Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (30)

Глава двадесет и осма

Но да си живееш живота никак не е лесно, когато наоколо ти има толкова много смърт.

В събота сутринта Паскоу се събуди, протегна се и доволен си помисли: „Днес не съм на работа.“ После си спомни, че трябва да ходи на погребение, второто му за тази седмица.

За едно ченге уикендите обикновено означаваха по-скоро повече работа, отколкото в делник. Въпреки това Паскоу, също като роб, мечтаещ за дома, никога не успя да изгуби вкорененото си чувство, че съботите са отредени за футболни мачове, за домашна работа, за купони, за сватби, за пикници и изобщо все за такива хубави неща. Затова, въпреки факта че натиска върху следствието, Уърдман предизвикваше огромно намаление на официалното време за почивка (разбира се, без никакво пропорционално увеличение на официално платеното извънредно работно време) той бе решил да се държи за заплануваната без Уърдман събота като удавник за сламка.

Но Линда Лъпин, Лупи Линда, бе променила всичко това.

Труповете на умрелите от убийства, особено на убитите с отрова, обикновено се пазеха замразени дотогава, докато всички засегнати страни от съдебномедицинска гледна точка страни — полиция, коронер, прокуратура и (в случай, че има някой задържан) защита — не постигнат съгласие, че и последната капка улика, инкриминираща или екскриминираща, е изцедена от тях. На опечалените близки на жертвата се даваше съвет също да замразят мъката си до предназначения за изливането й ден.

Но когато опечалената близка бе Линда Лъпин, член на Европейския парламент, пред която трепереха дори френските й колеги, нещата можеше и да не протекат точно така.

Нейните доводи (които както винаги тя запращаше написани на каменни плочки) бяха, че поради смъртта на доведения й брат, Европа вече преживява един период на тежка криза, причинена от отсъствието й и е съмнително дали би могла да преживее още един в близко време. Затова погребението трябва да бъде извършено в рамките на нейния престой тук, тоест преди началото на новата седмица, когато тя възнамеряваше отново да се заеме с достойната само за богове задача да поддържа Континента във вид, удобен за англосаксонците. Така че се наложи Сам Джонсън да бъде погребан в събота сутринта.

Линда би предпочела окончателността на кремацията, но тук коронера се запъна. Тялото трябваше да остане на разположение. Затова церемонията щеше да се проведе в „Сейнт Хилда“, университетската църква.

Официалното изявление, че Стийл и Джонсън са съответно четвъртата и петата жертви на Уърдман, бе само по себе си напълно достатъчно, за да даде храна на британските медии за цял порой от предположения и обвинения и неочакваното участие на Линда Лъпин само наля масло в огъня. Погребението би могло да падне до нивото на нещо средно между попконцерт и някое английско дерби, ако мъдрите викториански основатели на университета не бяха разширили принципа всяка сграда, в която се помещават студенти да бъде изолирана с висока стена, поръсена със счупени стъкла, дотам, че да включат и църквата. Университетската охрана, също като вътрешен гарнизон на крепост под обсада, непрекъснато обхождаха периметъра, бутайки стълбите, с които най-онеправданите завоеватели се опитваха да извоюват изглед към интериора, а едно гневно обаждане по радиото до полицията скоро се погрижи да прогони хеликоптера, поклащащ се като стършел под ниската пелена на облаците.

За местното население, също като за любовта, нямаше прегради и докато Ели и Питър Паскоу вървяха по посипаната с чакъл алея към портите на църквата, от близката гробница се отдели нещо прилично на статуя на смъртта, което всъщност се оказа Сами Ръдълсдин.

— Имаш ли време за една-две думи, Питър? — попита той.

Паскоу поклати глава и продължи, но Ръдълсдин тръгна с тях.

— Кажи поне дали си тук като служебно лице или в качеството си на приятел — настоя той.

Паскоу отново поклати глава и качвайки се по стълбите, хлътна в църквата.

