Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (41)

Глава тридесет и девета

Въпреки обещанието си, по-голямата част от краткия път до Центъра мина в мълчание, което Далзийл най-накрая наруши:

— Какво, да не си глътна езика?

— Извинете, сър, не исках да ви безпокоя.

Хат бе решил, че като цяло, идеята да продължава да пита за татуировката на госпожа Блосъм, не е толкова добра.

— Не разговора безпокои добрия полицай, а липсата на такъв — каза Дебелака многозначително.

— Да, сър. Това ли е второто правило, сър?

— А?

— За добра детективска работа. Казахте, че ще ми го кажете по пътя.

— Второто е да не дърпаш за опашката някой, който е достатъчно по-едър, за да ти създаде проблеми — отвърна Далзийл. — Не, аз просто си помислих, че както сме си седнали така двамката удобно, това е добър шанс за теб да ми кажеш онова, което смяташ, че трябва да ми се каже.

„Мамка му — изруга наум Хат. — Бедната Джакс си отиде откога, а тоя още продължава да ме смята за пойната птичка. Дъртакът му с дъртак не може да понася да не е прав. Убеден е, че това е моя работа, но няма да миряса, докато не чуе от устата ми, че е така. Е, сега му е времето да му изтърся кой от неговите тъпанари го е направил. Ще му кажа: «Да, сър, имам да кажа нещо за онази информация, подадена на Джакс Изкормвача.» И когато оня се надърви целия, със самодоволна и всезнаеща усмивка на лицето, очаквайки признанието ми, да му изтърся, че пойната птичка е неговия дърт коцкар Джордж Хедингли, на чието прощално парти ще присъства тази вечер. Да го видя какво ще направи.

И какво наистина ще направи? Ето в това беше въпроса. Вероятно чуе ли такова нещо, няма да може да го подмине току така. Сигурно щеше да започне процедурно разследване и вместо да се понесе с опънати платна към залеза, бедния Джорджи Порджи щеше… е, достатъчно вече бе репетирал възможните последици за Хедингли.“

Той започна:

— Ами, сър, има едно нещо…

— Да?

— Знаете, че Чарли Пен пише книги, нали? Е, помислих си, след като чух какво разправя доктор Ъркухарт…

— Не викай вълка в кошарата — предупреди го той.

— … за това, че Уърдман бил толкова пристрастен към игрите на думи, че вероятно гледа на всеки печатан текст като на кодирано евангелие и аз се запитах дали си струва да хвърлим едно око на романите на Пен…

— Така ли? Готов ли си доброволно да ги прочетеш? Щото ако си, тръгнали сме тъкмо за там, закъдето трябва.

— Не, сър, в никакъв случай — отвърна Хат. — Искам да кажа, мен не ме бива по тези неща, но защо не поговорим с някой, който го бива?

— И сигурно вече имаш някого предвид? Да не би случайно да е твоята приятелка от библиотеката.

„Исусе Христе, ума ти е като аквариум за златни рибки и този дърт котарак си пъха лапата там, когато си иска“, помисли си Хат.

— Да, тя наистина става — отвърна той. И тъй като това прозвуча като че ли слабо и неубедително, добави: — Тя вече доста ми помогна да подредя идеите си.

И моментално, още докато изричаше думите, съзря допуснатата грешка.

— Вече? На теб май ти е станало навик да споделяш секретни полицейски материали с хубави млади момичета, а? — изгледа го смразяващо Дебелака. — Дано да не е тъй, щото това бе точно второто правило, което щях да ти казвам. Когато някое от тях те хване за топките, дали за да ти ги гали, дали да ти ги откъсне, не мърдай и си помисли за мен. Няма на света такава болка или наслада, която да си струва онова, което бих направил с всеки задник, ако го хвана да дрънка извън школото. Следиш ли мисълта ми, момко?

— Да, сър, следя я — отвърна Хат, ругаейки се на ум, че е изтървал своята.

Но Дебелака отново се върна на нея, когато двамата слязоха от колата.

— Знаеш ли, тази идея за книгите на Чарли Пен, не беше лоша. Поприказвай си малко с това твое девойче. Доколкото разбирам, тя май ти дължи един малък разговор. Но залагаш свои пари, не мои.

И нещата даже отидоха на още по-добро, когато двамата влязоха в читалнята и намериха Рай самичка. Изглеждаше прекрасно за събеседничка в блузката си без ръкави с дълбоко деколте и плътно прилепнал по бедрата й панталон.

— Как е, мойто момиче? — каза Далзийл. — Началството няма ли го?

— Съжалявам, няма го. Току-що излезе — отвърна Рай. — Мога ли да ви помогна?

