Вал Макдърмид
Владения на мрака (19)

Сряда, 13 декември 1978
замъкът Ротесуел

Броуди Грант зави рязко с лендроувъра, така че изпод гумите се разхвърча чакъл и заби спирачките, заковавайки го пред кухненската врата на замъка Ротесуел. Влезе в къщата с тежки стъпки, сподирен от един кафяв лабрадор. Мина през кухнята като ураган, оставяйки след себе си диря от леден въздух, и излая на кучето да остане на място. Премина през замъка бързо и целеустремено като човек, който знае точно къде отива.

Накрая връхлетя в една приятно обзаведена стая, в която жена му се занимаваше с хобито си — шиеше декоративни капитонирани покривки за легло.

— Ти знаеше ли? — попита той. Мери вдигна стреснато глава от работата си. Той дишаше толкова тежко, че тя го чуваше от другия край на стаята.

— Какво да знам, Броуди? — попита тя. Достатъчно дълго бе омъжена за този мъж, напомнящ на природна стихия, за да не се впечатли от внушителната му поява.

— Ти ме убеди! — Той се отпусна тежко в едно ниско кресло, опитвайки се да разположи по-удобно краката си. — „Тя иска точно това, Броуди. Никога няма да ти прости, ако застанеш на пътя й, Броуди. Ти си следвал собствените си мечти, Броуди, позволи й тя да следва своите“. Така казваше ти и аз те послушах. В разрез с вътрешното си убеждение казах, че ще я подкрепя. Че ще плащам проклетото й следване. Ще си мълча и няма да казвам, че според мен това е проклета загуба на време. Няма да й напомням колко малко творци успяват да печелят от шибаните щуротии, с които задоволяват егото си. Или най-малкото, че работите им не струват нищо, преди да са умрели.

Той удари с юмрук по страничната облегалка на креслото.

Мери продължи да събира късчетата плат, от които щеше да съшие покривката, и се усмихна.

— Така беше, Броуди. И аз много се гордея с теб, задето постъпи така.

— А сега виж докъде ни докара това. Виж за какво е ставало дума всъщност!

— Броуди, нямам никаква представа за какво говориш. Как мислиш, дали ще можеш да ми обясниш? Като при това внимаваш за кръвното си? — Тя винаги бе имала дарбата да го предпазва от крайности със спокойния си, шеговит тон. Но днес като че ли нямаше да се справи. Броуди се беше разярил и за да се възстанови обичайното му спокойствие, бе необходимо нещо повече от призоваването на здравия му разум.

— Излязох със Синклер. Трябваше да проверим пътищата, по които ще мине ловът в петък.

— И как са пътищата?

— В отлично състояние. Както винаги. Той е добър лесничей. Но не за това става дума, Мери — той отново повиши глас, който отекна в пълно несъответствие с уютната стая, пълна със струпани по рафтовете пъстри тъкани.

— Да, Броуди, разбирам, че не става дума за това. За какво става дума всъщност?

— За шибания Фъргъс Синклер, ето за какво. Казах на Синклер още през лятото, когато проклетият му син се усукваше около Кат. Предупредих го да държи момчето надалеч от дъщеря ми, и мислех, че ме е послушал. И сега — това!

Той размаха ръце, сякаш разхвърляше сено около себе си.

Сега вече Мери прекъсна работата си.

— Какво става, Броуди? Какво се е случило?

— Питай ме по-скоро какво ще се случи. Нали си спомняш как си отдъхнахме облекчено, когато той се записа да следва онова проклето управление на стопанството в Единбург? Е, оказва се, че това не е била единствената му шибана възможност. Взел, че намерил място в университета в Лондон. Ще живее в същия проклет град, в който е и дъщеря ни. Ще я нагази като краста. Шибан селски зестрогонец! — Той се намръщи и отново удари с юмрук по страничната облегалка. — Ще му натрия носа, можеш да ми вярваш.

Той забеляза с учудване, че Мери се смее. Тя се превиваше, седнала пред масата за кроене, в ъгълчетата на очите й проблясваха сълзи.

— О, Броуди — изпъшка тя. — Как да ти обясня колко е смешно!

— Смешно ли? — изрева той. — Проклетото момче ще съсипе бъдещето на Кат, а ти мислиш, че това е смешно?

Мери скочи на крака и прекоси стаята, отивайки при съпруга си, без да обръща внимание на протестите му, тя седна в скута му и зарови пръсти в гъстата му коса.

— Спокойно, Броуди. Всичко е наред.

— Не виждам как — той се отдръпна от ръката й.

— От една седмица ние с Кат се чудим как да ти го кажем.

— Какво да ми кажете, жено?

— Тя няма да замине за Лондон, Броуди.

Той се изправи така рязко, че Мери едва не падна на пода.

— Какво искаш да кажеш с това, че не заминава? Да не би да е решила да зареже тази щуротия? Да не е решила да дойде да работи при мен?

Мери въздъхна.

— Не ставай глупав. Дълбоко в себе си съзнаваш, че тя прави това, което трябва да прави. Не, предложили са й стипендия. Става дума за съчетание от академични занимания и работа в дизайнерска фабрика за стъкло. Броуди, това е абсолютно най-прекрасната подготовка на света. И искат да вземат нашата Катрина.

В настаналото продължително мълчание Грант си позволи да се люшка между гордостта и страховете си.

— Къде е това? — попита той накрая.

— Не е толкова далече, Броуди. — Мери плъзна опакото на ръката си по бузата му. — В Швеция.

— В Швеция? В проклетата Швеция? Боже мили, Мери! Швеция!

— Говориш така, като че ли става дума за края на света. Дотам се стига със самолет от Единбург, както знаеш. За по-малко от два часа. Наистина Броуди, чуй се само какво говориш. Та това е прекрасно, възможно най-добрият професионален старт за нея. Освен това няма да ти се налага да се тревожиш, че Фъргъс е в същия град. Не ми се вярва да се появи в някакво малко градче между Стокхолм и Упсала, нали?

Броуди прегърна жена си и опря брадичка в косата й.

— На теб винаги може да се разчита, че ще намериш добрата страна на всяко нещо. — Устните му се извиха в жестока усмивка. — Това със сигурност ще попари надеждите на проклетия Фъргъс Синклер.