Ели се спря за миг на стълбите и изсъска в ухото на Ръдълсдин:

— В качеството си на каква искаш да ти кажа да вървиш на майната си, Сами?

Докато се качваше по стълбите да настигне мъжа си, репортера викна подире й:

— Мога ли да ви цитирам, госпожо Паскоу?

Тя седна до Питър, изрита си обувките и сложи краката си на възглавничката, предвидена за коленичене.

Паскоу промърмори:

— Помислих, че съм те загубил.

— Просто размених една-две думи.

— О, по дяволите! — стресна се Паскоу. — Какво му каза?

— Нещо, което няма да отпечатат — успокои го тя. — Казах му да върви на майната си.

— Не може да бъде! Всъщност може. Малко грубо от твоя страна. Все пак това е стария Сами.

Тя извърна глава към него да го погледне и каза:

— Питър, не те знам в качеството на какъв си тук, но аз съм дошла да отдам последна почит на човек, който ще ми липсва, на човек, на когото гледах като на добър приятел, а това не означава, че съм длъжна да бъда учтива с журналисти, независимо дали те са стария Сами или който и да е от онези хиени, дебнещи отвън. Така че нека отдам последната си почит, о’кей?

— Добре — кимна той. — Значи няма да замеряш Лупи Линда с торти?

Линда Лъпин бе една от най-омразните личности на левичарите.

Ели помисли малко.

— Няма. Не и на територията на светата църква.

Едно от нещата, което дори многобройните врагове на Линда Лъпин трябваше да й признаят щат не щат, бе че тя имаше присъствие. Дори наличието на ковчег не би могъл да я измести от центъра на действието. Тържественото шествие с тленните останки на Сам Джонсън между двата реда пейки в средата, мина почти незабелязано, тъй като почти всички погледи се събираха като във фокус върху неочаквано появилата се сестра.

Тя бе жена със здраво телосложение, среден ръст, с късо подстригана тъмна коса, раздалечени очи, които като че ли никога не мигаха, дълъг нос, гумени устни и брадичка като нос на ледоразбивач. Въпреки това, не беше непривлекателна. Един пенсиониран политик, известен с любовните си похождения, бе признал, че извличал повече приятни моменти от спомена за минали подвизи с участието на Линда, отколкото от реалните си такива с две-три жени, чиито имена той съвсем некавалерски бе споменал.

Силата й, мислеше си Паскоу, се състои в това, че в каквато и компания да се намира, по какъвто и да е случай, тя нито за момент не демонстрира съмнения, че тя е най-важната присъстваща личност. Настоящият й антураж, състоящ се от университетския вицеканцлер и висшите членове на факултета по английска литература — всичките с черните си роби — приличаше на група бек вокали, суетящи се зад невъзмутимата фигура на рок звезда.

Естествено, по-голямата част от опечалените, се състоеше от хора на науката, включително няколко колеги, за които бе споменавал пред Паскоу, охарактеризирайки ги като „плагиатстващи онанисти, които не са имали оригинална идея откакто са си отрязали топките, за да видят откъде идва разводнената им сперма.“ С двама от тях особено, той се бе подиграл за предполагаемите им опити да спечелят доверието му, за да си осигурят достъп до събираната години наред с къртовски труд база данни за романтиците. Е, ето сега може би им се отдава възможност. Виждаше Лупи Линда да го използва без остатък, така че вероятно щяха да попаднат в ръцете на най-усърдния лицемер.

Единия от липсващите, които той се надяваше да види, ако не всред най-близките опечалени, то в периферията на тази група, беше Франи Рут. Двамата с Ели бяха седнали съвсем близо до задния край на църквата и студента градинар не се виждаше пред тях. Странно, улови се Паскоу да мисли. После, спомнил си предупреждението на Далзийл срещу идеи фикс, решително изхвърли въпроса от главата си.

