Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (8)

Глава шеста

Професионалното мнение на детектив констъбъл Боулър за подозренията, възникнали по повод двата Диалога бе, че са пълни глупости, но ако се отнесеше към тях сериозно, това означаваше да си пробие път към сърцето и/или леглото на Рай Помона, което от своя страна означаваше, че е дошло времето на смръщени замислено вежди, набръчкано чело и други, означаващи съсредоточена мисловна дейност признаци. Но само пред нея. Веднъж излязъл от библиотеката, той направи две-три танцови стъпки, напълно доволен от късмета си и гледката на трептящия триъгълник диви гъски, пресичащ правоъгълното парче небе между полицейския участък и сградата на съдебната медицина, повиши настроението му още повече.

Той ги проследи с поглед докато изчезнаха, после изтича към етажа на следствената служба, подсвирквайки си весело.

— Много си щастлив нещо — каза Едгар Уийлд. — Да не си се виждал с Питър Пан?

— Не, сардж^[1], обаче се натъкнах на нещо също толкова странно.

Той показа на сержанта двата Диалога и му разказа за какво става дума.

— Наистина е странно — каза Уийлд с такъв тон, сякаш го смята за глупост.

Боулър го разбираше.

— Помислих си дали да не хвърлим все пак едно око — каза той. — Просто имам някакво чувство.

— Чувство, а? — промърмори Уийлд, вперил в него студения си изучаващ поглед, сякаш много добре схващайки, че въпросното чувство се отнася по-скоро до Рай Помона и хормоналния му баланс, отколкото до полицейска интуиция. — Ти си още малък за чувства. Дори сержантите през първите три-четири години са длъжни да се консултират с по-възрастните от тях. Затова не е лошо да се обърнеш към някой с повечко звезди на пагоните.

Литналия нависоко дух на Боулър изведнъж попадна във въздушна яма, когато си представи как носи тази глупост на Анди Далзийл. Бе му дадено ясно да разбере, че прехвърлянето му от Мидландс е било извършено без одобрението на Далзийл.

— Ще видим как ще ти потръгне работата — бе му казал той вместо „добре дошъл“ преди шест месеца.

Според него работата му бе потръгнала добре или поне не бе направил нито една груба грешка. Но макар и да не се бе мъчил да спечели благоволението на Дебелака, през последните няколко седмици се бе обръщал рязко отвреме-навреме, сякаш някой го сръчкваше, само за да види тези негови леденостудени очи впити в него с израз на нещо средно между обикновено недоверие и открита неприязън.

От друга страна се утешаваше с факта, че миналата седмица шефът не се бе поколебал да му даде случай от малко деликатен характер — да провери някаква откачалка, която според него го тормозела.

— Да, помислих си, че може би ще е добре да го споделя с господин Паскоу. И без това трябваше да говоря с него — каза той жизнерадостно, опитвайки се да остави впечатлението за наличието на някакво специално отношение между завършилите висше образование колеги.

Уийлд, забелязвайки опита, каза:

— Искаш да кажеш, когато се явиш при него с последния доклад по случая с Франи Рут, нали?

Не биваше да се оставят младите членове на екипа да си мислят, че те знаят нещо, което той не знае. Питър вероятно бе подчертал изрично пред младия Боулър, че интереса му към поведението и навиците на Рут е технически неофициален и не бива да се споменава в присъствието на Далзийл. Че в каквото настроение беше, Дебелака щеше да сметне, че да се каже на Боулър каквото и да било, то значи да се разгласи по всички вестници.

— Откри ли нещо интересно — продължаваше да настоява Уийлд.

— Още не — призна Боулър.

— Продължавай да търсиш. Но не се навирай в очите. Той има орлов поглед.

— О, не се безпокой за това, сардж — каза Боулър уверено. — Перце няма да помръдне. А ти какво ще кажеш за тези Диалози? Да говоря ли с господин Паскоу?

— Не — каза Уийлд разсъдливо. — Мисля, че твоя човек в дадения случай е господин Хедингли.

