Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (42)

Глава четиридесета

— О, Господи, миризмата, миризмата! — извика Амброуз Бърд, стискайки с два пръста орловия си нос. — Прекаляват с миризмата. Те винаги прекаляват с миризмата.

— Миризмата е евокативна^[1], може би най-евокативната от всички човешки възприятия — тросна се Пърси Фолоус.

— Така ли? А евокативна, както без съмнение знаеш от безграничните дълбини на класическите си познания, произлиза от латинската дума evoco, evocare, повиквам, извиквам. От програмата виждам, че една от тези така наречени миризми, е миризмата на печен лалугер. Ако оставим настрана въпроса откъде в тези екологични времена ще намериш лалугер за печене, можем да се запитаме какво би евокирала от нас подобна миризма. Не можеш да извикаш, да повикаш нещо, което го няма. Колко от посетителите ни, според теб, биха имали представа на какво мирише един печен лалугер? Ето защо, като дразнител на латентна памет, такава миризма едва ли може да бъде наречена евокативна. Sic probo!^[2]

— Виждам, че репетицията е започнала — каза Анди Далзийл.

Дик Дий се извърна и се усмихна.

— Суперинтендант, колко тихо пристигате. Но не бива да се изненадвам на такава лекота на движенията у човек, който едва миналата събота е бил терпсихорова^[3] звезда на мускетарския бал.

Това бе разузнаване от най-висша класа. Да, вярно, той бе подразнил Паскоу и Уийлд със смътни думи относно това къде е бил в събота вечерта, но дори те не можаха да се досетят къде е бил, така че откъде ли е могъл да научи Дик Дий?

Отговорът бе повече от очевиден: Чарли Пен, който сигурно като попарен е хукнал до Хейсгарт да разбере как е успял Далзийл да му разбие алибито.

Той каза:

— Вие сте доста добре информиран за мъж, който не прави нищо друго, освен да се рови в стари книги. И тъкмо стана дума за стари книги, защо сте ги оставили и сте слезли тук долу? Да бъдете рефер ли?

„Тук долу“ означаваше приземния етаж на Центъра, предвиден изключително за складови помещения до разкриването на римския квартал, когато се копаеха основите. Решението да се включи римския площад в Центъра като част от представяне на римската действителност с образователна цел, бе брилянтен компромис между лагера на археолозите и прагматичните съветници от общинския съвет, които искаха да довършат Центъра колкото е възможно по-скоро. Обаче не стана точно така. Гладника Стийл яростно бе бранил всяко пени от допълнителните разходи и допълнителното напрежение, на което бе подложена Филомел Карканет, бе огромен фактор в разболяването й.

— Както винаги, вие улучвате право в целта, суперинтендант — отвърна Дий. — Тук ме води скромната ми репутация на добре информиран човек, който трябва да бъде арбитър между двама войнстващи гладиатори.

— А те защо са тука? Това не е техния гьол. Като минавах през читалнята ми се стори, че зърнах Фил Карканет горе.

— Да, така е. Срамота. Този Пазар, знаете, е нейна рожба. Тя положи такива неимоверни усилия да убеди всички, археолозите и съветниците. Тя практически го направи със собствените си две ръце — никой друг не искаше да се заеме със съветник Стийл. Това бе в противоречие със същността на нейната личност и това накрая я пречупи. Тя беше в болнични, но кончината на господин Стийл премахна и последната пречка към проекта, парите изведнъж се намериха и тъй като откриването предстои съвсем скоро, тя направи опит да дойде днес, но се страхувам, че нейните колеги от триумвирата ще откажат да се оттеглят от бойното поле. Виждате ли какво се получава? Това е още едно нещо, резултат от смъртта на съветника. Разчисти се пътя към назначаването на общ директор и именно за неговите чертози водят люта борба нашите герои. Още при първия признак за спор, бедната Филомел избяга потресена. Пред вас е плода на нейния труд, но не и реколтата. О Боже!

Той притисна длани до ушите си, за да заглуши избухналия изведнъж шум.

