Вал Макдърмид
Владения на мрака (26)

Събота, 19 януари 1985

Мери Грант наля на съпруга си втора чаша кафе, преди той да бе забелязал, че е изпил първата. Тя правеше това от толкова години, че той винаги се чудеше защо му се налага толкова често да си долива чашата, когато отсядаше в някой хотел. Той прелисти вестника, който четеше, и изсумтя.

— Най-сетне някаква добра новина. Лорд Улфъндън^[1] е напуснал тленната си обвивка.

Мери не изглеждаше истински шокирана, изражението й говореше по-скоро за умора и примирение.

— Ужасно е да говориш така, Броуди.

Без да откъсва очи от вестника, той каза:

— Благодарение на този човек светът стана по-ужасно място за живеене, Мери. Затова и не съжалявам, че е мъртъв.

Изминалите години брачен живот до голяма степен бяха потиснали борбеността на Мери Грант. Но дори да бе решила да възрази, нямаше да успее, защото за учудване на двамата Грант вратата на стаята за закуска се разтвори широко и Сюзън Чарлсън влезе тичешком. Броуди пусна вестника направо върху бърканите си яйца, забелязал зачервеното й лице и тежкото й дишане.

— Съжалявам — произнесе тя с усилие. — Но вие трябва да видите това.

Тя му подаде голям кафяв плик. Отпред бяха написани неговото име и адресът му, а отгоре и отдолу, с плътен черен маркер — думите „Лично“ и „Поверително“.

— Какво, за бога, е това, заради което не мога да си довърша закуската? — попита той, мушвайки два пръста в плика, и измъкна сгънат на четири лист плътна хартия.

— Това — отвърна Сюзън, сочейки плика. — Прибрах го в плика, защото не исках да го види никой друг.

Изръмжавайки нетърпеливо, Грант разгъна хартията. Приличаше на плакат за някакво зловещо куклено представление. Мрачната черно-бяла фигура на кукловода се беше привела над декорите, движейки няколко марионетки, сред които имаше коза и скелет. Напомняше му на онези гравюри, които бе видял веднъж в телевизионно предаване, посветено на изкуството, което Хитлер бе ненавиждал. Докато мислеше това, очите му вече оглеждаха долната част на плаката. На това място, където обикновено се поместваха подробности за представлението, имаше съвсем различно послание.

„Вашият алчен, експлоататорски капитализъм ще си получи заслуженото. Дъщеря ви и вашият внук са при нас. Изпълнявайте нашите нареждания, ако искате да ги видите отново. Никаква полиция. Вършете си работата както обикновено. Ние ви наблюдаваме. Скоро ще се свържем отново с вас.

Съюзът на анархистите в Шотландия“

— Това да не е някаква отвратителна шега? — каза Грант, хвърли плаката на масата и бутна стола си назад. Докато той ставаше, Мери взе плаката и веднага след това го изпусна, сякаш бе опарил пръстите й.

— Господи! — произнесе тя едва чуто. — Броуди?

— Това е някакъв номер — каза той. — Някакво побъркано копеле се опитва да ни уплаши.

— Не — каза Сюзън. — Има и още нещо.

Тя вдигна плика, който бе паднал на земята, и измъкна от него снимка, направена с апарат „Полароид“. Подаде я мълчаливо на Грант.

Той видя дъщеря си, завързана за някакъв стол. Устата й беше покрита с опаковъчна лепенка. Косата й беше разчорлена, на лявата й буза имаше петно от мръсотия или синина. Между нея и обектива нечия ръка в ръкавица държеше вчерашния „Дейли Рекърд“ — виждаше се достатъчно голяма част от страницата, за да не остава място за съмнение. Той почувства как коленете му поддават и се отпусна обратно на стола си; клепачите му трепкаха, докато се опитваше да се овладее. Мери посегна да вземе снимката, но Грант поклати глава и я притисна към гърдите си.

— Не — каза той. — Не, Мери.

Настана дълго мълчание, после Сюзън каза:

— Какво искате да предприема?

Грант не беше в състояние да произнесе нещо членоразделно. Не знаеше какво мисли, какво чувства, нито пък какво иска да каже. Това усещане беше за него така чуждо и невероятно, както и употребата на наркотик. Винаги бе успявал да държи под контрол и себе си, и почти всичко около себе си. Толкова отдавна не му се беше случвало да се чувства безсилен, че беше забравил как да се справя с такова изживяване.

— Да се обадя ли на началника на полицията? — попита Сюзън.

— Тук пише да не го правим — каза Мери. — Не бива да излагаме на опасност Катрина и Адам.

— По дяволите какво пише — заяви Грант с бледо подобие на обичайния си тон. — Няма да допусна да ме командват някакви си шибани анархисти. — Той се принуди да се изправи, преодолявайки със силата на волята си страха, който вече почваше да го разяжда отвътре. — Сюзън, обади се на началника на полицията. Обясни му положението. Кажи му, че искам от него най-добрия му служител, който не прилича на полицай. Да се яви в офиса ми до един час. А сега аз тръгвам към офиса. Ще се заема с работата си както обикновено, за в случай, че наистина ни наблюдават.