Детектив инспектор Джордж Хедингли имаше репутация на човек, действащ по устав, стриктно придържащ се към правилата, който лекуваше интуицията с разтривки, а вътрешното чувство — с вендузи. „Чисти ръце“ го бе нарекъл веднъж Паскоу и Боулър без да иска бе чул думите му, на които Далзийл бе изръмжал в отговор: „Да, ама не. Това беше така едно време, но откакто започна да брои дните до пенсия, се превърна в «чист задник». Дай нещо на Джордж да работи и първата му мисъл е как да направи така, че да не му направи нещо лошо. За това обаче е виновна новата съдебна система. За оцапване на нещата наистина бих бесил, дето се вика, но не можеш цял живот да си вършиш работата както трябва и непрестанно да се оглеждаш назад.“

В този разговор ставаше дума за новия климат на надеждност. Отидоха си, или поне си отиваха, добрите стари времена, когато всеки полицай, допуснал грешка, можеше спокойно и с благодарност да се оттегли в пенсия по „здравословни причини“. И дори тези, които се пенсионираха, навъртайки пълен стаж за пенсия, вече не изпитваха сигурност, тъй като разследвания за грешки можеха вече да се правят и със задна дата и според резултата от тях, се променяше статуса и на пенсията, и на пенсионера.

Затова не беше никак изненадващо, че предпазливи хора като Джордж Хедингли, поели по финалната права на една, ако не превъзходна, то поне изслужена с чест кариера, са решили, че най-добрия начин да не правиш петна в служебното досие, е да даваш колкото е възможно по-малко поводи да пишат в него.

Подозренията на Боулър, че Уийлд казва по заобиколен път, че най-доброто място за такава глупост като Диалозите е под обширния задник на Хедингли, леко се разсеяха, когато разбра, че случая със смъртта на човека от „Автомобилна асоциация“ вече бе там. Когато от офиса на коронера удължиха срока на следствието, за да позволят на полицията да се порови още малко в него, бяха качили случая на горния етаж, в следствена служба, за да му хвърлят един поглед. Хедингли му бе хвърлил поглед, после се прозя и тъкмо се канеше да го върне отново долу с резолюция, в смисъл, че следствена служба не намира никакъв повод за продължаване на следствието.

— А сега ми идеш и ти — каза детектив-инспектора недоволно. — Това е пълна глупост. Не мога да си представя какво те кара да си мислиш, че си струва работата.

— Но все пак нали има причина, поради която коронера е удължил срока — защити се Боулър.

— Да, сигурно. Оня дърт глупак го е страх да не направи някоя грешка и когато семейството е вдигнало шум, той е измислил лесен начин да се измъкне. Каквото и да се обърка, ние ще бъдем виновни.

„Присмял се хърбел на щърбел“, помисли си Боулър, четейки доклада от дознанието.

Скоро откри, че работата стои малко по-иначе, отколкото му бе намекнал Хедингли, макар и не много. На въпроса защо Айнстъбъл поначало е спрял, не бе отговорено задоволително. Като вероятна причина бе разгледана естествената нужда — спрял е да се облекчи, но е загубил равновесие над парапета и е паднал долу. Но жена му през сълзи бе възразила, че мъжа й не е такъв човек да пикае от мост, разположен на обществен път, патолога бе подчертал, че мехура му е бил доста пълен и накрая полицай Дейв Инсоул, първото ченге, пристигнало там, бе потвърдил, че ципа му бил закопчан.

Тогава може би е получил нещо като удар преди да е успял да се облекчи и е паднал. Аутопсията обаче не бе намерила никакви следи от какъвто и да било „удар“, макар патолозите да казваха за няколко случая, при които следи не оставали. Освен това в полицейския доклад се споменаваше някакси с половин уста, че по парапета имало някакви леки драскотини, от които би могло да се предположи, че е седял на него и е паднал надолу с гръб.

Но най-необяснимото нещо бе кутията с инструментите, която намерили на моста до парапета.

Според Хедингли това не означавало нищо.

— Ясно като бял ден — каза той. — Карал е по моста, почувствал е, че му става нещо, спрял е да вземе глътка въздух, излязъл е от колата, взимайки кутията с инструментите автоматично, защото нали това прави сигурно по сто пъти на ден и след като е получил този удар, той вече не мисли правилно, нали? Сяда на парапета, вече му причернява пред очите, премята се назад, удря си главата в камък, губи съзнание и се удавя. Патолога не е открил никакви признаци на непозволена игра, нали?

— Защото няма как да има такива, шефе — каза Хат с уважение. — Не и когато оставиш някого да си умре, без да се опиташ да го спасиш.

— Убийство по небрежност? На базата на това тук? — Хедингли размаха презрително плика с Диалозите. — О-о, я слез на земята, синко.

— Ами другия случай, шефе? Да подкараш колата право към това момче на мотора? Ако Уърдман го е направил, това вече не е небрежност, нали така? Това си е чисто убийство, прав ли съм?