— Намали го, намали го! — развика се Фолоус.

Шумът намаля и премина в нещо по-познато — смесица от говор, конско процилване, кукуригане, кучешки лай, звън на звънчета, детски смях, като отвреме-навреме се промъкваха и нотки на леко ориенталска музика.

— Така е по-добре — каза библиотекаря.

— Така ли? — изненада се Бърд. — Ти трябва да ходиш на по-тихи пазари. Не като този на Сейнсбъри, само музика и крясъци. Много шумни места са.

— Аха, това е от твоите познания за тълпата — иронично отбеляза Амброуз. — С които предполагам си се сдобил в някой твой предишен живот, тъй като едва ли може да е от твоята театрална публика. Но този език… не трябваше ли тези хора да говорят на латински или англосаксонски? Не ми звучат на нищо познато.

— И как би могло, като всичко, което си чувал е някоя миришеща на нафталин баба да декламира откъси от Беоулф^[4]. Така, доколкото най-добрите палео-демолози могат да преценят, е звучал езика в неговата разговорна форма.

Далзийл, който не изпускаше Дий от погледа си, забеляза одобрителното пламъче в очите му и каза:

— Това там пало н’ам-к’во-си, май е ваше изобретение, а?

Това бе добър ответен удар за мускетарския бал. По лицето на Дий се изписа изненада, която той се опита да скрие не с подминаване, а като я превърна в комедия.

— О-о, какъв ненадминат детектив сте вие, суперинтендант. Да, наистина, споменах този неологизъм в един разговор с господин Бърд и ми стана приятно като разбрах, че с неговото чувствително ухо на артист, той го е запомнил и прибавил към речника си. Какво още, питам се аз, е успяло вашето чувствително ухо да долови в тази размяна на удари.

Далзийл отвърна:

— Потвърди се това, което знаех от по-рано, че те са двама най-обикновени чекибойци. Доколкото разбирам, когато бедната Фил си е отишла, Амброуз е поел ръководството на озвучаването, а Пърси е взел миризмите.

— Отново точно попадение — каза Дий. — Между другото, хареса ми това „чекибойци“. Искате ли да останете още малко или ще си тръгвате? Или защо да не направим една малка обиколка, докато разговаряме?

Въпросителните изречения бяха придружени от тънка усмивка, която Далзийл складира в паметта си за по-късен анализ, както и много други неща, предизвикващи интересни въпроси.

— Да си говорим за какво? — попита той.

— За това, за което сте дошли да говорите с мен — отвърна Дий. — Макар че може би ще отгатна, ако кажа, че ще стане дума за печалната смърт на лорд Пайк-Стренглър и неговото място в по-широкия контекст на издирването ви на Уърдман.

Докато говореше, той го поведе из пазара между различните сергии. Повечето от тях бяха чисти артефакти, в толкова реалистичен вид, колкото осветлението и звуковите ефекти можеха да им придадат, но стоките върху тях и търговците, които ги продаваха, бяха отлети от пластмаса. Все пак имаше три-четири сергии, които бяха отрупани с истинска стока и които бяха обслужвани от истински хора. Дий се спря пред една от тях, на която се продаваха дреболии от метал, везни, чаши, украшения и други. Продавачката, хубава тъмнокоса жена в проста кафява роба, която по-скоро подчертаваше, отколкото скриваше пищното тяло, гънещо се под нея, се усмихна и каза:

— Salve, domine. Scin’Latine?

Дий отвърна:

— Immo vero, domina.

После взе от сергията една бронзова котка и избърбори цяло изречение на латински, на което жената отвърна:

— Уф, мамка му! Такива като теб няма да има много, нали?

— Не, сигурно съм единствен — засмя се Дий. — Това, което казах беше, че малкото котенце ми харесва, но това в кафявата роба ми харесва много повече.

— Вярно? Виждам, че май ще е по-добре да науча латински и староанглийски заради такива сладури като теб и ако искам да оцелея.