— Всъщност не. Исках с него да поговоря. Да имаш представа къде е?

— Съжалявам, но нямам право да давам информация на странич… — Тук тя се спря и се вгледа в Далзийл по-отблизо. — О! Но това е самият господин Дазъл^[1]. Извинете, не ви познах веднага. По работа ли го търсите? В такъв случай всичко е наред. Той отиде до Център наследство и няма да се бави, ако искате да го почакате.

Зад гърба на Далзийл Хат се усмихна широко и то най-вече на прекрасно пресметнатото объркване на светото име.

Дебелака обаче не можеше да бъде смутен от такива птичи песнички като тази и отвърна със сърдечен глас:

— Благодаря ви, госпожице Помона, но просто ще отида да го намеря. Радвам се да ви видя толкова бодра след тежкото преживяване през уикенда. На много девойчета биха им трябвали цял месец болнични и посещения при психиатъра цял живот. Слава Богу, че има и такива като вас. Но ако все пак имате нужда да поговорите с някого, детектив констъбъл Боулър е добър слушател.

С едва забележимо намигване към Хат, той се измъкна през вратата.

— Ама обичаш силните усещания, а? — каза Хат.

Рай се усмихна и отвърна:

— Не е чак толкова опасен този твой неандерталец. Хванах го да ми наднича в деколтето.

Хат, който в момента тъкмо се наслаждаваше на същата гледка, сконфузено отклони поглед и каза:

— Е, как я караш?

— Добре. Не спах много добре, но това ще мине.

— Сигурен съм, но недей се опитвай да изглеждаш спокойна. Това си беше адски шок, тая глава и всичко останало. Не се знае докъде може да стигне.

— И ти беше там. Ти какво, да не би да имаш имунитет?

— Не. Точно затова знам как се е отразило и на теб.

Те се погледаха няколко секунди със сериозни погледи, после тя се усмихна, докосна го по ръката и каза:

— Добре, хайде тогава да се поутешаваме един друг. Искаш ли кафе?

— Ако нямаш много работа.

Тя обхвана почти празната читалня с красноречив жест. В единия ъгъл бяха седнали двама бледи студенти, а на една от масите бе седнала някаква жена с рошава прическа, заградена отвсякъде с течение на Транзакции на мидйоркширското археологическо общество. Никаква следа от редовните посетители Рут и Пен.

— Не се скъсваш от работа, гледам — забеляза той.

— Освен да се занимаваме с клиенти, правим и други неща — отвърна тя. — И тъй като Дик го няма, радвам се, че нещата са толкова спокойни.

— Какво правят там в Наследство? — попита той, докато влизаха в офиса.

— Римския квартал. Утре го откриват. Смъртта на съветник Стийл помогна малко на бюджета и парите бяха гласувани още на следващата сесия на съвета.

— Значи не са се стискали много да ги похарчат, нали?

— Всичко бе готово предварително, просто трябваше официално да се обяви, че всички сметки ще бъдат платени.

— И какво общо има всичко това с Дий?

— Всъщност нищо. Обаче се сещаш за онази борба между Пърси Лапацалото и Последния актьор-директор, нали? Е, те двамата отчаяно се опитват да оберат лаврите от Римския квартал и тъй като Дик знае безгранично повече за класическата история, отколкото Пърси, той го мъкне със себе си да придава необходимата тежест на изявленията му. Проблема, от гледна точка на Пърси, се състои в това, че Дик е толкова честен, че Амброуз Бърд не повдигна никакви възражения.

— Ами какво стана с онази жена, как и беше името, онази, дето се разболяла? Още ли не е излязла на сцената?

— Шшшт — изшътка му Рай, снишавайки глас. — Имаш предвид Филомел Карканет, а онази там, дето се крие зад купищата Транзакции, е именно тя. Дойде тази сутрин да наглежда генералната репетиция. А тя знае за римски Мид Йоркшър повече, от когото и да било на този свят. Бедата е там, че не може да говори с никого на този свят повече от пет минути, което представлява огромен комуникативен проблем. Дойде тук преди около час да си събере мислите и още ги събира. Докато в същото време онези двамата са там, чудейки се какво да направят, за да пипнат поста. Би ли включил чайника?

— А ти за кого залагаш? — попита я той.

— И двамата са съсипници — отвърна тя, сипвайки нескафе в чашите. — Гледат само да защитят всеки своя си ъгъл. Тъй или иначе, не си дошъл тука да дискутираш интригите на Центъра, нали? Какво те накара този твой Карабас Барабас да ме питаш? Чайника кипи.

