Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (4)

Глава втора

— Боже Господи! — възкликна Дик Дий.

— Какво?

— Чете ли това?

Рай Помона въздъхна малко по-шумно, отколкото бе необходимо и с преливащ от сарказъм глас каза:

— Тъй като решихме да ги разделим на две по средата и тъй като това тук е моята купчина, а онова там — твоята, и тъй като писанията в ръцете ти са от твоята купчина, а аз се опитвам да се съсредоточа в моята купчина, според мен няма как да съм го чела, нали?

Едно от хубавите неща на Дик Дий беше, че умееше да понася плесниците с достойнство, дори да му бяха отправени от най-младшите членове на персонала. Всъщност у него имаше доста хубави неща. Познаваше из основи работата си на уредник в читалнята на Мидйоркширската областна библиотека и споделяше своите знания с умение и усмивка на уста. Вършеше си своята част от работата и макар че тя на няколко пъти го бе виждала да работи над своето лексикологично проучване, наричано от самия него minusculum opusculum, това винаги бе ставало по време на регламентирана почивка и никога не бе прехвърляло границите й, независимо, че в дадени моменти нямаше никаква друга работа. В същото време, тя изобщо не се притесняваше, ако обедната й почивка продължеше малко по-дълго. Той не коментираше начина й на обличане и нито извръщаше поглед целомъдрено, нито се вторачваше похотливо в стройното загоряло бедро, подаващо се изпод ръба на минижупа. Бе я забавлявал в апартамента си без да направи ни най-малък опит за близост, малко по-различна от служебната (тя все още не бе решила как й бе подействало това). И макар, че при първата им среща погледът му се спря на най-поразителната й черта — единствения кичур бяла коса, блеснал всред пищните вълни на кестенявото море, той бе започнал коментар за него с такова добросърдечие, че накрая тя се видя принудена да изостави темата и да се представи.

Нито пък бе използвал старшинството си, за да й прехвърля всички неприятни задължения и си изработваше своята част, с което би станал образец, ако в рамките на тази неприятна работа не прочиташе повече от две-три страници, без да размени с нея някоя мисъл. В дадения случай, той посрещна забележката й с толкова широка усмивка, че тя моментално изпита чувство на вина и дръпна листовете от ръцете му без повече коментари.

Добре поне, че бяха написани на машина. Защото много други не бяха и тя бързо бе стигнала до откритието, известно на всички учители, че дори и най-прилежната ръка може да бъде толкова неразгадаема, колкото и китайското писмо, с това допълнително затруднение, че когато най-сетне успеете за изцедите някакъв смисъл, то този краен резултат в никой случай не е кой знае какво Божие откровение, предназначено да улесни живота на човечеството, а най-обикновена, банална проза.

* * *

Мидйоркширският конкурс за най-добър разказ бе замислен от редактора на Мидйоркшир газет и шефа на Мидйоркширската библиотека някъде към края на обилно полята с алкохол вечеря на кръгла маса. На другата сутрин, експонирана на дневна светлина, идеята би трябвало да изчезне и да не се появи повече. За нещастие, както Мери Егню от Газет, така и Пърси Фолоус, шеф на библиотеката, се бяха излъгали в спомените си от предната вечер, заключавайки че другият се е нагърбил с по-голямата част от работата и по-голямата част от разноските. Докато разберат грешката си, предварителното съобщение за конкурса вече се бе появило в публичното пространство. Егню, която както повечето ветерани от провинциалната преса, се бе превърнала в майстор по извличането на хубавите неща от всяка лоша работа, бе поела инициативата в свои ръце. Тя накара собственика на вестника да отдели малка финансова награда за победителя и публикуването на разказа във вестника. Освен това бе успяла да измоли услугите на известно жури в лицето на многоуважаемия Джефри Пайк-Спенглър, чиято главна обществена заслуга бе, че той бе писател с издадена книга (сборник с ловни спомени — резултат от живот, прекаран в избиване на птици, лисици и риба) и чиято главна лична заслуга бе, че в качеството си на постоянен кореспондент на Газет, се намираше в зависимо положение от него.

Фолоус тъкмо бе започнал да се поздравява, че излиза от цялата тази бъркотия сравнително незасегнат, когато Егню добави, че многоуважаемия (чийто читателски интерес не се простираше отвъд страниците на спортните списания), не би могъл да се рови из всички изпратени за конкурса творби, че нейния екип от журналистически асове е твърде зает с писане на собствена безсмъртна проза, за да си губи времето да чете чужда, и че поради това тя е принудена да насочи погледа си към библиотеката с нейния екип от всепризнати специалисти в сферата на прозата, който да прегледа подадените разкази и да направи кратък списък с номинации.

