Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (9)

Глава седма

Детектив инспектор Джордж Хедингли беше маниак на тема пунктуалност. Тъй като края на кариерата му вече се виждаше, той може и да бе решил, че няма да прави нищо, което не иска да направи, но това не означаваше, че в неправенето трябва да бъде и непунктуален. На другата сутрин трябваше да бъде зад бюрото си в осем и половина и в осем и двайсет и девет, той се приближаваше към него с онази отмерена крачка, която можеше да се познае и от петдесет крачки разстояние.

Още като се доближи видя, че идеалната чистота на бюрото, с което се гордееше в края на всяка смяна, е нарушена от присъствието на някакъв документ. Нарушителят обаче се бе постарал да го сложи точно в центъра, така че в много отношения наличието му по-скоро подсилваше, отколкото отслабваше, чувството за съвършен ред, на който Хедингли толкова много държеше.

Той си закачи палтото на закачалката, свали си сакото, сложи го на облегалката на стола, после седна и придърпа документа към себе си. Беше дебел няколко страници и на първата от тях се твърдеше, че автора му е детектив констъбъл Боулър, който, в съответствие с уговорката, бил събрал всичката налична информация, която би могла да помогне на детектив инспектор Хедингли да прецени дали нещо в смъртните случаи на Андрю Айнстъбъл или Дейвид Питман, се нуждае от неговото, на детектив инспектор Хедингли, по-нататъшно разследване.

Защо ли този бюрократичен стил караше сърцето му да се свива така?

Той го отвори и започна да чете. И сърцето му започна да се свива още повече. Бе искал да види твърдо „не“ по всички показатели, за да прати тези Диалози в кошчето за боклук, а вместо това докладът бе пълен с някакви си мъгляви „може би“.

Когато свърши, той постоя малко без да помръдне, после събра листовете и тръгна да търси Боулър, но от него нямаше и следа. Видя се с Уийлд и го попита за младия детектив констъбъл.

Уийлд отвърна:

— Видях го преди малко. Мисля, че отиде да свърши някаква работа за господин Паскоу. Спешно ли е?

— Кое да е спешно? — намеси се Анди Далзийл, чието приближаване понякога можеше да се усети пред две преки, но който също така притежаваше способността внезапно да се материализира сякаш от въздуха като призрак, плъзгайки се безшумно като мъгла над земята.

— Детектив инспектора търси Боулър — каза Уийлд.

— А тъпанара още го няма, така ли?

— Дойде и излезе — уточни неодобрително Уийлд.

— Аха, като Спиди Гонзалес — кимна Далзийл, издал устни напред като спукана гума. — За какво ти е, Джордж?

— Ами… нищо особено… просто за един доклад, който го бях помолил да направи — отвърна Хедингли, обръщайки се да си върви.

— За тези смъртни случаи, нали? — обади се зад гърба му Уийлд. — От библиотеката.

Хедингли му хвърли поглед, който бе толкова близък до изпепеляващ, колкото дружелюбния характер на детектив инспектора му позволи да изрази. Все още хранеше надежда да се отърве от това недоразумение или поне да го скрие някъде дотогава, докато него вече отдавна няма да го има. В този смисъл, колкото по-малко знаеше Далзийл, толкова по-добре.

— От библиотеката ли? — наостри уши Далзийл. — Да не са намерили някой труп там? Дано да не са, защото съм твърде стар за трупове в библиотеки.

Хедингли обясни, нямаше как. Далзийл го изслуша, после протегна ръка за доклада.

— Значи ето какво е правил тъпака в „Таверната“ — промърмори той.

— Моля?

— Нищо. Какво мислиш, Джордж? Глупости на търкалета или голямата награда преди пенсията?

— Още не знам — каза Хедингли с всичката разсъдливост в гласа си, която успя да събере. — Точно затова исках да се видя с Боулър. Да проверя някои неща заедно с него. Вие какво мислите, сър?

Мимолетна надежда за получаване на заповед да не се занимава с това.

— Аз ли? Може да е всичко и нищо. Знам, че мога да разчитам на теб да постъпиш така, както трябва. Но докато го правиш, Джордж, Трайко да ти е името, нали? Ха се е разчуло малко, ха сме цъфнали по вестниците. Хич не искам тия от медиите да бръмчат наоколо като мухи, докато ни стане ясно, че някъде има мърша и тая мърша сме ние.