„Сигурно съм направен от стъкло — помисли си Хат. — Всеки ме чете като книга.“

— Книги — отвърна той. — Каза ми, че си почитателка на книгите на Пен.

— Приятно ми е да ги чета — каза Рай, сипвайки вода в чашите и подавайки едната на Хат. — Макар че откакто той се превърна в мой почитател, интереса ми сякаш понамаля. Винаги, когато прочета някоя мъдра мисъл на Хари Хакър, сякаш чувам неговия глас. Жалко. Това е нещо като яденето. Можеш с удоволствие да си хапваш някоя пържола, но никак не ти се иска да мислиш откъде е отрязана.

Хат, който до този момент нито веднъж в живота си не бе позволил на такива мисли да смущават храносмилането му, кимна мъдро и каза:

— Много вярно. Но да се върнем на книгите на Пен. Веднъж видях една да я играят по телевизията и след десетина минути се отказах, така че би ли могла да ми дадеш едно кратко резюме? — После, за да отговори предварително на въпроса, който видя готов да потрепне на устните й, додаде: — Работата е там, че онзи лингвист от университета смята, че Уърдман толкова се е пристрастил към думите, че ако успеем да добием представа какъв вид неща чете, повишаваме възможностите си да добием представа за него самия.

— Или какъв вид неща пише, искаш да кажеш — уточни Рай. — Теб не те интересува дали чете романчетата за Хари Хакър, а дали ги пише.

— Трябва да проследим всички възможни варианти — каза Хат.

— Така ли? И затова ли твоя Карабас Барабас хукна да търси Дик? Ако не можете да хванете виновния, какво ви пречи да тормозите невинния — току виж сте успели да го изтормозите достатъчно, за да направи самопризнания, а?

— Може и да си права — отвърна Хат. — Но това важи само за генералите. На такива като мен не ми дават да пипам тоягата, затова ми се налага да се придържам към старомодните методи за тормоз върху хората отдалеч, като им задавам въпроси.

Тя помисли малко върху думите му, после каза:

— Хари Хакър е нещо като сборен образ на Хайне, Лермонтовия герой Печорин, с малко примеси от Шерлок Холмс, Дон Жуан (по-скоро Байроновия, отколкото Моцартовия) и Рафълс…

— Чакай, чакай — прекъсна я Хат. — Не забравяй, че говориш с най-обикновен човек, чиято представа за добро четиво е вестник, който има повече картинки, отколкото думи. Ако може да прескочим литературната плънка и да се придържаме към чистите факти…

— За един образован ум — каза тя студено — онова, което ти наричаш „плънка“, служи за обозначаване на нещо като справочна стенография, спестявайки стотици думи от една сричка. Но щом настояваш. Хари е обикновен младеж, шарещ из Европа през първите няколко десетилетия на деветнадесети век, забърквайки се в много от големите исторически събития, нещо като скитащ декламатор, малко нещо мошеник, но със свои собствени морални параметри и златно сърце. Миналото му тъне в мъгла и една от свързващите нишки, пронизваща всички книги, е да разбере кой е психологически, духовно и генетично. Такива интроспекции биха били малко скучни за романтичен трилър, обаче Пен ги оживява като ги описва във формата на срещи с неговия, на Хари, doppelgänger, което представлява всъщност друго негово аз. Звучи тъпо, но дава резултати.

— Вярвам ти — каза Хат. — Този Хари ми звучи истински особняк. Как така тези книги са успели да станат толкова популярни?

— Не ме разбирай погрешно за Хари. Той е истински романтичен герой. Той може да бъде центъра и душата на всяко парти, да вади птички от ръкава си и въпреки това отвреме-навреме го спохождат байронови пристъпи (съжалявам, не мога да измисля друга дума) на меланхолия, по време на които не иска нищо друго, освен да бъде сам и да си общува с природата. Спасява го само доброто чувство за самоирония, която го изправя на крака, точно когато започва да ти се струва, че се взима много насериозно. Книгите са пълни с остроумни сравнения и забележки, много шеги, вълнуващи сцени, добър, но не прекален исторически фон и силна фабула, която често включва умно измислени загадки, които Хари разрешава. Книгите не са шедьоври на изкуството, но представляват много добро не неинтелигентно леко четиво. Тяхната телевизация, както често се случва, успява да скрие, разводни или просто да премахне по-голямата част от тези елементи, които придават на романите техния собствен облик.

Тя млъкна и Хат остави чашата на масата, за да изръкопляска не съвсем на шега.

— Чудесно представяне — каза той. — Гладко, стилно и на това отгоре разбрах почти всичко. Но да минем на въпроса, има ли в тях нещо, което може директно да го свърже с онова, което знаем за Уърдман?