Далзийл гледаше тази безобидна размяна на реплики с интерес, забелязвайки с каква лекота библиотекаря се шегува с готовността на жената да превключи на режим флирт. Никой не му бе казвал, че Дий е женкар, но това бе може би защото нито веднъж не е бил разпитван от жена.

Докато продължаваха нататък, той попита:

— Какви бяха всички тези неща?

— В интерес на правдоподобието, някои от сергиите се обслужват от истински хора. Амброуз Бърд ги събра от своята компания. Актьори, невключени в репертоара и които нямат нищо против да припечелят някоя и друга пара. Знаят достатъчно латински и англосаксонски да кажат здрасти и да попитат някой потенциален клиент дали говори някой от двата езика. Когато, както се случва в повечето случаи, видят срещу себе си неразбиращ поглед, превключват на нещо като развален шекспиров английски.

— Като изключим някой и друг учен тип, който случайно говори езика.

— Какво би бил света без учени типове? — попита Дий.

— Би изглеждал малко по-добре — отвърна Далзийл. — И те наистина ли продават всички тези джунджурии?

— Висококачествено изработени копия — поправи го старателно Дий. — Да, щом влезете в пазара, можете да си купите една follis, пълна с folles…

— А?

— Follis означава кесия за пари, но и монетите, особено медните и бронзови монети с малка деноминация, които тя съдържа. С тях можете да правите покупки от действащите щандове или да платите в онази taberna ето там.

— Това е нещо като кръчма, нали? — попита Далзийл с интерес.

— В дадения случай, по-скоро кафене — отвърна Дий. — Но е добро място, където да проведем разговора си. Обърнете внимание на calidarium-a или банята, докато минаваме покрай нея.

Той посочи една остъклена врата. Надничайки през стъклото, Далзийл видя малък басейн, пълен с димяща вода, в който седеше гол мъж, четящ навит на руло папирус. По-нататък, вече едва видими през облаците пара, се долавяха очертанията на още водни площи. В тях и покрай облицованите им с плочки краища, мърдаха фигури — някои увити в чаршафи, други очевидно голи, но виещата се пара задържаше всичко в рамките на мидйоркширската почтеност. Минаха няколко секунди, докато разбере, че това, което вижда всъщност е първия малък басейн, увеличен от умно поставени огледала и подсилен от видеокартини, вероятно специално подбрани от стари холивудски екранизации на римската епоха.

— Умно, нали? — обади се Дий зад гърба му.

— Не особено — отвърна Далзийл. — Не и след като човек види голямата баня в ръгби клуба. Освен това там знаят всички думи на песента „Добрия кораб «Венера»“.

Таберната също бе далеч зад ръгби клуба по асортимент. Обслужването го нямаше никакво, а когато го имаше, избора беше между някакъв горе-долу автентичен плодов сок и абсолютно анахронична чаша кафе или чай.

— С любезното съгласие на съветник Стийл, когото убедиха, че в проекта трябва да присъства силен елемент на самоиздръжка — обясни Дий.

— Значи не съжалявате, че вече не ви пречи, а? — попита Далзийл докато сядаха на една от мраморните пейки.

— Бих могъл да сметна този въпрос за провокативно обиден, ако не бях убеден, че вашето намерение е да провокирате — отвърна Дий. — Във всеки случай, суперинтендант, трябва да разберете, че успеха или провала на този проект означават много малко за мен. Като цяло, въпреки образователния му елемент, той се доближава неприятно близо до представата ми за кич. В тези времена на достъпни за ползване и напълно автоматизирани високотехнологични изложби, все още изпитвам носталгия към старомодните музеи, с тяхната лека миризма на мухъл и благоговейна тишина. Миналото е една съвършено друга страна и понякога си мисля, че я посещаваме по-скоро като тумба футболни хулигани по време на мач, отколкото като сериозни туристи. А вие, господин Далзийл? Какво изпитвате към миналото?

— Аз ли? Елате на моята възраст и ще видите, че няма да ви се гледа твърде много назад. Но от професионална гледна точка, това за мен е място, където прекарвам доста време.