— Броуди, как можеш? — Пребледнялата Мери го изгледа уплашено. — Трябва да правим това, което искат от нас.

— Не, не трябва. Трябва просто да създаваме впечатлението, че го правим.

Гласът му беше поукрепнал. Това, че започна да нахвърля наченките на някакъв план, му даде сила да се овладее. Можеше да се пребори със страха, ако успееше да вярва, че е предприел нещо, за да се справи с положението.

— Сюзън, заемай се с необходимото. — Той отиде при Мери и я потупа по рамото. — Всичко ще бъде наред, Мери. Обещавам ти.

Ако не виждаше лицето й, не му се налагаше да се пребори с ужаса и съмненията й. Имаше достатъчно неща, за които да се тревожи, за да добавя и това допълнително бреме към тях.

 

 

Дайзарт, Файф

Други на негово място биха крачили напред-назад в очакване на полицията. Но Броуди Грант никога не хабеше енергията си за безсмислени действия. Столът му беше завъртян малко встрани от бюрото, така че да седи с лице срещу разкриващата се през прозорците впечатляваща гледка над устието на река Форт, чак до хълма Бърик Ло, Единбург и Пентландските възвишения. Той се взираше над осеяната с вълнички сива вода, подреждайки мислите си, за да не допусне и най-малката загуба на време, когато пристигнеха хората от полицията. Не обичаше да пилее каквото и да било, дори неща, които се възстановяваха лесно.

Сюзън, която бе отишла с него на работа в обичайното време, влезе през вратата, която делеше неговия офис от нейния.

— Хората от полицията са тук — каза тя. — Да ги въведа ли?

Грант се завъртя на стола си.

— Да, после излезте.

Той не пропусна да отбележи изписалата се по лицето й изненада. Беше привикнала да я запознава с тайните си, да знае много повече от онова, което Мери би желала да знае. Но този път той искаше да стесни кръга до последен предел. Дори Сюзън беше в повече.

Тя въведе двама мъже в бояджийски работни гащеризони, после демонстративно затвори вратата зад себе си. Дегизировката се понрави на Грант.

— Благодаря ви, че се явихте така навременно. И дискретно — допълни той, оглеждайки двамата. Изглеждаха прекалено млади за толкова отговорна задача. По-възрастният, тъмнокос и слаб, вероятно беше в началото, най-много в средата на трийсетте, другият, рус и червендалест, надали бе навършил трийсет.

Тъмнокосият проговори първи. Грант установи с учудване, че още с представянето си той се насочи право към неговите съмнения.

— Аз съм криминален инспектор Джеймс Лосън — каза той, — а това е детектив Рени. Бяхме инструктирани лично от началника на полицията. Знам, вероятно ви се струва, че съм прекалено млад, за да ръководя такава операция, но бях избран именно заради опита си. Миналата година отвлякоха жената на един от играчите на отбора на Източен Файф. Успяхме да разрешим въпроса, без някой да пострада.

— Не помня да съм чувал нещо подобно — каза Грант.

— Справихме се много успешно със задачата да не изтече никаква информация — отвърна Лосън, и едва забележима усмивка на гордост трепна по лицето му.

— Но нямаше ли процес? Как сте успели да скриете това от вестниците?

Лосън сви рамене.

— Похитителят призна вината си. Всичко приключи, преди някой от пресата изобщо да е забелязал. Ние тук, във Файф, умеем да се справяме с подаването на новини на медиите. — Последва същият бърз проблясък на усмивка. — Както виждате, сър, аз съм човекът с необходимия ви опит.

Грант му хвърли продължителен, преценяващ поглед.

— Радвам се да го чуя.

После извади пинсета от чекмеджето на бюрото си и премести внимателно листа, който бе поставил върху плаката със съобщението за отвличането.

— Това пристигна по пощата днес сутринта. Заедно с това… — хващайки го предпазливо за краищата, той обърна плаката с лицевата страна нагоре.

Лосън пристъпи напред и ги загледа съсредоточено.

— И вие сте сигурен, че това е дъщеря ви?

За първи път самоконтролът на Грант едва не му изневери.

— Мислите, че не бих разпознал собствената си дъщеря?

— Не, сър. Но съм задължен да се убедя, че вие сте убеден.

— Убеден съм.

— В такъв случай няма място за съмнение — каза Лосън. — Кога видяхте за последен път дъщеря си или се чухте с нея?

Грант махна нетърпеливо с ръка.

— Не знам. Предполагам, че за последен път съм я видял преди около две седмици. Беше довела Адам на гости. Майка й сигурно я е виждала или поне е говорила с нея и след това. Жени, нали разбирате.

Почувства внезапно обзелото го чувство на вина не като рязко пробождане, а като бавна, пулсираща болка. Не съжаляваше за нищо от това, което бе казал или направил; съжаляваше единствено за това, че думите и постъпките му бяха предизвикали отчуждение между него и Кат.

— Ще поговорим с жена ви — каза Лосън. — За нас ще бъде от полза да си създадем представа за момента, когато това се е случило.