— Как го нарече? — попита Хедингли, отлагайки отговора на въпроса за по-късно.

— Уърдман — отвърна Хат.

Той обясни за какво става дума, каза му за шегата си с „Алкатрас“ и в замяна получи същия озадачен поглед, какъвто бе получил и в библиотеката. Явно детектив инспектора чувстваше, че като даде на автора на Диалозите прякор, това му дава нещо да се хване, нещо, което го прави по-труден за пренебрегване, а това не биваше да става според неговата логика.

Обаче Хат бе решил да го накара да вземе решение.

— Значи мислиш, че трябва просто да забравим за случая, така ли, шефе? — настоя той.

С усилие прикривайки веселото пламъче в очите си, той загледа как несигурността се изписва по откритото лице на по-възрастния мъж като сянка на облак.

— Е, предполагам, че май е най-добре все пак да хвърлиш едно око — каза най-накрая Хедингли. — Но не губи прекалено много време. Утре първата ти работа ще бъде да ми оставиш пълен доклад на бюрото. Това е истинската проверка на теорията, синко, колко от нея си готов да представиш в писмен вид, ясно ли ти е?

— Да, шефе. Благодаря ти, шефе — занарежда Боулър, като внимаваше да не позволи на иронията да си пробие път навън.

Хедингли може и да бе досаден стар пръдльо, драпащ да се добере до пенсията, без никакви други интереси, освен как да си сложи ламарина на огромния задник, но все пак бе старши по чин и освен това бе успял да оцелее толкова години под взискателния и незнаещ прошка поглед на Анди Далзийл, така че вероятно в края на краищата имаше нещо в него.

Той отскочи до бюрото си, събра имената и адресите, които му трябваха и тръгна по задачата. Вече имаше две причини да я изпълни безупречно — едната бе да впечатли Рай Помона, а другата — да изпълни заповедта на Хедингли. Не че имаше нужда от тези причини, за да мотивира изпълнението й. Единственото нещо, което бе успял да схване бързо още като студент в полицейското училище бе, че трябва да е абсолютно акуратен, ако не иска някой дърт мърморко, който знае само да клати глава и да вика: „О, не, младеж, това, че трябва да тичаш бързо, съвсем не означава да сечеш завоите“.

Той започна с констъбъл Дейв Инсоул, който бил на волана на първата полицейска кола, пристигнала на местопроизшествието. Веднага след като дружелюбния маниер на Боулър разсея съмненията му, че следствена служба прави проверка на действията му, Инсоул стана доста по-отзивчив. Според него най-вероятното обяснение беше, че Айнстъбъл е спрял да пикае, слязъл е долу по стръмния бряг, подхлъзнал се е и е паднал, когато е бил вече долу.

— В доклада ви пише за някакви драскотини по парапета — забеляза Боулър.

— Това е партньорката ми Маги Лейн — отвърна Инсоул с широка усмивка. — Такава си е Маги. Прави се на голям детектив и все търси улики. Не, според мен са го видели и той е искал да се махне толкова бързо, че се е подхлъзнал и паднал. Ако е искал да седне на парапета или да се изпикае от него, той щеше да спре на самия мост, не е ли така?

— Но кутията с инструментите му е била намерена до парапета, нали?

— Да, ама като пристигнахме на мястото, там вече имаше половин дузина зяпачи и всеки от тях би могъл да я премести.

— Обаче едва ли би я извадил от колата — каза Хат. — Която е била спряна къде? Не точно на моста, доколкото разбирам?

— Не. Спрял е преди него, точно до мястото, откъдето може да се смъкне по брега на потока — натърти Инсоул тържествуващо.

— Точно там, където би спрял, ако на моста е имало друга спряна кола, а? — охлади ентусиазма му Боулър.

— Да, сигурно, но какво искате да кажете с това?

— По-добре попитайте Маги — засмя се Боулър, тръгвайки към вратата.

* * *

Къщата на семейство Айнстъбъл беше строена през трийсетте и се намираше в северните покрайнини на града. Набитата жена, която отвори вратата, се оказа сестрата на госпожа Айнстъбъл от Брадфорд, която бе дошла да й погостува малко. Първото нещо, което Боулър забеляза, когато го въведоха в хола, беше аквариума с тропически рибки, сложен на една от секциите. Второто нещо бе дребна, бледа жена, свита на кравай в единия ъгъл на огромно канапе. Мъката обикновено състарява, но в случая с Агнес Айнстъбъл, тя я бе свила до размерите на болно дете, което приличаше повече на дъщеря на сестра й, а не на нейна най-близка сродница.