Церемонията започна. Университетския капелан — млад мъж, чиито опити да избягва традиционализма в тези церемонии можеха да се нарекат почти жестоки — даде кратко описание за живота на Джонсън, което, каквото и впечатление да бе направил на традиционалистите, трогна Ели до сълзи.

Завършвайки, капелана каза:

— А сега, ако някой иска да добави още нещо за Сам, моля да заповяда… Рядко ни се отдава шанс да говорим от сърце. Не го изпускайте.

Той слезе от амвона и седна на първата редица, обхождайки с подканяща усмивка паството, което, естествено състоящо се от британци, наведе очи, размърда се сконфузено на задниците си и изобщо показа признаци на общо смущение.

Паскоу наведе поглед в дълбока молитва, всъщност в две дълбоки молитви, първата от които беше да не би Лупи Линда да използва възможността да скочи на амвона и да извади сабята, а втората, много по-настоятелна, бе Ели да не използва тази възможност. Вярвайки твърдо, че Бог помага на тези, които Му помагат, той бавно и незабележимо протегна десния си крак и избута едната й обувка така, че ако реши да стане, да не може да я напипа. Не че с това би я спрял. Ако й дойдеше музата, тя щеше да отиде и боса до амвона, като прегрешила послушница.

Той усети как мускулите й се стягат да надигнат тялото й. И тогава добрия Бог най-сетне демонстрира благосклонността си към усърдните усилия на своя покорен син Паскоу, протягайки му ръката си. Или по-точно крака си. Някъде зад гърба му се надигна приглушен шум от надигащи се тела — някой се придвижваше към края на редицата. Всички глави се извърнаха натам, сякаш току-що гръмналия „Сватбен марш“ бе оповестил влизането на булката в черквата.

Но Паскоу вече знаеше кой е и без да се обръща.

Бавно и безмълвно, стройната фигура на Франи Рут се хлъзгаше по коридора между двете редици пейки, докато най-накрая се озова на амвона. Както винаги, бе облечен в черно и единственото нещо, нарушаващо чернотата, бе миниатюрния бял кръст, който, независимо от размерите си, сякаш прогаряше гърдите му.

Той дълго стоя така с поглед, сведен към паството, без никакъв израз на бледото лице, сякаш събирайки мислите си.

Когато най-накрая проговори, гласа му бе нисък, но въпреки това, подобно на отшлифования шепот на професионален актьор, стигаше до най-отдалечените кътчета на потъналата в мълчание черква.

— Сам беше мой учител и мой приятел. Когато се запознах с него, тъкмо излизах от период на тежка депресия, без да съм сигурен дали най-лошото все още не е пред мен. Зад мен бе позната до болка тъма, пред мен бе тъма, която не познавах. И тогава, по чисто човешка случайност, но, сигурен съм в това, по Божа милост, се запознах със Сам… Като учител, той бе светлина в мрака на моето незнание. Като приятел, той бе светлина в мрака на моето отчаяние. Той ми показа, че няма от какво да се страхувам да се впусна напред в търсене на нови интелектуални познания и само ще спечеля, като се впусна напред в търсене на самия себе си… За последен път го видях малко преди ужасната му смърт. Разговорът ни бе посветен главно на учебни теми, макар че засегнахме и други неща, защото Сам не се заключваше в някакви елитарни златни кули. Неговото царство бе реалния свят.

Той млъкна за момент и погледа му бързо обходи учените, заобиколили Линда Лъпин на първата редица. После продължи:

— Опитах се да помисля върху нещата, споменати от него при последната ни среща, защото твърдо вярвам, че смъртта, дори когато идва — по-точно, именно когато идва — насилствено и неочаквано, никога не идва без да даде знак, че е наблизо… Знам със сигурност, че си говорихме за смъртта. Трудно е да не се говори за нея, когато става дума, както беше в нашия случай, за любимия поет на Сам — Томас Лавъл Бедоуз. И си спомням, че говорихме за тайнството на смъртта, и за начина, по който нашето обичайно, макар и не единствено, средство за общуване, езика, с неговата сложност, често повече скрива, отколкото разкрива. Дали е имал предчувствие? Спомням си как се усмихна, както ми се стори криво, цитирайки Бедоуз:

Страхувам се, че има смразяваща тайна,

скрита в думите твои

(и при всеки завой на мисълта изниква череп),

като анатомична останка

открита в разкопаната трева,

всред камъни, коренища и пълзящи влечуги,

чиито раздвоени езици съскат:

„Убийство…“

(На Паскоу се стори, че когато младия мъж каза коренища^[1], очите му намериха неговите и по бледите му устни потрепна едва доловима усмивка. Но може би бъркаше.)

Рут продължи:

— Може би Сам се е опитвал да ми каже нещо, нещо, което самият той едва е разбирал. Може би някой ден ще разгадая тази тайна. Или може би ще трябва да изчакам, докато Сам лично не ми я разясни. Защото макар Сам да не принадлежеше към никаква организирана форма на религия, от моите разговори с него знам, че той дълбоко вярва в живота след смъртта, много различен, но и много по-висш от тази недомислица, под чието бреме пъшкаме тук на земята. Това негово схващане бе в пълен синхрон с това на Бедоуз и книгата, която той пишеше за него, би била шедьовър не само във философията, но и в науката като цяло… Още един-два куплета поезия и свършвам. Моля да ми простите, ако ви се сторят смразяващи, но повярвайте ми, те не влияеха така на Сам. Дори веднъж ми каза, че ако имал възможността да организира собственото си погребение, би накарал да му рецитират тези стихове. Така че, по негово желание и за мое успокоение, нека ги изрека.

И ний наистина сме под тревата,

облени в лунна светлина, във сянката на тисово дърво.

Минаващите не ни чуват.

Страх ни е да не им се зловиди покоя

на гроба наш, на тихо призрачната нощ.

Ела и ни последвай и усмихни се като нас;

ний летиме към скалата, понесени от древния потоп,

където сняг се сипе кат’ завеса в морето,

и удавника намира щастие и хладен гроб.

Той стоеше без да помръдне, като изваяния от дърво орел, чиито разперени криле поддържаха амвона, вперил поглед в паството със същия като на птицата свиреп поглед. Тишината в църквата беше нещо повече от пълно отсъствие на шум. Усещането бе такова, сякаш всички се бяха откъснали от главното течение на времето и се люшкаха в някое странично заливче, обещаващо литийско^[2] забвение на всичко земно за всеки, който би слязъл на брега. После самия Рут наруши магията, като заслиза от амвона и тръгна към мястото си с наведена глава и отпуснати рамене, вече представител не на отвъдното, а най-обикновено момче.

— Ха сега, кажи нещо след това! — прошепна Ели.

Права е, помисли си с облекчение Паскоу. Човек трябваше да има его, безчувствено като на политик, за да стане сега и да произнесе нещо, което неминуемо би прозвучало като бледа и далеч по-прозаично изразена печал.

Той видя как Линда Лъпин изви глава да проследи Рут до мястото му. После тя се наведе рязко встрани и зашепна енергично в ухото на вицеканцлера.

„Иска да разбере, каква е тази странна птица, осмелила се с такава дързост да наруши равния ход на погребението“ — помисли си Паскоу и се запита, не без известна доза задоволство, какво ли наказание ще стовари тя от политическите си висини върху нищо неподозиращата глава на Рут.

Непосредствено след предаването на тялото на земята, докато хората се събираха из двора, готвейки се да се втурнат през фалангата журналисти отвън, Паскоу видя, че Лупи Линда всъщност е поела нещата лично в свои ръце, вкопчила ги в Рут като граблива птица и изливаше благородния си гняв в заглъхналото му от такава канонада ухо.

— Виж, виж — промърмори той на Ели. — Обзалагам се, че нашия Франи иска да е на мястото на бедния Сам.