В джоба на Хедингли иззвъня телефона му. Той го извади и каза:

— Да?

Той послуша малко, после даде гръб на останалите двама.

Чуха го да казва:

— Не, невъзможно… разбира се… ами, може би… добре… след двайсет минути.

Хедингли прекъсна връзката, обърна се към тях и каза:

— Трябва да изляза. Възможна информация.

— Аха. Нещо, което трябва да знам? — попита Далзийл.

— Не знам, сър — отвърна Хедингли. — Може да е нищо, но разбрах само, че е спешно.

— Те винаги така правят. Кого ще вземеш? Новело е болна, а Сеймур е още в отпуск, така че с хората сме малко зле.

— Аз мога да отида — обади се Уийлд.

— Не, няма нужда, това не е регистриран информатор — твърдо отказа Хедингли.

При среща с регистриран информатор винаги отиваха двама полицаи, с оглед предпазване от дезинформация и възможен капан.

— Още работя върху него. Много е плашлив и ако ме види да идвам с цяла армия, може да го изтървем завинаги.

Той се извърна и пое по коридора.

Далзийл каза:

— Хей, Джордж, не забрави ли нещо?

— А?

— Това — каза Дебелака, протягайки ръка с Диалозите. — Няма да се отървеш толкова лесно.

„Тоя тъпанар сякаш ми чете мислите“ — мина му през ума на Хедингли не за първи път. Той взе папката, тикна я под мишница и се отправи към изхода.

Загледан в отдалечаващия се гръб, Далзийл каза:

— Знаеш ли какво си мисля, Уийлди?

— Не бих могъл да предположа, сър.

— Мисля, че му се обади неговата благоверна и му напомни да прибере даденото на химическо чистене бельо. Едно нещо трябва да му се признае на Джордж. Изключително съвестно ни помага да чакаме с нетърпение заместника му.

— Но те няма да ни пратят заместник, сър.

— Точно това имах предвид — отвърна Анди Далзийл.

Той се върна в кабинета си, седна, вперил поглед в телефона, после го вдигна и набра.

— Ало — отговори женски глас, чиято топлина и сексапил се усети дори през телефона и отиде право в слабините му.

— Здрасти, златна. Аз съм.

— Анди! — възкликна Кап Марвел. — Каква приятна изненада!

После издаде звук, призван да потвърди истинността на думите й.

— Звъннах просто за да разбера как си. И да ти се извиня, че не хареса снощи заведението.

Тя се засмя и каза:

— Както много добре знаеш, аз не харесах не заведението, а твоето поведение, свързано с присъствието на онзи хубав млад твой служител и онази красива тв журналистка. Мислех, че се бяхме разбрали по този въпрос. Никакви служебни въпроси преди секса. След това можеш да се освободиш от съдържанието на сърцето си, а аз — да заспя.

— А шанс да се поправя няма ли да има? — изръмжа той.

— Шанса ти отлетя заедно с изгубената ми вечер снощи. Обичам да експериментирам с доста видове предварителна игра, обаче полицейските проблеми са нещо, което направо ме блокира отвсякъде. Но все пак приемам извинението ти за извинение.

— Супер. Тогава дай да организираме нещо друго. По твой избор. Където кажеш и ти обещавам да видиш, че съм възпитан както трябва.

— Ти го казваш. Добре, да видим. Тази сутрин получих две покани. Едната е на полковия бал на сина ми. Правят го през две седмици в съботите в Хейсгарт. Това е седалището на Бъджи Партридж. Той е главнокомандващ полка…

Синът на Кап от разтрогнатия й брак, беше лейтенант-полковник Пайърс Пит — Евънлоуд, известен на Далзийл под името Героя.

— Бъджи? За нас простосмъртните не се ли казваше просто лорд Партридж?

— Извинявай. Познавах го в друг живот.

Този друг живот беше период от брак с благородник, довел до появата на Героя, после до самоосъзнаването, до разбиване на илюзиите, бунт, развод и накрая до Далзийл.

— Срещал съм го само веднъж в този живот — каза Дебелака, — но се съмнявам дали ме помни… А другата покана?

— Да присъствам на изложба на занаяти и изкуство в Централната галерия.

— Това ли е? Никой не те кани да откриваш нова пивоварна или нещо от този род?

— Избирай — отвърна тя без да смекчи тона. — Или оловни войници с шампанско или картини с голи жени и евтино бяло вино.

