Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (43)

Глава четиридесет и първа

Детектив инспектор Джордж Хедингли може и да не се бе издигнал до служебни висини, но бе извършил подвига, малко необичаен в полицейските кръгове, да достигне скромните възвишения, на които се намираше, без да тъпче особено силно върху другите. Ето защо всред неговите колеги от цялото управление, събрали в Социалния клуб тази вечер, за да се сбогуват с него, цареше задушевна и сърдечна атмосфера. Паскоу бе присъствал и на такива прощални купони, където атмосферата е била унила, майтапите — кисели, а на плакатите макар да пишеше: „На добър път!“, телесния език говореше „Добре, че се омиташ.“ Тази вечер обаче всеки си бе направил труда да дойде, лептата за подаръка бе достатъчно щедра и смехът, започнал да се надига всред събралите се мъже, особено всред онези на масата на Хедингли, бе смях на мъже в добро настроение и с пълни стомаси.

Особена врява, а на някои места и ръкопляскания, се надигнаха, когато вратата се отвори, за да пропусне детектив констъбъл Шърли Новело. Това бе нейната първа публична поява, откакто бяха я ранили в престрелката през лятото.

Изглеждаше малко бледа и в движенията й я нямаше нейната атлетическа гъвкавост докато се насочваше към предложеното й до Джордж Хедингли място, който предизвика избухването на одобрителни овации като стана и я целуна по бузата.

Паскоу се приближи и се наведе над стола й.

— Шърли, радвам се да те видя. Не знаех, че ще идваш.

— Не мога да пропусна шанса да се уверя с очите си, че детектив констъбъла си отива, нали? — каза тя.

— Е, не биваше да се пресилваш толкова — укори я той. — Нали знаеш какво казват хората. Бързай бавно.

— За да станеш на сто години, като стигнеш дотам — допълни Хедингли.

Всред избухналия взрив от смях, Уийлд се появи зад него и прошепна на ухото му:

— Пит, Дан е тук, но още няма и следа от Анди.

— Супер.

Макар популярността на Хедингли да бе достатъчно голяма както за униформените полицейски служители, така и за цивилните им колеги от „Следствено управление“, той все пак работеше във второто и отсъствието на Далзийл означаваше за Паскоу, че отговорностите на домакин лягат върху него.

Той тръгна да посрещне главния констъбъл.

— Радвам се, че успяхте да дойдете, сър — каза той. — По всичко личи, че всички са решили да прекарат една незабравима вечер.

Още докато изричаше думите разбра, че греши. Чертите на Тримбъл бяха придобили израза на човек, дошъл не да хвали, а да погребе някого.

— Къде е той? — пресече го той кратко.

— Джордж?

— Не. Господин Далзийл.

— Идва насам — отвърна Паскоу. — Нека ви предложа едно питие, сър.

Изразът „Идва насам“ бе позитивна лъжа, тъй като където и да се намираше Далзийл в момента, по някое време той смяташе така или иначе да дойде в Социалния клуб и по тази причина, каквото и да правеше в момента, можеше да се приеме, че идва насам.

Обаче позитивната истина бе, че Паскоу няма ни най-малка представа къде е Дебелака. Бе го мернал за малко след като той се върна от Центъра, но му бяха звъннали по телефона и му бяха попречили да го попита какво точно има предвид като отговаря на въпроса му с краткото: „Тоя тип е умен за десет души“.

Докато това, да си умен за десет души по същество не бе гаранция за престъпни наклонности, в същото време чиста истина си беше факта, че поне няколко души, вписани от Далзийл в тази категория, в момента решаваха като на шега кръстословицата на Таймс в изправителните заведения на Нейно Кралско Величество.

Боулър също не можа да добави нищо за Дий, затова бе изключително словоохотлив за собствените си разкрития и малко остана да изпадне в мрачно униние, когато Уийлд свали значението им до нивото на един самообезобразил се лексикограф и един немски поет, който си променил името, щото го тормозели, като нито едно от двете няма дори най-малко отношение към разглеждания случай.

За дребен човек, Дан Тримбъл се държеше доста авторитетно с големите питиета и вече бе обърнал три от тях без никакво отражение върху говора и картината, когато Паскоу си погледна часовника и промърмори:

— Време е да започваме, мисля, сър. Туземците започват да стават неспокойни.