— Но не, сигурен съм, по високотехнологичните начини, прилагани от съвременната културно-историческа индустрия?

— О, не знам. Гледали ли сте онази стара телевизионна поредица „Доктор Ху“? Там, дето един пътува с машина на времето, прилична отвън на телефонна кабина? Пълна със стари джунджурии, поне повечето от тях, но винаги ми се е струвало, че тук са прави. Телефонна кабина. Щото точно това правя с миналото. Като тоя доктор, аз се озовавам в отдавна отминали дни, където лошите са правели неща, с които са променяли бъдещето и изобщо не ме интересува как съм стигнал дотам. Моята работа е да поправя нещата доколкото мога и да гледам бъдещето да е колкото е възможно по-близо до това, което трябва да бъде.

Дий го гледаше с широко отворени очи.

— Господар на времето! — възкликна той. — Вие се виждате като господар на времето? Да, да, мисля, че разбирам. Ако някой извърши убийство или ограби банка, то е защото иска да промени света така, както на него му се иска, обикновено за да го направи по-удобен за себе си и близките си, нали? Но като ги хващате, вие възстановявате статуквото, доколкото това е възможно. Естествено, ако някой е бил убит, не можете да го съживите, нали?

— Не мога да връщам на хората живота, това е сигурно — отвърна Далзийл. — Но мога да запазя живота им. Този Уърдман, например. Досега колко души е убил? Започна с Андрю Айнстъбъл, ако се брои това да оставиш някой да умре, после младия Дейвид Питман и Джакс Рипли и след тях… кой беше следващия?

— Съветника Стийл — отвърна Дий с готовност. — После Сам Джонсън и Джеф Пайк-Стренглър.

— Как леко и лесно се изплъзват от езика ви, господин Дий — забеляза Далзийл.

— О, Боже! Това капан ли беше? Ако е така, нека ви направя едно предложение, господин Далзийл. До този момент бях доволен да играя ролята си на свидетел в тази шарада. Но вашия неизтощим интерес ме кара да се питам дали и за двама ни не е по-добре да признаем, че вече преминавам в категорията на заподозрените.

На лицето му се четеше нетърпелив и почти неподправен интерес.

— Искате да бъдете заподозрян? — полюбопитства Далзийл.

— Искам да получа възможност да бъда свален от вашия списък… ако, както се опасявам, съм в него. В него ли съм, господин Далзийл?

— О, да — усмихна се Дебелака. — Както и Осама бен Ладен.

— Благодаря ви — върна му усмивката Дий. — А сега нека се опитаме да открием някой факт, който да ви докаже, че аз не съм Уърдман. Можете да ме питате каквото си искате и аз ще ви отговоря истината.

— Или да платите глоба.

— Моля?

— Истина, Смелост, Сила или Обещание. Много я играехме тази игра като деца. Трябва да си избереш едно от тези четири неща. Или да платиш глоба, като например да си свалиш пликчетата. Вие избрахте Истина.

— И смятам пликчетата ми да си останат на мястото — отвърна Дий.

— О, така ли? Вие обратен ли сте?

— Обратен в смисъл на лош или със сексуални отклонения?

— И двете.

— Не.

— Никога?

— Е, откакто съм се родил съм извършил най-различни нарушения, като например нарушения на закона за движение по улиците и пътищата, крил съм доходи и съм използвал бланки на библиотеката за свои цели. Освен това има една-две дребни любовни идиосинкразии^[5], на които бих се радвал, ако намеря отзивчив партньор от другия пол. Но мисля, че всички тези неща се вместват в рамките на нормалното човешко поведение, затова смятам да отговоря с не, макар, строго погледнато, да не мога да отговоря никога.

— Значи вие и Чарли Пен никога не сте си дърпали пишките?

— Като юноши да, отвреме-навреме. Но само като, ако ми позволите сравнението, стратегия на изчакване за запълване на този томителен период между пубертета и достъпа до момичета. Щом на сцената се появиха момичета, нашето приятелство се превърна в нещо прилично, в смирението си, на отношенията между две монахини.