Той помисли малко, после каза:

— От изкуство не разбирам много, но знам какво харесвам. Избирам голите картинки.

* * *

Хат Боулър се прозя широко. Бе прекарал една неспокойна нощ — леглото му плуваше в бурен океан от бира и кампари, а небето бе пълно с червени звезди, вперили в него огнения си поглед със сърдитите очи на Анди Далзийл. Бе станал много рано и бе отишъл на работа, където подреди бележките си в строен доклад, с който, без никакви задни мисли, разбира се, бе усложнил живота на Джордж Хедингли. Името на Франи Рут не фигурираше в списъка с резервации за „Таверната“. Той отново премисли причините, поради които не го споменаваше в доклада си, реши, макар и не без известни угризения, че те са толкова стабилни, колкото изглеждаха и снощи — може би даже още по-стабилни след сблъсъка с изгарящия поглед на Далзийл — след което, отчасти за да избегне четенето на доклада в негово присъствие и отчасти, за да успокои гузната си съвест относно нареждането на Паскоу, подкара колата си към крайния квартал, където бе апартамента на Франи Рут и възобнови наблюдението си.

С удоволствие отбеляза, че тук няма нищо, струващо си ранното ставане на един млад детектив констъбъл. Откровено казано, за един съден углавен престъпник и вероятен преследвач, Рут всъщност водеше невероятно скучен живот. Той ставаше сутринта, скачаше в старата си таратайка (поправка: тя изглеждаше като стара таратайка, но двигателя й звучеше забележително гладко), подкарваше я към местоработата си, където работеше цял ден. Повечето вечери прекарваше в университетската библиотека, където четеше или си водеше бележки. Личният му живот изглежда се състоеше само от посещения в Сейнт Джон, редки отбивания в ресторант (като това в „Таверната“, мамка му) или кино, винаги сам. Не, това бе определено скучен човек. А Уийлд му бе казал, че има око като на орел. Сержантът бе човек от когото можеш да се възхищаваш и комуто да подражаваш, но не разбира много от птици, мислеше си Боулър самодоволно, гледайки как Рут подкастря розите си с такова внимание, че вероятно не би забелязал изсипването на цял снимачен екип в двора му. Време бе да се размърда преди да е заспал.

Отдалечавайки се от университета, Боулър се отдаде на мисли за Рай Помона. Сега, след като бе докладвал на детектив инспектора за резултата от разследванията си, той се чувстваше задължен да информира и нея. Бе се опитал да се убеди, че снощи тя не е успяла да получи съобщението му. Вероятно Дий, поради мързел или невнимание, а най-вероятно поради най-обикновена неприязън, не й се бе обадил. Той извади телефона, набра библиотеката и поиска да го свържат с читалнята.

Позна гласа й моментално. Тя обаче не можа да познае неговия и като че ли насили паметта си, за да си спомни дори името му.

— А, да. Констъбъл Боулър. Съобщението от снощи? Да, получих някакво съобщение, но имах други планове. С какво мога да ви помогна сега?

— Ами… Помислих си, че ще искате да разберете как върви.

— Как върви? Кое как върви?

— Онази работа с Диалозите, които ми дадохте.

— О-о-о, да. Уърдман от Алкатрас.

Той реши, че споменаването на шегата му за Алкатрас е добър признак.

— Точно така. Уърдман.

— Добре. Разкажете ми как върви.

— Всъщност ситуацията е доста сложна — каза той уклончиво. — В момента бързам. Питах се дали не бихте могли да отделите няколко минути по обяд, да кажем?

Пауза.

— Почивката ми за обяд не е много голяма. Някой от двама ни трябва да бъде винаги тук. И аз обикновено хапвам сандвич в стаята за персонала.

Той обаче нямаше предвид стая за персонала.

— Помислих си, че може би в някое ресторантче…

— Ресторантче? — Сякаш й бе предложил да се венчаят в църква. — Нямам време за ресторантчета. Но бих могла да ви чакам у Хал.

— У Хал?

— Кафето в централния мецанин. Полицаите вече не ги ли питат как да стигнат до еди къде си?

— Да, да ще го намеря.

— Няма да ви чакам със затаен дъх. Дванадесет и петнадесет.

— Да, дванадесет и петнадесет е чудесно. Може би ще успеем да…

Но вече говореше сам със себе си.