— Какво? Не, не, какво си се разбързал? На детектив инспектора и така му е приятно. Нищо няма да му стане, ако почака още няколко минути. Анди още ли не се обаждал?

— Опасявам се, че не, но всеки момент ще го направи, сигурен съм…

И сякаш чакал точно тези думи, Дебелака влетя в залата от вратата, понесъл със себе си веселия дух на добрия дядо Коледа. Тръгнал към Тримбъл, той се спря за малко да тресне Хедингли по рамото, да разроши леко косата на Новело и да каже няколко думи, които накараха цялата маса да избухне в смях. После дойде на бара, прие големия скоч, материализирал се пред него, пресуши го на един дъх и каза:

— Значи успях все пак. Нямаше да ми е приятно да изпусна речта ви, сър.

— Да изпуснеш реч… Анди, ти каза, че ще звъннеш.

— Знам и щях да звънна, само че нещата малко се усложниха…

Той прехвърли ръка през рамото на Тримбъл, дръпна шефа към себе си и му зашепна нещо на ухото сериозно.

— Също като Крачун, даващ някой умен съвет на Малчо — промърмори Паскоу на Уийлд.

— Поне махна тоя израз от лицето си сякаш са му орязали бюджета — забеляза Уийлд като видя как лицето на Тримбъл най-напред се отпусна, а след това устните му се разтягат в усмивка, а ръката на Далзийл не слиза от сърцето му в театрален жест на искреност.

— Май току-що успя да му продаде употребяван полицай — забеляза Паскоу замислено.

Далзийл се извърна към тях, докато главния констъбъл се отправяше към масата на Хедингли, където се спря, постави ръка на рамото му и подхвърли шега, която предизвика също толкова смях, колкото и тази на Далзийл преди малко.

— Значи Дан ще произнесе прощалното слово, а? — попита Паскоу.

— Винаги той ги е произнасял — отвърна Далзийл.

— Може ле да разбера какво става през това време?

— Защо не? Прочети това.

Той извади от джоба си купчина смачкани листове и му ги подаде. Тримбъл бе отишъл в средата на залата, надигнаха се викове за тишина и когато апела предизвика възцаряването на нещо, което би могло да мине за тишина, той започна да говори без да вади бележки. Имаше отлични маниери на добър оратор в очите на публиката и докато разкриваше прекрасните моменти на един пенсионерски живот, щедро поръсен с шеги и остроумия, трудно бе да се повярва, че само преди секунда бе проявил неохота да го стори.

Паскоу, който нямаше защо да слуша за достойнствата на Хедингли, зачете листовете, дадени му от Далзийл. Погледът му скоро стана съсредоточен и след като ги прочете по веднъж, той започна да ги чете втори път, след това смушка Далзийл в ребрата или по-точно на онова място, където под пласта подкожна мазнина смяташе, че се намират — нещо съвсем противно на субординацията — и изсъска:

— Откъде, по дяволите, изникнаха тия неща?

— Спомняш ли си, Енджи, сестрата на Джакс Рипли, на погребението? Това са копия от имейли на Джакс до нея.

— Това го разбрах. Искам да кажа, как са попаднали у теб?

— Енджи, звъннала на Дан Досадника преди да си тръгне за Щатите в неделя. Когато му казала какво иска, той й отговорил, че иска да ги прочете и тя му ги пуснала по пощата. В неделя никой не работи, така че той ги получил тази сутрин.

Техният приглушен разговор започваше да привлича внимание, затова Паскоу хвана Дебелака за ръкава и го дръпна от бара към задния край на стаята.

— Внимавай — предупреди го Далзийл. — Това, дето го дърпаш е висококачествен вълнен плат, какъвто има само кмета на Брадфорд.

— Разбираш ли какво значи това? Разбира се, че ти е ясно, мамка му! Дебел и мекичък висш служител. Пойната птичка на Рипли е бил Хедингли, а не Боулър!

— Аха — отвърна Далзийл безучастно. — Винаги си е бил такъв Джордж. Магаре. Но приликата не свършва дотук.

Главният констъбъл бе вече загрял и тъкмо говореше за старомодните достойнства като вярност към колегите и абсолютна надеждност.