— Монахини? А не монаси?

— След лошия имидж на много от католическите мъжки ордени през последните години, предпочитам да се придържам към монахини.

— Може ли Чарли да бъде Уърдман?

— Не.

— Защо сте толкова сигурен? Освен ако вие не сте Уърдман, разбира се.

— Защото, както вече съм сигурен, че сте установили, на първата от двете вечери, за които ме питахте, когато аз се радвах на компанията на Пърси Фолоус, Чарли е бил културно ангажиран със своя литературен кръжок. А през втората вечер беше с мен.

— Кой ви е казал, че убийствата са станали вечерта? Добре, през втория ден вие имате алиби един за друг за вечерта, а през деня вие сте били на работа и за тогава имате алиби. Но не и Чарли. Той доста смътно описва какво е правил този ден. Казва, че доколкото си спомня, бил в библиотеката, но никой не може да го потвърди. Не и ако сега изведнъж си спомните, че сте го виждали там?

— Това пък защо трябва да го правя?

— Може би за да му върнете жеста. Нещо като взаимна мастурбация.

— Искате да кажете да му върна жеста за това, че ми е осигурил алиби за същата вечер? Но това ще има смисъл само ако и двамата сме Уърдман.

— Това е интересна мисъл.

— И тя едва ли ви е хрумнала току-що, суперинтендант. Folie à deux, така ли виждате нещата? О, боже, а аз си мислех, че само себе си трябва да откачам от куката!

— От куката? Като риба? Ходите ли за риба?

— Да, ходил съм. Защо?

— Многоуважаемия Джеф е имал два пръта с него? Сякаш се е канел да ходи на риба с приятел.

— Според мен вие нещо бъркате отношенията ни.

— Така ли? А какви са ви отношенията с това ваше момиче? Чукате ли я?

— Моля?

— Онова с бялото кичурче и странното име.

— Рай. Сетих се, че питате за нея. Но ми се стори, че не разбрах глагола.

— Ето ви тогава някои други. Питах ви чукате ли я, тракате ли я, слагате ли й го, вдигате ли й краката, играете ли си с пърхутката й?

Това предизвика някаква реакция, но това бе само едва забележима, почти одобрителна усмивка.

— Искате да кажете дали имам връзка с Рай? Не.

— Но бихте искали.

— Тя е привлекателна жена.

— Това „да“ ли е?

— Да.

— Нещо да е излязло от това до момента?

— В сексуален смисъл? Не.

— Как тогава се оправяте?

— С какво?

— Да не изпадате в неудобни положения като ставате. Мъж в разцвета на силите си, всичко му е на мястото и работи и му става всеки път като погледне към помощничката си, тогава как се справяте? Плащате ли си?

— Не разбирам накъде клоните, господин Далзийл.

— Не сме говорили нищо за това кое накъде ще клони. Казахте, че мога да ви питам каквото си искам и вие ще ми отговорите истината. Имате проблем с този въпрос ли?

— Само в интелектуален смисъл. Доколкото знам, в тези убийства няма сексуални обертонове и затова се питам защо сте толкова разтревожен за сексуалния ми живот.

— Кой казва, че няма сексуални обертонове?

— Спомняте си сигурно, че съм чел три от петте Диалога, така че мога да си извадя заключения. Само една жена е пострадала и нищо от това, което съм чел за този епизод, не предполага сексуален мотив. Всъщност в цялата тази работа има някаква, как да се изразя, почти стерилна сексуална атмосфера.

— Звучите така, сякаш се защитавате.

— Така ли? Аха, разбирам. Вие пак провокирате. Ако аз съм Уърдман и мотива ми изобщо не е сексуален, тогава всички тези въпроси за сексуалния ми живот биха могли да предизвикат реакция, която да ме издаде, това ли е целта?

— Като тази ли имате предвид?