— Катрина си има свой бизнес. Предполагам, че ако галерията е била затворена, някой би забелязал. Оттам минават с колите си стотици, може би и хиляди хора всеки ден. Тя никога не пропускаше да сложи табелата, на която пишеше, че галерията е отворена. — Усмихна се студено, пестеливо. — Справяше се добре с работата си. — Придърпа един бележник и надраска адреса на галерията на Катрина и упътване как да стигнат до нея.

— Разбира се, ще отидем — каза Лосън. — Но доколкото знам, вие не искате похитителите да знаят, че сте се обърнали към нас?

Грант се стъписа от собственото си недомислие.

— Съжалявам, прав сте. Не мога да разсъждавам свързано. Аз…

— Това е моя работа, не ваша. — В тона на Лосън се долавяше съчувствие. — Можете да бъдете спокоен, че няма да събудим никакви подозрения с диренето си. Ако не успеем да открием нещо по ненатрапчив начин, няма да настояваме. За нас на първо място ще бъде безопасността на Катрина и Адам. Обещавам ви го.

— Разчитам да изпълните обещанието си. А сега, какво ще предприемете от тук нататък?

Грант отново се беше овладял, но беше смутен от емоциите, които постоянно застрашаваха самоконтрола му.

— Ще проследяваме разговорите по всички ваши телефони, за в случай, че те се опитат да се свържат с вас по този начин. Освен това ще ви помоля да отидете в дома на Катрина. Похитителите ще очакват да постъпите така. Вие трябва да огледате къщата вместо мен. Ще трябва да отбележите всичко, което не е на мястото си, всичко необичайно. Трябва да носите със себе си чанта, куфарче или нещо подобно, така че, ако например на масата има две чаши от кафе, да ни ги донесете. Ще имаме нужда и от някаква вещ на Катрина, за да вземем отпечатъците й. Най-добре би било да вземете четка за коса, така ще разполагаме и с нейни косми — заговори енергично Лосън.

Грант поклати глава.

— Жена ми може да ви свърши тази работа. Аз не съм много наблюдателен. — Не му се искаше да си признава, че е престъпвал само веднъж прага на жилището на дъщеря си, при това с нежелание. — Тя ще се радва на възможността да се заеме с нещо, да се почувства полезна.

— Добре, ще се погрижим — Лосън почука по плаката с химикалката си. — На пръв поглед това създава впечатлението, че отвличането има по-скоро политически, отколкото лични мотиви. Ще проверим сведенията на нашето разузнаване за всички групи, които биха разполагали с възможностите и решимостта да извършат подобно нещо. И все пак се налага да ви попитам — имали ли сте някакви сблъсъци с някаква конкретна групировка? С някаква организация, в която би могло да има някакви по-крайни, макар и маргинални членове, които биха решили, че подобно нещо е добра идея?

Грант вече си беше задавал този въпрос, докато ги чакаше.

— Единственото, за което се сещам, е, че преди година, година и нещо имахме проблеми с една от онези групи, които се занимават със спасяване на китовете. Строяхме предприятие на остров Блак Айл, за което те твърдяха, че щяло да се отрази неблагоприятно на някакви делфини, които обитавали залива Мъри. Пълни глупости, разбира се. Опитаха се да възпрепятстват работата на нашите строители — обичайните номера, лягаха пред строителните машини. Един от тях пострада, вината беше тяхна, заради техните глупости, и властите възприеха нещата именно така. Но това сложи точка на всичко. Те се махнаха с подвити опашки и ние продължихме със строителните работи. А между другото, делфините продължават да се чувстват отлично.

Лосън видимо се оживи, получавайки тези сведения от Грант.

— Въпреки всичко ще се наложи да проверим — каза той.

— Документацията по случая е при госпожа Чарлсън. Тя ще може да ви каже всичко необходимо.

— Благодаря. Трябва също да ви попитам дали се сещате за човек, който може да таи някаква лична ненавист срещу вас. Или за някой ваш роднина, който може да се чувства обиден от вас.

Грант поклати глава.

— Доста хора съм настъпвал по мазолите, но не мисля, че съм направил нещо, което би предизвикало някого да постъпи така. Но нима не мислите, че поводът са по-скоро парите, отколкото желанието да ми причинят болка? Всички знаят, че съм един от най-богатите хора в Шотландия. Това не е тайна. За мен мотивът е очевиден. Някакви копелета се опитват да се доберат до моите спечелени с много труд пари. И са решили, че това е начинът да ги докопат.

— Възможно е — каза Лосън.

— Повече от възможно. Това е най-вероятният сценарий. Но проклет да бъда, ако допусна да им се размине. Искам да си върна близките си, и то да си ги върна, без да отстъпвам и инч пред тези мръсници. — Грант удари с длан по бюрото си. Двамата полицаи трепнаха от резкия шум.

— Затова сме тук — каза Лосън. — Ще направим всичко по силите си, за да осигурим изхода, който търсите.

По онова време самоувереността на Грант бе още ненакърнена.

— Очаквам тъкмо това, не по-малко — отвърна той.