— Ти си знаел!

— Не и докато не се разболя, след като я утрепаха. Замислих се малко тогава. Може би бях несправедлив към Боулър. Искам да кажа, Рипли беше отворено момиче. Ако ти трябва информация, няма да хващаш чистачките.

— А главния… нищо чудно, че се дърпаше за прощалната реч. Никак няма да изглежда добре — един ден възхваляваш някого до небесата, а на другия го сваляш с гръм и трясък за корупция!

— Корупция? Е, това вече е много голяма дума за такава дреболия като да си топнеш някъде пишката. Виждал ли си госпожата на Хедингли напоследък? Прилича на боклукчийски камион. Мъж като Джордж какво да прави? Седи там и просто плаче някоя с големи амбиции и също такива големи цици да го хвърли в колата си. Трябваше да му обръщам повече внимание.

Тази демонстрация на бащинско самообвинение би била трогателна, но пред Паскоу такива неща не минаваха и той възмутено каза:

— Но той ни е продал за едно чукане набързо!

— Много чукане, ако четеш между редовете и някои от тях не толкова набързо. Тоя Джордж, а? Бая неща можеш да научиш от него.

— Спести ми урока, благодаря — отвърна Паскоу сурово. — Какво все пак е накарало Енджи Рипли да споделя тия мръсотии с главния? Не описват сестра й в кой знае колко добра светлина.

— Тя не е мислела за репутацията на сестра си, мислела е за убийството й.

— За убийството й… Господи! Искаш да кажеш, че за да й затвори устата, той я е убил? Джордж Хедингли? Тя трябва да е луда.

— Тя не е познавала Джордж, нали така? Всъщност, когато е била на погребението, тя е помислила, че описанието подхожда на мен! В минутата, в която Дан ги е прочел, е разбрал, че става дума за Джордж. Глупава крава.

В гласа му прозвуча възмущение. От друга страна, помисли си Паскоу, след като е взела Дебелака за любовник на сестра й, бе много лесно да се разбере, как е направила и следващата стъпка — да го сбърка и с убиеца й.

Той запази мисълта в главата си и попита:

— Но какво ще стане сега…? Всъщност, какво е станало? Какво каза на главния, та му стана толкова хубаво?

Тримбъл се бе разпрострял върху личните качества на Джордж Хедингли и го правеше с голямо усърдие и апломб, накарали слушателите да го зяпат в устата като омагьосани. Изобщо не звучеше като човек, който се страхува, че прощалното му красноречие може някой ден да бъде представено като доказателство за погрешната му преценка и липса на контрол.

— Казах му, че по мое мнение всякаква прилика между тоя полов атлет Джорджи Порджи и нашия Джордж, е случайна или в най-лошия случай, Рипли е базирала фантазиите си, измислени от нея за да има на какво да се кискат със сестра й, на Джордж, защото той е служителят ни, бил на най-много брифинги с журналистите. Казах му, че лично аз съм проверил Джордж и му давам личното си уверение, че Джордж няма нищо общо с това. И накрая му казах, че мотива за убийство на Рипли няма нищо общо и втори обаждания от страна на сестра Енджи няма да има, тъй като скоро ще повдигнем обвинения срещу някого за убийствата на Уърдман, включително и това на Рипли.

— А ще го направим ли?

— Искаш ли да кажеш на Дан, че няма?

Двамата бяха прекъснати от избухналите аплодисменти, подвиквания и подсвирквания, обозначаващи края на обръщението, а зачервения и сияещ Джордж Хедингли се надигна от мястото си и отиде в центъра на залата, за да си получи супермодерния въдичарски прът и прикрепеното към нея посвещение.

— А, и още нещо — каза Далзийл, пляскайки оглушително с длани. — Изглежда, че Дан Досадника не е първия полицейски служител, към който Енджи се е обръщала. Изглежда, че подозренията си тя най-напред е споделила с нашия Хат Боулър и чак когато й се сторило, че той протака нещата, решила да звънне на Дан преди да си тръгне.

— На Хат? Но той нищо не е казвал, нали?

— Не е. Дадох му много шансове, но той си затрая.

— Но защо? След като това ще свали подозренията от него?