— Защо мислиш така?

— Защото всичко друго би било по-добро от такава орална акупунктура — отвърна Паскоу.

Но още докато изричаше последните думи, съмнението в гласа на Ели стигна до съзнанието му като видя Рут най-сетне да си отваря устата в отговор и нещо като… не, не може да бъде… но да, нещо като усмивка да се появява по устните на Линда Лъпин. Те разговаряха, не се караха.

— Помислих си, че ще излезе някоя старомодна фанатична християнка, от ония, дето помагат на бедните, а на останалите не дава дори да пръднат в църквата — каза той разочаровано. — С нетърпение чаках да видя как ще откъсне главата на Франи.

— Ама ти в кой свят живееш, Питър? Нашата Линда е естествено, от ония християни, дето чуват гласове и са на принципа „Око да види, ръка да пипне.“ Последното й виртуозно изпълнение е дълбоката й съпричастност с движение „Трета мисъл“… Чувал си за терапия „Трета мисъл“, нали?

— Да няма нещо общо с третата възраст?

— Ако смятаме публиката, към която е насочена, да. Подзаглавието й е „Приют за душата“. Някакъв белгийски монах поставил началото. Най-общо казано, представлява комплект от стратегии как да сключим мир със смъртта, като лайтмотива на всичко това е не да чакаш тя да те намери, а сам да се изправиш срещу нея, докато си все още здрав умствено и физически.

— А „Третата мисъл?“

— Знам, че рядко преглеждаш нещо друго, освен спортната страница на вестника, но все пак имаш и някакво образование.

— Да не е нещо от Бедоуз? — мрачно попита Паскоу.

Този гадняр не му излизаше от ума. Последния стих от рецитала на Рут все още звучеше в ушите му…

… и удавника намира щастие и хладен гроб.

— В Първия диалог нямаше ли нещо за това, че удавения човек от „Автомобилна асоциация“ намерил щастие в гроба си?

— Не ставай глупав — отвърна Ели. — За самия Бард става дума. Уил Шекспир. Просперо. „И после ме прати да си почина във Милано, където всяка трета мисъл ще бъде моя гроб.“ Как не можа да го познаеш.

— Не на всеки му се е падало да играе Калибан в училище — защити се Паскоу.

— Ариел^[3] — смушка го тя. — Както и да е, Линда, както личи, се запознала с този монах, останала смаяна и оттогава го подкрепя, наливайки щедри суми в евро за движението.

— Но нали казваш, че е белгиец?

— Линда няма нищо против чужденците, щом не ни дават акъл какво да правим и, разбира се, признават превъзходството на британците, които неща явно тази тип е спазил, избирайки английско име за терапията си, но подозирам, че причината за това е по-скоро комерсиална — искал е по-широка аудитория на уебсайта си.

— Уебсайт в манастир?

— Питър, излез поне за момент от тоя Дисниленд, дето те е вкарал Далзийл и влез в реалния свят.

— Откъде си научила толкова много неща за Лупи?

— Както се казва в малката червена книжка, опознай себе си, но опознай много добре и враговете си. Но да се върнем към това, за което говорихме. Вместо да се хвърля в дълбоки дрънканици с госпожица Лъпин, за гробища и прочее ужасии, мисля че нашия приятел Рут може да си е постлал за някои доста приятни неща. Разбираш ли, по странно съвпадение, символа на „Третата мисъл“ е миниатюрен бял кръст, така че Рут сигурно и той е вътре. Късметлия момче.

— Късметлия! — изплю сякаш думата Паскоу. — Според мен тук късмета едва ли има пръст. Изобретателно, лукаво копеле!

— Няколко думи, главен инспектор? — каза Сами Ръдълсдин, изскачайки иззад някакъв базалтов ангел. — Имате ли няколко думи за мен?

— Сами, защо не вървиш на майната си? — отчетливо каза Паскоу.