не, дойде да съобщи за изчезнал човек.

Карен възпря желанието си да въздъхне раздразнено. Крукшанк наистина би трябвало да е наясно. Достатъчно дълго работеше в приемната.

— Следователно трябва да я свържеш с някой от криминалния отдел, Дейв.

— Е, да. В обичайните случаи се обръщам към тях, но разбирате ли, случаят е малко по-особен. Затова си казах, че може би трябва да ви запозная с него.

„Давай по-конкретно.“

— Ние се занимаваме със студени досиета, не с нови случаи, Дейв. — Карен подбели очи и видя как Фил се подсмива, забелязал раздразнението й.

— Не може да се каже, че случаят е нов, инспекторе. Човекът е изчезнал преди двайсет и две години.

Карен се поизправи на стола си.

— Двайсет и две години ли? И едва сега съобщават за изчезването?

— Точно така. Което причислява случая по-скоро към студените досиета — или не?

Карен знаеше, че по принцип Крукшанк трябваше да изпрати жената в криминалния отдел. Но тя винаги се чувстваше привлечена от всякакви случаи, които караха хората да клатят глави с недоумяващи усмивки. Рискованите предположения будеха у нея особено вълнение. Следването на този инстинкт й бе донесло две повишения за три години, с които подмина по-високостоящи от нея в йерархията, будейки безпокойство у колегите си.

— Изпрати я тук, Дейв. Ще поговоря с нея.

Тя затвори телефона и се оттласна от бюрото.

— Защо, по дяволите, някой би чакал двайсет и две години, за да съобщи за нечие изчезване? — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Фил, докато ровеше по бюрото за нов бележник и химикалка.

Фил издаде устни напред, заприличвайки на шаран, за който биха платили добри пари.

— Може да е била в чужбина. Може току-що да се е завърнала и да е установила, че въпросният човек не е там, където е очаквала да го завари.

— А може да има нужда от нас, за да бъде изготвен смъртен акт. Пари, Фил. Обикновено всичко опира до това. — Ироничната й усмивка увисна във въздуха след нея като усмивката на котарака от „Алиса в страната на чудесата“. Карен излезе забързано от стаята и се упъти към асансьорите.

Опитното й око класифицира и категоризира жената, която излезе от единия асансьор — тя не проявяваше и следа от смущение. Джинси и спортна блуза от „ГАП“, последен модел, в модерните цветове за сезона. Обувките й бяха от естествена кожа, чисти, неожулени, в тон с чантата през рамо, която се полюляваше край хълбока й. Кестенявата й коса — нито много светла, нито много тъмна, беше добре подстригана в равно каре, което бе започнало малко да прораства. Очевидно не живееше от социални помощи. Не приличаше и на онези обитатели на общински жилища, които обичаха да носят евтини имитации на прочути марки. Симпатична жена от средната класа, разтревожена от нещо. Беше минала двайсет и петте, вероятно наближаваше трийсет, сините й очи сияеха с блясъка на светъл топаз. Едва забележим грим. Или не полагаше излишни усилия, или вече беше успяла да си осигури съпруг. Кожата около очите й се присви, когато забеляза оценяващия поглед на Карен.

— Криминален инспектор Пири — представи се тя, предотвратявайки възможността от възникване на напрежение между две застанали една срещу друга и преценяващи се взаимно жени. — Карен Пири. — Запита се какво ли си мисли другата жена за нея — дребна, пълничка жена, натъпкала се с усилие в костюм от „Маркс енд Спенсър“, с кестенява коса, която плаче за фризьор, би могла да е хубава, ако костната структура се очертаваше по-ясно под плътта. Когато Карен описваше сама себе си по този начин пред приятелите си, те се смееха, твърдяха, че изглежда чудесно и настояваха, че проблемът й е ниското самочувствие. Тя не мислеше така. Имаше доста добро мнение за себе си. Но не можеше да си затваря очите пред това, което виждаше, когато погледнеше в огледалото. Но пък несъмнено имаше хубави очи. Сини, изпъстрени с лешникови петънца. Необичайни.

Жената срещу нея се поотпусна, неясно дали поради това, което видя, или поради това, което чу.

— Слава богу — каза тя. Говореше с ясно доловимия акцент на жителите на Файф, но омекотен или благодарение на полученото образование, или поради дълго отсъствие от родното място.

— Моля?

Жената се усмихна, разкривайки ситни, равни зъби, подобни на детски.

— Това ще рече, че ме приемате сериозно, не се опитвате да ме натресете на най-младшия служител, чието задължение е да прави чая.

— Не допускам младшите служители да си губят времето с правене на чай — отвърна сухо Карен. — Просто се случи така, че аз вдигнах телефона. — Тя се поизвърна назад и допълни: — Бихте ли ме последвали?

Карен тръгна първа по един страничен коридор и въведе жената в малка стая. Дългият прозорец гледаше към паркинга, а в далечината се виждаше изкуствено поддържаната равномерна зеленина на голф игрище. Четири стола, тапицирани с обичайния за учреждения сив туид, бяха поставени около кръгла маса — топлият цвят на полираното черешово дърво сияеше приглушено. Какво бе предназначението на стаята личеше единствено от окачените по стените снимки в рамки, на които се виждаха служители на полицията в действие. Всеки път, когато ползваше тази стая, Карен се питаше защо шефовете бяха подбрали такива снимки, които обикновено се появяваха в медиите, след като се случеше нещо наистина лошо.

Жената се озърна неуверено, а Карен издърпа един от столовете и я подкани с жест да седне.

— Не прилича на онова, което виждаме по телевизията — каза посетителката.