Пърси Фолоус се бе научил да разбира кога му подават топката и затова бързо прехвърли в главата си персонала на библиотеката, за да намери кому на свой ред да я подаде. Всички пътища водеха към Дик Дий, който макар да имаше отлична диплома по английски, изглежда никога нямаше да се научи да казва „не“.

Най-доброто, което успя да предложи вместо съпротива, бе:

— Ами-и-и, не знам, напоследък сме доста заети… Колко работи очакваш да постъпят?

— При такива случаи бройката е силно ограничена — отвърна уверено Егню. — Много ще се изненадам, ако бройката им е двуцифрена. Най-много да станат две дузини, не повече. Ще успеете да ги прегледате през почивките за чай?

* * *

— Ега ти и чая, дето трябва да изпием — изръмжа Рай, когато пристигна първата чанта от Газет.

Но Дик Дий само се бе усмихнал, вперил поглед в планината от писма и каза:

— Време е за малко безславна работа, Рай. Хайде да ги почваме.

В началото им бе забавно. Идеята да отхвърлят всичко, което не бе написано на машина, бе им се видяла много привлекателна, но бързо разбраха, че освен това е и крайно драстична. От друга страна — тъй като торбите от Газет продължаваха да пристигат — трябваше да измислят някакви правила, за да намалят тази лавина.

— Зелено мастило не се приема — каза Дий.

— По-малко от А5 не се приема — добави Рай.

— Ръкопис, в който буквите не са свързани, не се приема.

— Ръкописи с многозначителна пунктуация не се приемат.

— Ръкописи, за четенето на които е необходима лупа, не се приемат.

— Ръкописи със залепнала по тях органична материя, не се приемат — каза Рай, измъквайки лист, изпръскан сякаш с котешка пикня.

После й бе дошло на ума, че петната може да са от някое бебе, чиято майка отчаяно се е опитвала да твори по време на кърмене и чувството й за вина я бе накарало енергично да възрази, когато Дик бе продължил:

— И ръкописи с откровено сексуално съдържание и мръсни думи, не се приемат.

Той бе изслушал либералните й доводи с велико търпение, без да се прави на обиден от намеците й, че в добрия случай бил мърльо, а в най-лошия — фашист.

Когато свърши, той се усмихна меко:

— Рай, съгласен съм с теб, че няма нищо покварено, отвратително и дори безвкусно в едно хубаво чукане. Но знам също така много добре, че нито един разказ, съдържащ както описание на сношение, така и всяка производна на тази дума, няма да бъде публикуван в Газет, така че на мен това ми се струва един добър филтър. Разбира се, ако искаш да четеш дума по дума всеки разказ…

Пристигането на поредната пратка писма от Газет се бе оказал последния и най-тежък аргумент.

Седмица след това, когато разказите продължиха да текат като пълноводна река, а до крайния срок за предаване на работите за конкурса оставаха още девет дни, тя бе станала по-жестока дори от Дий, захвърляйки ръкописите в кошчето още след прочитане на първия абзац, понякога дори и след първото изречение, а в един-два случая — даже и само на заглавието — докато той добросъвестно четеше почти всичко от своя дял и правеше далеч по-голяма купчина от вероятни победители.

Тя хвърли поглед на ръкописа, с който той я бе прекъснал и каза:

— Първи диалог? Означава ли това, че ще има още?

— Поетически похват, предполагам. Както и да е, прочети го. Интересно ми е да разбера какво мислиш.

Прекъсна ги друг глас:

— Намерихте ли вече новия Мопасан, Дик?

Зад гърба на Рай изникна дълга и стройна фигура и светлината наоколо изведнъж помръкна.