— Може би е гледал Джордж и си е казвал: „Ето един човек, изкарал дългогодишна честна служба чак до пенсия. Искам ли да бъда онзи, който да го съсипе?“ Може би си е помислил, че в бъдеще някой друг може да си затвори очите пред някое негово деяние.

— И кое точно от тези неща те подтикна да вземеш решение да си траеш и ти? — попита Паскоу.

— Мен ли? Аз нямаше нужда да вземам решение — отвърна Далзийл. — Хайде да отидем да поздравим Джордж. Вече се оглежда.

Докато си проправяха път нататък, Паскоу попита:

— Каза ли на Хат вече?

— Какво да му кажа?

— Че вече не е на куката.

Далзийл избухна в смях.

— Не бъди толкова глупав. Защо трябва да му казвам?

— Защото… ами защото момчето си го заслужава. И има всички признаци да стане добро ченге.

— Тук две мнения по въпроса няма — отвърна Далзийл. — Умен е, старателен и доказа, че е верен. Може да стигне далеч с подкрепата, която му давам.

— По кой начин?

— Ами, всеки път когато му дойде на ума да се остави службата да го носи, ще го поглеждам с онзи смразяващ поглед, който му подсказва, че още се съмнявам в него и той ще продължи да бачка и в извънработно време без заплащане, просто за да ми докаже, че греша, не съм ли прав? И единственото нещо, за което никога няма да се притеснявам е, че той ще се остави долната му глава да командва горната.

„О, Анди, Анди — помисли си Паскоу — мислиш се за много умен, но може дори и да си прав. Но ти си забравил, ако изобщо си я познавал, абсолютната сила на любовта на млади години. Виждал съм го как гледа Рай Помона и не съм сигурен дали дори гнева на Великия Бог Далзийл е достатъчен, за да му държи устата затворена, ако тя го попита нещо със сладък гласец.“

Дебелакът, неподозиращ нищо за тези коварни мисли относно личната си непогрешимост, бе минал през тълпата като Роналдо през английската защита.

— Джордж, момчето ми — викна той, — поздравления, най-сетне стигна до цивилния живот здрав и читав.

— Анди, чудех си къде си потънал. Какво пиеш?

— Няма и две минути откак не е с нас, а вече е забравил! — поклати тъжно глава Далзийл. — Ще пия една пинта и чейзър… И така, Джордж, умната ей, навън е голяма дивотия.

— Ще внимавам — отвърна Хедингли.

— Сигурен съм, че ще внимаваш като се шляеш из пустошта с този твой чисто нов прът. Ще ти дам само един съвет като от един стар въдичар, на друг.

Далзийл пое ръката на Хедингли и докато говореше, я стисна силно.

— Какъв съвет, Анди?

Натиска се усили дотолкова, че връхчетата на пръстите му побеляха, като в същото време Дебелака впери немигащ поглед в замъглените от болка очи на Джордж и каза тихо:

— Недей да го топиш в забранени води, Джордж, или в противен случай ще се наложи аз да те търся.

Двамата стояха без да помръднат един срещу друг няколко секунди. И точно в този момент телефона зад бара иззвъня.

Бармана го вдигна, послуша малко, после подвикна:

— Има ли някой полицай в заведението?

После през смеха добави:

— Обаждат се от управлението. Искат да говорят с някой от следственото. Предпочитат с господин Далзийл или с господин Паскоу.

— Аз ще се обадя — каза Паскоу.

Той пое слушалката, послуша малко и каза:

— Идваме.

След което затвори. Далзийл го гледаше. Той му кимна към вратата.

Измъкнал се навън, Дебелака каза:

— Дано причината да е добра. Там си оставих една пинта, заобиколена от копелета със скрупули колкото на една мравка, та…

— О, добра е — отвърна Паскоу. — Обади се Сеймур.

Детектив констъбъл Сеймур бе изтеглил късата сламка и бе останал да наглежда дюкяна.

— Току-що му се обадили от охраната на Центъра.

— Ох, мамка му! Пак труп ли?

— Не — отвърна Паскоу, мълча, докато не видя облекчението по лицето на Далзийл и продължи: — Два! Амброуз Бърд и Пърси Фолоус. Намерили ги мъртви в римската баня.

— Ох, мамка му! — изпъшка Анди Далзийл отново. — Удавени?

— Не. Убити от ток.