— Е, зависи какво разбираш под множественото число на думата знаем. Смея да твърдя, че цялата реколта от полицейска информация и онези остатъци, които съм успяла да откъсна от теб, са две различни неща. Но от моята скромна гледна точка, отговора е възможно, но не уникално.

— А?

— Искам да кажа, ако се окаже, че Уърдман е написал нещо като сериите за Хари Хакър, това би било смайващо. Но аз лично мога да се сетя за много други книги, за които няма да се смая, че той ги е писал, само че пак ще бъде, тъй като авторите на някои от тях са мъртви, а на тези, които не са, не живеят в Мид Йоркшир.

— Точно за това става дума. Пен живее в Мид Йоркшир — каза Хат. — От какво се интересуваше той още, от някакъв германец май беше?

— Хайнрих Хайне? Тук едва ли бих могла да измисля нещо, освен че е нещо като прототип за Хари Хакър. Малкото име на Хайне е било Хари, знаеше ли го това?

— Хари? Мислех, че каза Хайнрих.

— Това име е дошло по-късно. На един от преводите си Пен го бе написал Хари, аз го попитах и той ми каза, че при раждането си Хайне бил кръстен Хари, на името на някакъв англичанин, приятел на семейството. Това име му създавало огромни проблеми в детството, понеже в техния край хората подтиквали магаретата си да вървят по-бързо като им подвиквали Хари! Когато приел християнската вяра на двайсет и седем години, Хайне променил името в неговия немски вариант.

Хат се бе превърнал целия във внимание.

— Искаш да кажеш, че другите деца са го тормозели заради името му?

— Очевидно. Не знам дали тогава е имало антисемитизъм, но както Пен ми го разправи, прозвуча ми доста травматично.

— Сигурно — възкликна Хат развълнувано. — Същото нещо се случило и с него като е бил ученик.

Той й разказа за онова, което бяха успели да разберат за миналото на Пен.

Тя смръщи вежди и каза:

— Ама, че се задълбавате. Предполагам, че по същия начин сте проверявали и Дик.

— Ами… да, все пак трябва да събираш всички съответни факти за всеки от едно разследване. За да бъдеш честен с всички.

Слабото му оправдание предизвика подигравателния смях, който заслужаваше.

— И какви съответни факти открихте за Дик? — поиска да узнае тя.

„Защо ставаше така, че когато говореше с Рай, винаги стигаше до точка, от която, въпреки зловещия глас на Далзийл: «Помни, че си ченге», започваше да му се струва, че най-лесното е да й кажеш всичко.“

Той й каза всичко, вземайки снимката от бюрото в ръце, когато стигна до смъртта на Джони Оуксшот с думите:

— Предполагам, че този в средата е той. Пен има същата снимка у тях. Явно е означавал много за тях.

Рай взе снимката от ръцете му и впери поглед в ангелски усмихващото се лице на момчето.

— Когато някой, към когото си привързан, умре на млади години, наистина означава много. Какво страшно има в това?

Той си спомни за брат й и каза:

— Да, разбира се, така е, не исках да кажа, че в това има нещо странно. Но опитите да го извикат… — Тук, в случай, че и Рай може да е правила подобни спиритически сеанси или някакви други начини, които едно младо момиче би могло да измисли, той млъкна за миг и побърза да прескочи темата: — Обаче тази работа с речниците е малко странна, не ти ли се струва?

— Голяма работа — възрази тя. — Всеки, който го познава добре, знае за тези речници. Колкото до името му, всеки би могъл да хвърли поглед в избирателните списъци. Или в списъка на служителите тук. Или в телефонния указател. Фактът, че му викат Дик, не означава нищо повече от това, че на теб ти викат Хат, а на мен — Рай.

— Да, но Орсън…

— Не е по-лошо от Етелбърт. Или Райна, ако трябва да говорим.

— Не, аз имам предвид Орсън Уелс…

Тя го загледа озадачено, после започна да се усмихва и накрая избухна в откровен смях.

— Чакай, не ми казвай. Орсън Уелс… „Гражданинът Кейн“… розови пъпки! Чувала съм, че като се дави, човек се хваща за сламка, ама това вашето… И какво идва след това? Пръстът на злото може би? Макар, че като се сетя за вашия господин Далзийл, наистина правя някои асоциации…

Не му стана ясно точно какво иска да каже, но му се стори, че не е добра идея да пита.

— За тези речници на Дий… Ти знаеше ли за тях? — попита я той.

— Да. Виждала съм някои от тях.

Той веднага се сети за онова, което им бе казал Уингейт за Еротичния речник и ревниво попита:

— Кои по-точно?