Нямаше нужда да вдига глава да се извръща, за да разбере, че това е Чарли Пен — един от редовните посетители на читалнята и най-близката представа на Мид Йоркшир за литературен лъв. Бе написал умерено успешна серия от произведения, които сам наричаше историческа романтика, а критиците — заголи-бедро, чиято фабула се развиваше на фона на революционна Европа по време на събитията, довели до крайната развръзка през 1848 година, с главен герой, чийто прототип би могло да се каже, че е германския поет Хайне. Тези разкази бяха претворени в телевизионни сериали, където заголването на бедра се ценеше далеч по-високо, отколкото историята, та дори и романтиката. Редовната му поява в библиотеката обаче нямаше нищо общо с постигането на историческа истина в неговите разкази. Когато биваше на градус, го чуваха да казва по адрес на читателите си: „Голяма работа! И без това нищо не разбират“, макар всъщност да бе събрал добри познания по въпросната епоха, посредством „реалната“ работа, която вършеше от доста години насам, а именно проучвателна дейност, придружена с критични бележки и метричен превод на стиховете на Хайне. Рай с изненада научи, че той и Дик Дий са ходели на училище по едно и също време. Десетте години, които невъзмутимият темперамент на Дик Дий бе изтрил от неговите четиридесет и нещо, изглежда бяха прехвърлени на Пен, чиито хлътнали бузи, дълбоко поставени очи и неподдържана брада, му придавах вид на стар викинг, прекалено много плячкосвал и изнасилвал навремето си.

— Може би още не — отвърна Дий. — Но ще ми бъде приятно да чуя професионалното ти мнение, Чарли.

Пен заобиколи масата, така че можа да погледне Рай и да й покаже неравните си зъби в нещо, която тя наричаше „гримус“, като се има предвид, че е предназначено да играе ролята на усмивка, а накрая се получава само гримаса.

— Е, ако имате излишък в бюджета, може.

Станеше ли въпрос за професионално мнение или за каквато и да е дейност, свързана с професията му, твърдото убеждение на Чарли Пен, че времето е равно на пари, правеше адвокатите да изглеждат лекомислени прахосници.

— Тогава с какво мога да ти бъда полезен? — попита Дий.

— Ония статии, дето се опитваше да ми намериш, какво стана с тях?

Пен не страдаше от никакви угризения и използваше Дий като неплатен сътрудник, но библиотекарят никога не се оплакваше.

— Ще ида да проверя дали няма нещо в днешната поща.

Той стана и се вмъкна в кабинета зад бюрото му.

Пен не помръдна от мястото си, вперил поглед в Рай. Тя отвърна на погледа му без да мигне и накрая каза:

— Да?

Отвреме-навреме тя се усещаше, че стария викинг я гледа така, сякаш отново чува зова на морето, макар отдавна да е спрял с плячкосването и изнасилването. Всъщност неговия предпочитан герой като че ли бе оня тип от пиесата (как, по дяволите, се казваше), който кръстосвал из Ардените и забождал по един стих на всяко дърво. Отвреме-навреме пред погледа й попадаха откъси от преводите му на Хайне. Отваряше някой файл или книга и намираше някой и друг ред, в който се разправя за отчаян любовник, вперил унил поглед в себе си или възторжен поглед в прозореца на възлюбената си. Присъствието им се обясняваше, ако имаше нужда от обяснения, от недоглеждане, придружено от вече познатата версия на гримус, което именно и получи вместо отговор сега, заедно с краткото: „Приятна работа“, след което той последва Дий.

Сега вече Рай посвети цялото си внимание на „Първи диалог“, преглеждайки го набързо, а след това връщайки се да го прочете още веднъж по-бавно.

Докато свърши с това, Дий се бе върнал и Пен отново бе заел обичайното си място в алкова на читалнята, откъдето му бе най-удобно да крещи обиди в лицето на млади студенти, чиято представа за тишина не се покриваше с неговата.

— Какво мислиш? — попита Дий.

— Мисля си защо чета това нещо — отвърна Рай. — Добре, писателя се опитва да бъде умен, използвайки един-единствен епизод, за да ни намекне за епохата, която предстои, но нещо като че ли не се получава, нали? Искам да кажа, за какво става всъщност въпрос? Това някаква метафора за живота ли е или какво? И каква е тая странна илюстрация? Надявам се, не ми показваш това нещо като най-добрата творба, която си прочел досега. Ако е така, няма нужда да чета купчината ти с вероятните победители.