— Тъй като не съм Уърдман, не мога да преценя. Но трябва да кажа, че от онова, което прочетох, останах с впечатлението за човек, достатъчно умен, за да разгадае вашите малки стратегически маневри по-рано от мен и да не допусне да бъде провокиран.

— Или достатъчно умен да се направи на малко по-малко умен, отколкото е всъщност.

— Е, това би било наистина много умно. Но тогава такъв един образец на умната мисъл, никога не би позволил да попадне в хватката ви на този разпит.

— Да се хванем за думата, господин Дий. Позволил да попадне. Според мен този човек, когото имам предвид, вероятно би изпитал удоволствие от такъв разговор, какъвто водим в момента. Лице в лице с врага, описвайки малки кръгчета около него.

— Доста големи, бих казал. Разбира се, говоря метафорично. Моля да ми простите, че, както ми се струва, клоня към фамилиарничене, но имам чувството, че всеки, който се опитва да прави кръгове около вас, господин Далзийл, трябва да е добре оборудван за голям маратон. Но как бих могъл с моите метафори да ви убедя, че аз не съм вашия човек? Трябва да призная, че силите ми са на изчерпване.

Той направи малък жест на безсилие и като че ли в знак на съчувствие с него, светлината изгасна и звуковите ефекти, служили до този момент за фон на разговора им, спряха.

Обгърналата ги тишина трая кратко. Нарушиха я гневните гласове на Бърд и Фолоус, които се разкрещяха в унисон, искайки да узнаят какво, по дяволите, е станало, след което се превърнаха в контрапунктен дует, тъй като всеки искаше да намери начин да стовари отговорността на другия.

Далзийл и Дий излязоха опипом от потъналата в мрак таберна и попаднаха отново на пазара, където хората бяха започнали да драскат клечки кибрит или да палят фенерчета. Вратата на банята се отвори и заедно с кълба пара, оттам излезе мъж в бански, от когото капеше вода.

— Какво, по дяволите, става тук? — гръмна мъжът сърдито. — Някаква електрика изгоря там, а аз съм си натопил задника в тая шибана вода, мамка му!

„Прав е човека да се сърди“, помисли си Далзийл, проправяйки си път към центъра на пазара, където се намираха Бърд и Фолоус. По пътя си стъпваше върху разни предмети, които риташе настрана с всичка сила.

— Кой командва парада тука? — викна той.

Този път никой от двамата не се натискаше към първенство.

— Добре, ето какъв безплатен съвет ще ви дам тогава и на двамата. Или ще оправите всичко това тука както трябва, или в противен случай ще пратя някой от противопожарна охрана да му сложи кепенците завинаги. Това нещастно копеле в банята можехте да го сварите като пиле, по дяволите! И защо е толкова тъмно, по дяволите? Я си представете какво би станало с петдесетината посетители, повечето от които деца? Къде са ви резервните системи, за Бога? Оправяйте го веднага, докато не съм извадил големия тефтер да видя какво още да ви прикача! А ако не намеря достатъчно сериозен повод, лично ще ви опухам с него.

Той отмина с едри крачки нататък, намирайки стълбите и пътя към светлината по чист късмет. Когато стигна дотам, се спря и видя, че Дий е до него.

— Знаете ли, господин Далзийл — каза библиотекаря с усмивка, — след това представление долу, ако бях Уърдман, щях сега да си вдигна ръцете и да се предам.

— Така ли, господин Дий? — попита Далзийл с безразличие. — А аз да ви кажа какво мисля, става ли? Мисля, че сте по-пълен с лайна, отколкото пълна до ръба клозетна яма.

Дий сви устни и придоби замислен вид, сякаш това изявление заслужаваше по-задълбочено обмисляне, после каза:

— Съжалявам да го чуя. Означава ли това, че нашата малка игра на Истина, Смелост, Сила и Обещание приключи?

— Вашата малка игра. Когато избиват хора, аз не играя игри. Довиждане, господин Дий.

Той закрачи нататък със същите динозавърски крачки. Зад него, застинал като праисторически ловец, Дик Дий стоеше и го гледаше докато изчезна от полезрението му.