— Наистина не мога да си спомня. Важно ли е?

— Не. Къде си ги виждала? Тук?

Той се огледа из офиса, търсейки къде могат да бъдат.

— Не. В апартамента му.

— Ти си ходила в апартамента му?

— А да има някаква причина да не съм?

— Не, разбира се, че не. Просто се питах как ли изглежда.

Тя се усмихна и каза:

— Нищо особено. Малко тесничко, но това е сигурно защото всеки сантиметър е претъпкан от речници.

— Да? — подкани я той напрегнато.

— Да — продължи тя. — Не защото той е пристрастен или вманиачен на тази тема, а просто защото те са центъра на неговия интелектуален живот. Пише книга за тях, нещо като история на речниците. Когато излезе, сигурно ще се превърне в учебник.

Говореше с оттенък на служебна гордост.

— Кога ще стане това?

— Още четири, пет години може би.

— О, добре. И без това ще чакам сериала — каза Хат. — Или статуята.

Той се облегна назад, отпи от кафето и вдигна поглед към снимките на стената. Пак му направи впечатление, че всички са на мъже. Но нямаше да го споменава, дори и с равен глас. Преди това всеки намек, че Дий влиза в постановката, предизвикваше гневно възмущение. А сега, този лек и неутрален разговор за него показваше, че е направил значителен напредък към сърцето й. В никакъв случай не би рискувал точно сега да се прави на ревнив съпруг! Затова попита:

— Това фамилната галерия на Дий ли е?

— Не — отвърна Рай. — Това, доколкото знам, са известни създатели или спонсори на речници. Онзи там е Натаниел Бейли май. Ной Уебстър. Доктор Джонсън, разбира се. А онзи там може би ще заинтересува човек с твоята работа.

Тя посочи най-големия, окачен точно срещу бюрото — брадат мъж, седнал на кухненски стол с книга на коляното и плоска шапка, придаваща му вид на руски бежанец.

— Защо?

— Казва се Уилям Майнър, той е американец, доктор, който има голям и решителен принос в проучването за ранната употреба на думите в нещо, което по късно става Оксфордски английски речник.

— Очарователно — бе коментара на Хат. — А с какво се слави в сферата на полицейската работа? Да не би да е открил кога за първи път е била употребена думата ченге?

— Не, не мисля. Става дума за факта, че е прекарал по-голямата част от четиридесетте години — годините на най-голям принос към OED — в затвора за убийство.

— Господи! — възкликна Хат, поглеждайки към снимката с подновен интерес.

Обратно на общоприетото мнение, че няма изкуство, с което да се определя човешката психика по лицето, много от лицата, които бе виждал в полицейските албуми, като че ли имаха нещо престъпно във всяка тяхна черта, но в тази ведра фигура би могла да послужи за модел на Добрия стар господин от всяка детска приказка.

— И какво станало с него накрая?

— О, върнал се в Америка и умрял — отвърна Рай.

— Обаче изпусна най-хубавото — каза един нов глас.

Двамата се извърнаха към вратата, където Чарли Пен се бе материализирал като духа от бутилката и сардоничната усмивка разкриваше неравните му зъби.

„Откога ли седи там и подслушва“, запита се Хат.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господин Пен? — попита Рай с толкова лед в гласа, че Хат неволно погледна дали от устата й не падат ледени кубчета.

— Просто търся Дик — отвърна той.

— Той е на приземния етаж. Работят по Римския пазар.

— Разбира се. Per Ardua ad Asda, би казал човек. Ще ида да погледам и аз малко сеир. Радвам се, че ви видях, господин Боулър.

— Аз също — каза Хат, мъчейки се да разбере дали Пен е искал да го питат, какво е онова, което Рай е пропуснала или дали намеренията му са били да предизвика въпроса чак когато си тръгне.

Той бързо реши и подвикна в отдалечаващия се гръб на писателя:

— А какво е това най-хубаво нещо, което Рай пропусна?

Пен се спря и се обърна.

— Какво? А, Майнър ли имате предвид? Ами, какво да ви кажа? Изглежда, въпреки напредналата си възраст, бедния човек имал непрестанни еротични видения с млади голи жени, които му се сторили несъвместими с непрекъснато растящата му вяра в Бога.

— Така ли? Ами че това става сигурно с всички попрехвърлили годините мъже — каза Хат, стараейки се с всички сили язвителността му да не проличи много.

На Пен обаче не му мигна окото. Точно обратното, той се ухили широко и каза:

— Разбира се. Но не всички вземат ножчето и си режат пишките, нали? Приятен ден.