Той поклати глава с усмивка. Това вече нямаше нищо общо с гримус. Усмивката му беше доста приятна. Едно от приятните й достойнства бе, че той я използваше да ознаменува както комплимент, така и обида, както беда, така и весел случай. Преди няколко дни например, друг човек на негово място би се огънал, когато една лошо хваната за стената лавица се срина под тежестта на двайсеттомния Оксфордски английски речник, пръскайки дошлите на посещение местни величия като пилци из целия току-що ремонтиран „Център за изкуство и наследство“. Само един от посетителите пострада, поемайки цялата тежест на том ІІ върху палеца на крака си. Това беше общинския съветник Сирил Стийд — върл противник на Центъра, чийто глас прозвуча наскоро в Съвета срещу „харченето на суха обществена пара за въздух под налягане“. Пърси Фолоус се бе объркал като пудел, изгубил стопанина си, страхувайки се от гневен обществен отзвук, докато Дий просто се бе усмихнал в камерата, отразяваща събитието за ВВС Мидйоркс, с думите: „Сега дори съветник Стийд ще бъде принуден да признае, че усвояването на някое и друго знание може да се окаже опасна работа и че въздуха ни може да е под налягане, но затова пък доста тежи“, след което бе продължил с обясненията.

Сега той каза:

— Не, не казвам, че е потенциален победител, макар да не е лошо написан. Колкото до рисунката, това е отчасти илюстрация, отчасти просветление, според мен. Но това, което е най-интересно, е начина, по-който съвпада с нещо, прочетено от мен днес в Газет.

От поставката за вестници наблизо той извади днешния брой на Мидйоркшир Газет. Вестникът излизаше два пъти седмично — в сряда и събота. Това бе броят от сряда. Той го отвори на втора страница и слагайки го пред нея, й посочи колонката.

Човек от „Автомобилна асоциация“ загива трагично.

„Трупът на г-н Андрю Айнстъбъл (34), патрулиращ монтьор от «Автомобилна асоциация», бе намерено в плитките води на потока, течащ под Литъл Брътън, във вторник сутринта. Томас Килиуик (27), местен фермер, който е открил трупа, предполага, че г-н Айнстъбъл, който отивал на повикване в Литъл Брътън, както се разбра по-късно, вероятно е спрял по нужда, подхлъзнал се е и си е ударил главата, но от полицията не можаха нито да потвърдят, нито да отхвърлят това на този етап. Г-н Айнстъбъл оставя жена Агнес и майка, която е вдовица. Очаква се през следващите няколко дни да се проведе следствие.“

— Как ти се струва? — попита Дий отново.

— От стила на тази статия ми се струва, че в Газет са постъпили много мъдро, като са възложили на нас да оценяваме литературната стойност на тези разкази.

— Не. Искам да кажа за тоя „Диалог“. Странно съвпадение, какво ще кажеш?

— Не особено. Искам да кажа, може би изобщо не е съвпадение. Писателите често пъти черпят идеите си като четат от вестника.

— Но това е публикувано в Газет тази сутрин. А този разказ тук дойде с писмата, дето ги получихме снощи. Така че той е дошъл вчера по някое време, тоест след като бедния човек вече е бил мъртъв и нашия писател не би могъл да прочете за него.

— Е, добре, значи в такъв случай наистина е съвпадение — изрече раздразнено Рай. — Току-що прочетох един разказ как един човек спечелил нещо от лотарията и получил сърдечен удар. Смея да твърдя, че през тази седмица някъде някой сигурно е спечелил от лотарията и е получил сърдечен удар. Не е привлякло вниманието на лауреатите на Пулицър от Газет, наистина, но то все пак си е съвпадение.

— Въпреки това — продължи Дий, явно нямащ никакво намерение да се откаже от чувството си за странни съвпадения. — Още нещо, няма псевдоним.

Правилата на конкурса бяха такива, че в интерес на безпристрастна оценка, кандидатите да използват псевдоним, вместо истинските си имена. А истинските имена и адреси, заедно с измисленото име, се предаваха в запечатани пликове, които се пазеха в Газет.

— Ами значи е забравил — каза Рай. — Не че има някакво значение. Този разказ и без това не може да спечели. Така че кой го интересува от кого е написан… А сега мога ли да продължа?

Дик Дий не можа да намери аргумент срещу това. Но Рай забеляза, че той не сложи разказа нито във възможните победители, нито го хвърли в кошчето, а просто го прибра отделно.

Поклащайки глава, Рай насочи вниманието си към следващия разказ от купчината си. Той бе озаглавен „Време за сънища“, написан с тлъста виолетова химикалка с по четири думи на ред и започваше по следния начин:

„Когато тази сутрин се събудих, открих, че снощи съм имал мокри сънища и докато лежах и се опитвах да си ги припомня, усетих как отново се възбуждам…“

Дълбоко въздишайки, тя го хвърли в кошчето и посегна за следващия.