Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (11)

Глава девета

Трети диалог

Аве!

Защо не?

В началото бе словото, но на какъв език е било това слово?

В спиритическите сеанси духовете винаги говорят на английски. С изключение вероятно във Франция. И в Германия. И където и да било другаде.

Тогава на какъв език говорят мъртвите, ако, както аз смятам, мъртвите могат да разговарят помежду си? На някакво свое инфернално есперанто?

Не, мисля, че мъртвите трябва да разбират всичко, иначе нищо няма да разбират.

Така че, как е? Comment ca va? Wie geht’s?

При мен ли? Ами… нещата набират скорост. Да, по-трудно е. Не мисли, че нямам готовност да поема повече отговорности, но няма да крия — по-трудно е.

Знаех, че ще се прибере доста късно след предаването, но нямах нищо против да изчакам. Какво са два-три часа в пътуване, дълго като моето? А част от удоволствието се крие в очакването на онзи момент, когато времето ще спре напълно и всичко, случващо се по-нататък, ще стане в един момент, превръщащ се в безкрайно настояще, на което можеш да се наслаждаваш колкото си искаш.

Тя се превърна във възможна цел още от времето на свирача на бузуки насам, разбира се, но имаше и други кандидати с равни права. Трябваше да изслушам първо всички, за да се убедя. Всяка нация си говори на езика, но аз исках да чуя разговор именно между онзи индивид там и този индивид тук. После тя направи предаването и макар думите й да бяха премерени и едното й око да не мърдаше от закона, успях да чуя завоалираното й съобщение към само един човек. „Напиши ми още един Диалог — казваше тя. — Моля те, умолявам те, напиши ми още един Диалог.“

Как да устоя на такава ясна покана? И смея ли да устоя, когато в този, както и в другите Диалози, се чувствам като собственоръчно избран от теб инструмент?

Но това, че съм избран инструмент, не ме освобождава от отговорност. Ще получа помощ, това ми бе пределно ясно, но само дотолкова, доколкото покажа способност да се справям без чужда намеса.

Ето защо седях в колата и чаках, за да имам сигурност, че ще се прибере у дома сама. Жена с нейните апетити спокойно би могла да си вземе компания за леглото. След като звъннах, изчаках още малко. Можех да бъда при нея за трийсет секунди, но не исках да разбере, че съм толкова наблизо.

Когато натиснах звънеца, тя отговори мигновено по домофона:

— Ти ли си?

— Да.

Входната врата се отвори. Влязох и се заизкачвах по стълбите. Вече усещах как времето започна да забавя хода си, докато накрая не се движеше по-бързо от скоростта на маслена боя, изстисквана от тубата върху палитрата на художник. Художникът бях аз и се чувствах готов да нанеса първите щрихи върху платното, което — вече в завършен вид — ще ме изпрати в онова измерение извън времето, където се намират всички велики художници.

Вратата към апартамента й е отворена. Но веригата още си стои. Високо ценя подобна предпазливост. В пролуката виждам лицето й. Вдигам лявата си ръка, стискаща кафяв плик. И веригата пада, а вратата се отваря докрай. Тя стои на прага и се усмихва като добра домакиня. Аз също се усмихвам и тръгвам към нея, пъхайки ръка в плика. Виждам как очите й блесват от нетърпение. В този момент на очакване, тя е наистина много хубава.

Но също като Аполоний видял Ламия^[1], аз виждам през тази красота и я съзирам такава, каквато е — покваряваща, лъжлива и егоистична твар, но също и самоунищожаваща се, защото в сърцевината и на най-лошото у нас винаги блещука късче злато от онази невинност и красота, с която всички ние идваме на този свят и макар моята цел е да изрежа лошата част, надявам се това късче злато да остане и да я отнесе от този свят така красива и невинна, както е дошла в него.

Стискам дръжката на ножа вътре в плика, измъквам го и мушвам дългото и тънко острие в тялото й.

Знам за този удар — мушване под ребрата, после насочване нагоре — но естествено, все още неизпробвано от мен на жива плът. Това са неща, които хората забелязват. Но въпреки проблемите, които това ми създава, човек накрая би казал, че у мен се е наслоило наследството на дългогодишни мафиотски традиции.

О, колко прекрасно е, когато думата така точно предава делото и теорията преминава в практика без сътресения. Токът тръгва по жицата и крушката светва; космическият кораб балансира на огнената си опашка, после започва да се изкачва в небето. Точно по същия начин острието се хлъзва под ребрата като че ли по собствена воля и се извива нагоре през дробовете към биещото сърце. Задържам я за секунда-две така — цялата сфера на живота й, балансираща на тънък шип стомана. В него са събрани всички опорни точки на планетите, неподвижния център на Млечния път и всички непостижими за мисълта междузвездни пространства на космоса. Безмълвието тръгва от нас като вълнички в тихо планинско езерце, прелива над нощната музика на далечните звуци от движението, носени от поривите на вятъра, умъртвявайки всичко човешко — живот, любов, спане, ходене, умиране, родилни мъки, хрипове и хъркане, сълзи и сополи.

Нищо вече не съществува. Оставаме само ние.

После нея я няма.

Вдигам я на ръце, отнасям я в спалнята й и я полагам на леглото благоговейно, защото това е тържествена и свещена стъпка и в моето, и в нейното пътуване.

Родителите продължават да гледат тревожно, но детето, с бавна и несигурна стъпка, започва да върви само.

Умолявам те, избави ме от препъване. Бъди силата на живота ми; от кого има след това да се страхувам?

Нека пак поговорим, умолявам те, нека пак поговорим.