Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (26)

Глава двадесет и четвърта
Пети диалог

О, камбаните, камбаните, камбаните.

Да, спомням си, както и гайдите, и те вдигат приятен шум — ако си поне на километър от тях!

Но ако си наблизо и имаш махмурлук…

Кой, ако не е садист, би вдигнал такава аларма и то в предвиден за почивка ден?

Съжалявам. Богохулство. Не садист, а моя светлина и спасение, поради което няма какво да се страхувам от който и да било тип.

Звуците обаче наистина ми ходят по нервите.

Шумни камбани, занемейте. Чувам ви и ще дойда.

И наистина отидох в онзи представителен квартал, следвайки не прозрението, а чупките на онзи виещ се като змия път, за който — след фарса в Центъра — вече знам, че мога да следвам без абсолютно никакъв страх.

Да, знам, че нямам нужда от убеждаване, но човек трябва да подлага всичко на съмнение — така правех и аз.

Той тъкмо влизаше в сградата, когато аз наближих. Още като го видях, разбрах защо съм там. Но още не му бе дошло времето, още не, защото часовниците все още цъкаха, камбаните още биеха и цялата хронометрична сбруя на ежедневния живот все още ме стягаше в здравата си прегръдка. Освен това не беше сам и макар че двама можеха да си отидат със същата леката, с каквато и един, чистотата на курса ми не биваше да се замърсява от една безсъдържателна смърт.

Тъй или иначе, готовност още нямах. Трябваше да се направят някои подготовки, тъй като всяка стъпка от моя път е стъпка напред в познанието, отдалечаваща ме от положението на жаден за знания ученик и приближаваща ме към положението на равноправен партньор.

Два часа по-късно се върнах. Два часа, защото толкова време трябваше на крачката ми по моя път да извърши необходимата подготвителна работа и съвсем не се изненадах като разбрах, че времето ми е съвършено разчетено, тъй като гостът му тъкмо си тръгваше, появявайки се на улицата като сянка, каквато е всъщност, като резултата от тази поява се изрази в това, че вратата не можа да набере достатъчно инерция при затварянето си, за да се заключи сама и аз успях да вляза без да се налага да звъня на нито един звънец, с изключение на този пред вратата му.

Той се изненада като ме видя, но го скри, сърдечно ме покани вътре и ми предложи нещо за пиене.

Казах му, че предпочитам кафе, за да го отпратя в кухнята.

И когато той се обърна и ме остави сам, усетих как аурата ми диша през плътта ми, времето започна да се забавя като стрелнал се във висините сокол, за да увисне неподвижно в точката на апогея. През полуотворената врата на кухнята го виждах как прави филтровано кафе. Знаех, че обикновените и най-вече нежелани гости, получават в най-добрия случай, не повече от лъжичка нескафе. Вниманието му към мен ме трогва и ласкае.

И в замяна на това, аз обръщам на питието му същото внимание, изсипвайки строго премерена мярка от малкото ми шишенце в отворената бутилка уиски на масичката до креслото му. Няма опасност от никакво прекъсване. Когато отново влиза в стаята с каната кафе в ръка, той ме заварва да разглеждам библиотеката му.

Виждам го, че носи две чаши за кафе. Ако бях във времето, може би щях да се притесня, да се разстроя дори, опасявайки се, че като пие с мен кафе, повече няма да пие уиски, докато не му дойде някой гост, който да забележи симптомите и да го спаси. Но тъй като съм извън времето, аз седя и се усмихвам, изпитвайки абсолютна сигурност, че каквото е писано, то ще се сбъдне и нищо не е в състояние да го промени.

Той налива кафето, после взима бутилката и предлага да ми сипе глътка в кафето. Аз се колебая, после поклащам глава. Имам работа, обяснявам му, работа, която иска ясна мисъл.

Той се усмихва с усмивката на човек, който не вярва, че алкохола може да навреди на преценката му и за да подчертае това, добавя цели два сантиметра уиски в кафето си.

Бедният доктор. Но той е прав, разбира се. Алкохола вече не вреди на преценката му, защото именно увредената му преценка го кара да пие. Знае ли вече докъде го е довело неговото нещастие? Разбира ли колко е нещастен? Съмнява ме, защото в противен случай вече да е потърсил и без моя помощ кончината, която в момента готвя за него.

Той отпива от щедро разреденото си с уиски кафе с видимо удоволствие. Всичко е добре аранжирано. Два силни вкуса да скрият един слаб, макар и силен във всичко останало.

Приказваме си и пием. Той изпитва задоволство. Налива си още кафе, налива си и още уиски. Пием и говорим… говорим… макар скоро думите, които той си ги представя като перли, се изтъркулват безформени от устата му и се залепват там без да могат да излязат, а в съзнанието му всичко е толкова ясно, че той си мисли това за резултат от невнимание или вероятно от прекалено суха уста, нещо, което лекува с още пиене.

Той се прозява, опитва се да се извини, на лицето му се изписва слаба изненада като вижда, че не може, стиска се за гърдите, задъхва се. Очаквах да го видя как заспива, след което щях да взема възглавничката, на която почива главата му и да я използвам, за да му изпратя вечната почивка. Сега виждам, че не ми се налага да правя абсолютно нищо и това не ме изненадва. Той вече не се задъхва, затваря очи и се отпуска в креслото си. Скоро дъхът му става толкова лек, че едва ли би отронил и розов листец. Малко след това вече не мога изобщо да го доловя. Слагам на устните му един косъм, после измивам основно моята чаша и гледам да залича всички следи от моето присъствие. След това се връщам при него и проверявам косъма. Не е помръднал. Той си е отишъл. Да можеше всеки от нас да си отиде с такава лекота. След това нагласям да го намерят така, както той би искал — с книгата и бутилката — след което се измъквам така тихо, сякаш се страхувам да не го разбудя. Тихо и тъжно.

Да, този път с изненада долавям толкова печал в радостта си, чувство на меланхолия, която остава в мен дори и като излизам на пустата улица и отново усещам вибрацията на времето под краката си.

Защо е така?

Може би защото той се усмихна толкова доброжелателно и ми направи истинско кафе, вместо нес.

Може би защото това бе човек, който би трябвало да бъде щастлив, но за когото, както би казал сам той, живота се превръща в доста непосилна скука…

Не, никакви съмнения, никакви други мисли. Просто чувство, че независимо колко желано е моето крайно местоназначение, това пътуване може да ме отнесе към места, които предпочитам да не виждам.

Да, разбира се, никой не е казал, че всичко ще бъде цветя и рози. Да, разбира се, смъртта е прекрасна — просто поредния завой на пътя. Но може би да не си се родил, е най-добрата опция, а?

Пак ще се чуем.