* * *

В дванадесет и половина Дик Дий бе кацнал зад рецепцията на читалнята, вперил замислен поглед в екрана на компютъра, когато до ушите му долетя сексапилна кашлица.

Не всеки умееше да кашля сексапилно и той вдигна поглед, за да се озове очи в очи с млада жена с руса коса, блестящи сини очи и топла усмивка, без съмнение отправена към него.

— Здравейте — каза той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се — отвърна тя. — Казвам се Джакс Рипли.

— А аз съм Дик Дий, госпожице… Рипли ли казахте?

„Това копеле се преструва, че не ме помни — помисли си Джакс. — Или още по-лошо — поправи се тя, загледана в тези безхитростни очи — той наистина май не ме помни.“

На глас каза:

— Видяхме се с вас миналата седмица. При посещението на съветниците… когато лавицата падна… Исках да ви интервюирам, но накъдето и да насочехме камерата, бедния Пърси винаги се оказваше в кадър, говорейки без да спре как искал да развива Центъра…

Тя вдигна вежди, подканвайки го да се включи в шегата за добре известния апетит на Пърси Фолоус към известност, особено в присъствието на Съвета, който трябваше да назначи нов директор на Центъра.

Дий я огледа отгоре додолу преценяващо, но без сексуални подбуди и каза:

— Разбира се. Госпожица Рипли. Радвам се да ви видя отново. С какво мога да ви помогна?

— Става дума за конкурса за разказ. Доколкото разбрах, вие сте председател на журито.

— Много далеч съм от това — отвърна той. — Аз съм просто един от предварителните сортировачи.

— Сигурна съм, че сте повече от това — каза тя, пускайки чара си с пълна сила.

Познаваше мъжете и й се стори, че под учтивото му безразличие забелязва проблясък на интерес.

— Кога е крайния срок за подаване на материалите?

— Тази вечер — отговори той. — Така че трябва да побързате.

— О, нямам намерение да участвам — отвърна тя остро и чак тогава забеляза тънката усмивка, индикираща че се е пошегувал.

„Като си помисли човек — мина й през ума — изобщо не изглежда лош, не точно апетитно парче, но от оня тип, дето започва да ти харесва по-късно.“

Тя се засмя и каза:

— Но я ми кажете, ако наистина бях поискала да участвам, критерия висок ли е?

— Много обещаващ е все пак — отвърна той внимателно.

— Какво значи обещаващ? Обещание на политик, обещание за брак или обещание на „Банк ъф Инглънд“?

— Ще трябва да изчакате да излязат резултатите, за да разберете — каза той.

— Което ще стане кога? — попита тя. — С удоволствие бих включила нещо от това в „Надлъж и нашир“, може би интервю с някои от наградените автори. Или дори бихме могли да излъчим обявяването на резултатите на живо.

— Прекрасна идея — кимна той. — Но подозирам, че Мери Егню ще иска резултатите да бъдат публикувани в Газет. Така ще продаде повече вестници, нали разбирате?

— О, аз познавам Мери добре. Едно време работех за нея. Всъщност днес сутринта говорих с нея и съм сигурна, че можем да постигнем някакво съгласие — каза Джакс с увереността на човек, който приема за безспорна даденост превъзходството на телевизията над печатното слово. — Всъщност онова, което ме интересува в момента е малко предварителна информация. Може дори да направя опит и да я пусна в предаването довечера. Имате ли малко време? Или по-добре ще е да ви черпя един обед?

Дий тъкмо отвори уста да откаже учтиво, когато вратата на библиотеката изведнъж се отвори и към тях, протегнал и двете си ръце напред, се запъти висок, жилест мъж с огромна златиста грива, обрамчваща дребно като на маймунка лице.

— Джакс, скъпа. Казаха ми, че си влязла тук сама. Лицето ти обаче е твърде известно, за да се изплъзне от вниманието на часовите ми. Помислих си, че ще наминеш към мен, но не исках да рискувам.

Той сложи ръце на раменете на Джакс и двамата си размениха три бързи целувки.

При първата си среща с Пърси Фолоус, Джакс бе му лепнала етикета „подскачащо дрънкало“. Но в света на мъжете „подскачащо дрънкало“ не означаваше задължително да е глупак или неспособен да се издигне до висини, от които може да протегне ръка на една амбициозна жена, затова тя зачурулика с приятен глас:

— Помислих, че ще си зает с някой важен работен обяд, Пърси, където — каква случайност — тъкмо се канех да заведа господин Дий, но той тъкмо ми казваше, че си му създавал твърде много работа за такива фриволности.