— Централата на полицията във Файф е доста различна — каза Карен, разполагайки се под прав ъгъл спрямо жената, а не точно срещу нея. Едно разположение, което не навеждаше на мисълта за противопоставяне, обикновено бе по-благоприятно за разговор със свидетел.

— Къде са записващите устройства? — жената седна, без да придърпва стола по-близо до масата, и постави чантата си в скута.

Карен се усмихна.

— Бъркате разговор със свидетел и разпит на заподозрян. Вие сте тук, за да ни съобщите нещо, не за да ви разпитваме във връзка с престъпление. Затова и можете да седнете на удобен стол и да гледате през прозореца — тя отвори бележника си. — Доколкото разбирам, сте дошли да съобщите за изчезнало лице?

— Точно така. Името му е…

— Момент. Имам нужда от някои сведения за вас. Като начало, името ви?

— Мишел Гибсън — това е фамилията на мъжа ми. Моминската ми фамилия е Прентис. А иначе всички ми казват Миша.

— Така да бъде, Миша. Трябват ми също адреса ви и телефонният ви номер.

Мишел бързо изреди исканите данни.

— Това е адресът на майка ми. Тук съм по нейно настояване, нали разбирате.

Карен разпозна името на селото, макар улицата да й беше неизвестна. Селото бе едно от онези, които местните земевладелци са основавали за наетите от тях миньори по времето, когато практически са притежавали не само мините, но и хората, които са работели в тях. Междувременно се бе превърнало в спалня за пришълци, които нямаха никаква връзка със самото място и с неговото минало.

— Все пак — каза тя, — имам нужда и от вашите данни.

Миша сви вежди за миг, после съобщи адрес в Единбург.

Той не говореше нищо на Карен, чиито познания за социалната география на столицата, макар тя да се намираше едва на трийсет мили от тук, бяха ограничени.

— И искате да съобщите за изчезнало лице — отбеляза тя.

Миша подсмръкна силно и кимна.

— Баща ми. Мик Прентис. Е, всъщност Майкъл, ако държите на точността.

— А кога е изчезнал баща ви?

Карен си каза, че сега вече ставаше интересно. Ако изобщо имаше възможност случаят да стане интересен.

— Както казах на онзи човек в приемната, преди двайсет и две години и половина. В петък, на 14 декември 1984, го видяхме за последен път — Миша Гибсън смръщи предизвикателно вежди.

— Струва ми се, че сте изчакали доста дълго, преди да съобщите за изчезването му — каза Карен.

Миша въздъхна и извърна глава така, че да може да гледа през прозореца.

— Не считахме, че е изчезнал. Всъщност не.

— Не разбирам. Какво ще рече „всъщност не“?

Миша се обърна към нея и срещна спокойния поглед на Карен.

— Говорите като местен човек.

Питайки се накъде върви разговорът, Карен отвърна:

— Израснала съм в Метхил.

— Така. Е, не искам да ви засягам, но годините ви са достатъчно, за да помните какво ставаше тук през 1984 година.

— Миньорската стачка?

Миша кимна. Брадичката й беше все така високо вдигната, погледът — предизвикателен.

— Израснах в Нютън ъв Уиймс. Баща ми беше миньор. Преди началото на стачката работеше в мината „Лейди Шарлот“. Сигурно знаете какво се говореше — че никой не е по-непреклонен от миньорите от „Лейди Шарлот“. Въпреки това през една декемврийска нощ, девет месеца след началото на стачката, половин дузина от тях изчезнаха. Е, казвам „изчезнаха“, но всички знаеха каква е истината — че са заминали за Нотингам, за да се присъединят към стачкоизменниците. — Лицето й се сгърчи силно, сякаш се опитваше да се пребори с физическа болка. — За петима от тях никой не беше учуден, че са предали каузата. Но според майка ми всички били потресени, когато разбрали, че баща ми се е присъединил към тях — включително и самата тя. — Тя изгледа умолително Карен. — Била съм прекалено малка, за да помня. Но всички твърдят, че той е стоял твърдо зад профсъюзите, бил последният, за когото можело да се предположи, че ще стане стачкоизменник. — Тя поклати глава. — Но от друга страна, какво по-различно биха могли да помислят?

Карен отлично разбираше как се е отразило подобно предателство на Миша и майка й. Сред радикално настроените миньори от Файф съчувствието беше запазено за онези, които проявяваха сила да издържат. Постъпката на Мик Прентис бе принизила автоматично семейството му до нивото на парии.

— Сигурно е било трудно за майка ви — каза тя.

— В известен смисъл е било много лесно — каза с горчивина Миша. — За нея това е бил краят. За нея той все едно бил мъртъв. Не искала да има нищо общо с него. Пращал пари, но тя ги дарявала на стачния фонд. По-късно, след края на стачката, ги дарявала на взаимоспомагателния миньорски фонд. Израснах в дом, в който името на баща ми не се споменаваше.

Карен почувства как нещо средно между съчувствие и съжаление стига гърдите й.

— Той изобщо ли не се опита да се свърже с вас?

— Само изпращаше пари. Никога в нови банкноти и винаги с пощенска марка от Нотингам.

— Миша, не искам да се заяждам, но по нищо не личи баща ви да е изчезнал — Карен се опита да говори колкото бе възможно по-меко.

— И аз така мислех. Докато не се заех да го търся. Можете да ми вярвате, инспектор Пири. Той не е на мястото, където се предполагаше, че е. Никога не е бил там. А аз имам нужда да го намеря.

Явното отчаяние в тона на Миша изненада Карен. Това я заинтригува повече от местонахождението на Мик Прентис.

— Защо? — попита тя.