— Така ли? — каза Фолоус, съвсем леко разтревожен.

— Така изглежда. Той май няма време даже и да гладува на работното си място. А на мен ужасно ми се иска да използвам осведомеността му за серия материали, които възнамерявам да посветя на този конкурс. Това е именно онзи тип инициатива, от който наистина имахме нужда в Мид Йоркшир. Исках и теб да интервюирам, разбира се, но знаеш, че винаги започвам от ниво производство…

Тя е много добра, помисли си Дий, докато младата жена го озаряваше с усмивката си и с едното око едва забележимо му намигаше.

— Така ли? — каза Фолоус. — Тогава значи трябва да отидеш, Дик. Считай веригите си за свалени.

— Но аз съм сам — каза Дий. — Рай в момента е в обедна почивка.

— Никакъв проблем — размаха ентусиазирано ръце той. — Сам ще наглеждам магазина. Тук цари истинска демокрация, Джакс, всеки е готов и всеки може да поеме работата на другия. Върви, Дик, върви, докато съм в такова дашно настроение.

Дий изчисти екрана на компютъра, облече си якето от туид с кожени кръпки на лактите, прихвана лакътя на Джакс със старомодна куртоазия^[1] и я поведе навън.

— Къде ще ме водите? — опита се да узнае той, когато заслизаха по стълбите.

Съзнанието й изплю наличните възможности. Кръчма? Твърде претъпкано. Хотел-ресторант? Много официално.

Ръката му продължаваше леко да придържа лакътя й. За нейна изненада, тя се улови да мисли: „Може да я сложиш където си искаш, скъпи.“

Това бе съвсем погрешен подход — това чувство, че човек може лесно да го хареса, лесно да разговаря с него. Така трябваше да се чувства той, а не тя!

Спомни си мъдрите думи на Мери Егню, когато работеше при нея: „Ще познаеш добрия материал по това, какво си готова да направиш, за да се сдобиеш с него. Тук има едно нещо… ако искаш сваляй себе си на масата, скъпа, но никога не си сваляй картите. Да знаеш повече отколкото знаят другите хора — ето това е единствената девственост в нашата игра. Пази я.“

И все пак нямаше нищо лошо да го прави по приятния начин, нали?

— Ти кажи — каза тя. — Аз черпя. Обаче правя прекрасен отворен сандвич, стига само да намеря какъвто трябва пълнеж.

* * *

— Това място е хубаво — каза Боулър. — Защо се нарича „Хал“?

Двамата седяха един срещу друг на маса на балкона на кафенето, откъдето се виждаше част от търговския център долу. В ясен ден видимостта беше чак до Бутс Кемист. Недостатъкът на тази ситуация беше, че малките пубери в града бяха открили, че ако седнат близо до фонтанчето в атриума долу, ще имат прекрасен изглед към краката, пък и по-нагоре, на всички момичета в минижупи, седнали горе. Но когато влезе в „Хал“, тя видя Боулър седнал до маса, на която пък бе седнал Чарли Пен. Сигурно беше съвпадение, но предпочела любопитните очи на младостта пред наострените уши на старостта, тя го помоли да седнат отвън.

— Помисли малко — отвърна Рай. — Център „Наследство, изкуство и библиотека“^[2]. Хал.

— Жалко — бе коментара на Боулър. — Мислех, че е кръстено на един изкуствен интелект, който нещо се е объркал и се опитва да контролира живота ни.^[3]

Тя се засмя и каза:

— Може да си прав.

Окуражен, младия детектив констъбъл продължи:

— Знаеш ли какво си помислих като те видях за първи път?

— Не и не съм сигурна дали искам да го узная.

— Помислих си червенокрилка.

— Като в „Индианска камериерка“?

— Знаеш ли тази песен? „Странни приятели ли имаш или играеш ръгби?“ Не ми отговаряй… Не, като turdus iliacus, най малката от семейство дроздови.

— За твое добро се надявам да е изключително привлекателна и високоинтелигентна птичка.

— Естествено. Известна е още под името ветрогонка или дъждосвирец, заради силния си крясък.

— А името iliacus да не би да е, защото идва от Троя? Ако е така, не виждам приликата между мен и нея да се задълбочава.

— Хубавата Елена е от Троя.

— Не е вярно. Била е отвлечена и са я отвели там… А сега забрави за „четките“ и ми кажи къде е връзката, констъбъл.

— „Четки“ — промърмори той. — Червенокрилката е птица с прекрасно кестеняво оперение и ясно очертана бледа ивица над очите. Така, че когато видях това, си казах — червенокрилка.

Той се пресегна и бръсна с пръст сребристосивото кичурче в косата й.

„Достатъчно, отворко — помисли си Рай. — Устните занасяния са едно, но да си позволиш да ме галиш по косата е нещо съвсем друго.“

— Значи ти наистина си падаш по птиците — каза тя на глас. — А ето че аз си помислих, че това ти е легенда. Е, всеки се прави на това, на което може.

Тя видя, че е успяла да му нанесе осезаем удар и би трябвало да усети задоволство, но това не стана.

— Както и да е, все пак е по-добро начало от оня тип, дето каза, че му прилича на Силвър Блейз — продължи тя.

— Моля?

— Силвър Блейз. Състезателния кон в един от разказите за Шерлок Холмс. Тия неща не ги ли учите в Хендън или и това, че си детектив също е легенда?

— Не, опасявам се, че това е вече е истината.

— Така ли? Тогава го докажи.

— Добре — кимна той. — Първо на първо, тази история с Уърдман е поверителна, ясно?

— Поверителна ли? Забрави ли, че именно аз ти дадох Диалозите в ръцете? И сега, само защото ти си измислил кодово име, изведнъж става поверителна.

— Това, което открих по време на моето разследване си е полицейска работа и не мога да го споделям с теб, докато не приемеш поверителността му — каза той, нарочно придавайки на думите си сух канцеларски вид.

Тя помисли малко, после кимна и каза:

— Добре. Дай сега да чуем за какво става дума.

— Първо, всички тези неща за Айнстъбъл, за тропическите рибки и ваканцията в Гърция, са верни. Същото се отнася и за историята на бузукито. Плюс факта, че има свидетел, който може би е видял фарове точно преди катастрофата с мотоциклета. И на гърбицата на моста, пред който е спряла колата на „Автомобилна асоциация“ може би е имало друга спряла кола.

— О, по дяволите! Значи този откачалник наистина ги е убил! — възкликна Рай ужасена.

— Може и да не е. Има много други начини, по които Уърдман може да се е сдобил с информацията и няма начин да се разбере със сигурност дали Айнстъбъл е спрял, за да помогне на някого. Освен това, моят свидетел, който е видял светлините, е склеротик и не може да каже със стопроцентова сигурност какво е ял на закуска.

— Супер! И само за това ме накара да се закълна, че ще пазя тайна?

Със съвсем сериозен тон Боулър продължи:

— И в двата случая е важно да се пази тайна. Ако няма нищо, значи не бива да предизвикваме излишна паника и да викаме, че в района вилнее сериен убиец, не съм ли прав? А ако все пак има нещо такова…

— Да де, да — закима тя нетърпеливо. — Прав си значи и не ми се прави на много отворен… Добре тогава, Шерлок, какво е твоето професионално мнение?

— Моето ли? Аз съм твърде малък, за да имам мнение — отвърна Боулър. — Аз просто прехвърлям нещата на моите шефове и те решават какво да се прави по-нататък.

Докато говореше, той се усмихваше и Рай каза студено:

— С това според мен шега не бива.

— По дяволите, така е! Аз не се смея на това. Просто си мисля за моя детектив инспектор, чиято единствена мисъл в главата е как да се добере по най-безопасен начин до пенсията и умира от страх пред мисълта, че трябва да вземе такова отговорно решение.

— Радвам се да науча, че обществената безопасност се намира в такива грижливи ръце.

— Не се притеснявай. Това не е типично. Трябва да видиш кой седи на върха.

При мисълта за Анди Далзийл, той помрачня. Защо този човек го мразеше толкова много? Не можеше да е само заради дипломата му. Паскоу също имаше диплома и двамата с Дебелака изглежда работеха заедно, без да проливат излишна кръв.

— Ехо-о — обади се Рай. — Тук с мен ли си още или получаваш съобщения от планетата Зог?

— Да. Извинявай. Само като си помисля за началника ни и ставам такъв… Слушай, ще те държа в течение за развитието на Уърдман, обещавам. Предполагам, че от твоя страна няма нищо ново, а?

— Още Диалози ли? Не, разбира се, че не, в противен случай щяхме да ти се обадим. Освен това крайния срок е довечера, така че не остава много време.

Той впери в нея сериозен поглед и каза:

— Ако нашия Уърдман наистина убива хора, няма никак да се притесни от крайния срок на някакъв си конкурс за разказ.

Тя като че ли се ядоса, но на себе си, а не на него.

— Благодаря, че ме накара да се почувствам глупачка. Това част от работата ти ли е?

— Не. Част от твоята е.

— Кога съм допуснала глупост?

— Когато ти и Дий започнахте да употребявате сложни думи, чието значение, както правилно предположихте, аз не знаех.

— Като например?

— Когато ти казах как ме наричат приятелите ми, ти каза че било много парадистично или нещо от този род, от тяхна страна.

— Парономастично — каза тя. — Съжалявам. Прав си. Това просто е прилагателно от думата парономазия, която означава всякаква форма на игра на думи, като например игрословица.

— А какво отвърна Дий?

— Парономанско.

Тя се усмихна и добави:

— От думата парономания, означаваща натрапчиво пристрастяване към игра на думи. Освен това е и име на игра, която Дик много харесва.

Не му се искаше много да чува за това колко умен е Дий или каквото и да било, съдържащо и най-малък намек за близост между Рай и шефа й, но не можа да се сдържи да не запита:

— А ти играла ли си на това пара… как беше там?

Тя го дари с хладна усмивка, която сякаш казваше, че отлично е разбрала накъде се въртят мислите му и отвърна:

— Не. Тази игра могат да я играят само двама и тези двама са Дик и Чарли Пен.

— Писателя?

— Че друг има ли?

Той реши, че това не води доникъде и каза:

— След като и двамата се направихме на глупаци един пред друг, какво ще кажеш за тази неделя?

Тя не се престори, че не разбира, но все пак каза:

— Не знам дали съм чак толкова глупава. Какво означава „Е“?

— Какво „Е“?

— Е. Боулър. На читателската ти карта. Това Е. Хайде стига. Какво криеш под шапката си, Хат^[4]?

Той я изгледа със съмнение, после пое дълбоко дъх и каза:

— Етелбърт.

— Етелбърт — повтори тя, опитвайки името на вкус като лъжичка сладко, после облизвайки устните си като че ли да обере каквото е полепнало по тях. — Харесва ми.

— Наистина ли? — Той се вгледа в нея с изучаващ поглед, търсейки евентуална клопка. — В такъв случай си първата. Хората обикновено падат от смях като го чуят.

— Когато човек има име, което звучи като името на тропическо дърво, той не се смее на имената на другите — отвърна тя.

— Рай Помона — каза той. — Разбирам какво имаш предвид. Но то е хубаво. Помона не беше ли някъде в Италия?

— Не — поклати глава тя. — Но все пак е италианско. Помона била римска богиня на плодните дръвчета.

Тя го зачака да види дали ще подхвърли някоя шега или ще предпочете комплимент.

Боулър обаче само кимна и продължи:

— А Рай? Прякор ли е или какво?

— Съкратено от Райна — отвърна тя.

— Моля? Никога не съм чувал такова име.

Тя му го каза буква по буква и го произнесе бавно и ясно, слагайки ударението на двете срички, Рай-на.

— Райна — повтори той като ехо. — Райна Помона. Е, това е даже още по-хубаво. Вярно, необичайно е, но не е идиотщина като Етелбърт Боулър.

Рай усети, че й е приятно, задето той не се направи на велик да я пита откъде произхожда името й, а го прие без задръжки.

— Не се подценявай — каза тя. — Мисли положително. Етелбърт Боулър… звучи малко артистично… сякаш си неизвестен викториански акварелист. Интересуваш ли се от изкуство, Етелбърт? Под която и да е от шапките ти?

— Бих могъл сигурно да изровя една стара френска барета — отвърна той предпазливо. — Защо?

— Новата галерия в Центъра ще открие по-другата седмица изложба на местни художници и художествени занаяти. В събота ще има предварителен преглед. По обед. Искаш ли да дойдеш?

Той я попита:

— Ти по свой собствен избор ли ходиш или защото си служебно задължена?

— Има ли значение? — отвърна тя на въпроса с въпрос. — Добре де, наполовина от едното и наполовина от другото. Това е вътрешна политика, теб едва ли те интересува.

— Я опитай и ако започна да се прозявам, значи си права — предложи той.

— Добре. Центъра е разделен на три, нали така? Наследство, Изкуство и Библиотека. Библиотеката е лесна, Пърси Фолоус вече е бил началник библиотека, така че той просто се намести на новото място. И изглеждаше, че Филомел Карканейт, която ръководеше стария общински Музей/художествена галерия на Шатълуърт Хил, по същия начин ще седне в новите отдели Наследство и Изкуство в Центъра. Да, обаче това се оказа твърде много за нея. Още ли не се прозяваш?

— Не, само дишам дълбоко от вълнение.

— Чудесно. Онова, с което Филомел е добра, са неодушевените неща, одушевените я плашат до смърт. Тя направо изпадна в делириум, когато строителите изкопаха онази мозайка. Тогава те решиха да я включат в Римската панорама, сигурно си чел за това — мидйоркширско пазарище по време на римската окупация?

Хат кимна, надявайки се, убедително.

— Вярвам ти — каза тя, без да си дава труд да придаде убедени нотки на гласа си. — Както и да е, това означаваше, че Фил трябва да започне да мисли как да обслужва одушевени неща, с една дума хора и това й дойде много. Така че в момента е в отпуск по болест. А междувременно някой трябва да се погрижи за новата галерия. Обикновено нашия Пърси би донесъл от деветдесет и девет извора вода, само и само да не се занимава с допълнителна работа, но има и нов фактор. Говори се, че Общинския съвет, без Стийл Гладника, обмислят възможността да назначат един общ директор на целия Център. И нашия Пърси си въобразява, че е първи на опашката за тази работа. Но ето че отляво екват фанфари. На сцената излиза Амброуз Бърд, Последният актьор-директор.

— Кой?

— Ама ти къде живееш? Амброуз Бърд, който завеждаше стария общински театър до затварянето му миналия месец, в резултат главно от несъгласието на съветник Стийл да се отдели една голяма сума за обновяването му, съгласно съвременните стандарти. Това лишава Последния актьор-директор (това е титла, предпочитана от него самия) от място, където да играе и което да ръководи, ако не смятаме далеч по-малкия студиен театър на Центъра… Е, това вече определено беше прозявка.

— Не, беше опит да се намеся. Щях да те питам да не би и този Бърд да е решил да се кандидатира за поста директор на Центъра.

— Мислил ли си някога да станеш детектив? — попита го Рай. — Защото удари в десятката. Така че Бърд и Фолоус са се вчепкали в борба на живот и смърт. И е доста забавно да ги гледаш отстрани. Не полагат почти никакви усилия да крият какво изпитват един към друг. Давят се като кучета за кокал за всяко кътче от Центъра. Римския пазар е драматичен жанр, казва Амброуз, затова поема звуковите ефекти и обучава хората от магазинчетата там да се обличат и да действат като римляни. На бедния стар Пърс му остават само езика и миризмите.

— Миризмите?

— О, да. Автентичната миризма на Римска Британия. Нещо средно между съблекалня на ръгби играчи и скотобойна, доколкото мога да разбера… Виж какво, самата аз започвам да се прозявам. Крайния резултат от всичко това е, че Пърси парира като заграби лъвския пай от подготовката за предварителния преглед с типична сексистка нетактичност и накара дамската част от персонала да вземе доброволно участие в разнасянето на шардоне и мезета. Край на историята. Можеш да се справиш много добре, ако можеш като конете да спиш прав и с отворени очи.

— Тогава защо такава умна, жизнерадостна, независима и съвременна млада жена като теб, се занимава с такива глупости? — попита Хат с тон, който според него можеше да мине за убедително възмущение.

Тя се опита да се защити:

— Голяма работа. И без това щях да отида. Дик ще изложи една-две работи. Той малко си пада художник.

Разбра колко му се искаше да подхване идеята, но с удоволствие видя, че е достатъчно умен, за да изостави тази мисъл.

— В такъв случай — каза той, — тъй като и аз съм на държавна работа, защо не? Облекло обикновено, нали?

— Облекло артистично — промърмори тя. — Което ме навежда на един важен въпрос. Как трябва да се облече човек, за да отиде да наблюдава птички в Стангдейл, Хат?

Той впери сериозен поглед в нея, за да скрие доволството си, че правилно е отгатнал намерението й да му предложи размяна, после каза:

— Е, ако започнем отвътре навън, имаш ли топло бельо?