Но когато заговори, на Боулър му стана ясно защо коронера е предпочел да върне случая за доразследване. Становището на жената бе просто и ясно. Ако нещо толкова незначително, като едно обикновено подхлъзване я бе лишило от мъжа й, тя искаше всички обстоятелства около това да бъдат изложени пред нея с подробности, недопускащи и най-малка сянка от съмнение. В това нейно искане нямаше нищо рационално, но тя продължаваше да ги излага с такова непоколебимо упорство, че би обезсърчила и най-безчувствения мъж.

Странното в този случай бе, че тя отговори на въпросите на Боулър без да прояви ни най-малко любопитство за причините за задаването им. За нея бе достатъчно, че бяха свързани с доразследването, обещано й от коронера.

Да, Андрю неотдавна говорил за рибките си по една от местните радиостанции. Да, тази година прекарали отпуската си в Корфу. Да, ходили да вечерят в „Таверната“.

Когато излизаше, сестра й го спря на вратата и му каза с извинителен тон:

— По този начин продължава да се държи за него. Признае ли веднъж, че вече е узнала всичко, което трябва да се знае, той вече ще си е отишъл завинаги от живота й, а това я ужасява. Тези въпроси, дето ги зададохте, означават ли нещо или само симулирате дейност?

— Де да знаех — отвърна Боулър.

И не беше неискрен в твърдението си. Имаше много начини, по които автора на Първия диалог би могъл да се добере до подробностите, написани в него. Може просто да е познавал Айнстъбъл, да му е бил колега по работа или пък член на дружеството на любителите на тропически рибки, може да е ходил до Корфу, използвайки същата туристическа агенция… Възможностите бяха, ако не безброй, то поне достатъчно много, за да се остави подозрението в течно състояние. Фактите бяха единствения втвърдител, който всеки добър детектив трябваше да взема под внимание. А той в момента бе далеч от онова, което би искал да обясни на един стар мърморко, изпълняващ длъжността коронер.

Сега той подкара на юг, излизайки от града и носейки се по Римския път, също както младия Дейвид Питман на път за дома към Каркър.

Къщата на Питманови представляваше обширна белосана вила, построена в средата на огромен двор, много различна от тази на семейство Айнстъбъл, но мъката в нея бе почти същата. Боулър прекара един мъчителен час в компанията на госпожа Питман, майката на Дейвид, която го разведе из семейната история с помощта на албум в ръка. Но в края на краищата успя да се сдобие с потвърждение, че всичко, описано във Втория диалог за бузукито, е чиста истина.

На връщане той спря на мястото на произшествието. Бе много лесно да се установи къде точно е станало. На дървото, в което се бе забил мотора, имаше обгорял белег като на катеризирана рана. Ударът на момчето в съседното дърво бе оставил далеч по-малко следи, но отблизо погледната, кората на мястото на удара бе леко хлътнала и напукана.

Не знаеше защо бе спрял. Дори Шерлок Холмс би се затруднил да извлече нещо полезно и значително от мястото на произшествието. Без Диалозите и в двата смъртни случая нямаше почти нищо подозрително и начините, по които Уърдман би се добрал до информацията, съдържаща се в тях, бяха много.

Така че той разполагаше в момента с едно нищо, значи точно с онова, което му бе казал Джордж Хедингли, че ще намери. Но той не работеше в следствена служба, за да доставя радост на такива като стария Джордж.

Той вдигна поглед и проследи с очи дългия и прав път, по който римските легиони бяха минали за последен път преди хиляда и седемстотин години, получили заповед да оставят този мъглив и студен край от империята на непокорното туземно население. Границата на града бе само на километър и половина оттук, но леката извивка на хълма изцяло го закриваше. Измежду буките, обрамчващи пътя, се виждаше само една сграда и това беше някаква стара и сива къща, която изглеждаше така, сякаш бе се намирала на това място от толкова време, че можеше вече да се смята за част от пейзажа.

От прозорците й пътя се вижда прекрасно, помисли си Боулър.

Той запали колата и подкара бавно по изпъстрената с дупки отбивка към къщата, над чиято врата бяха гравирани инициалите I. A. L. и годината 1679-та.

На позвъняването се отзова една жена. На пръв поглед младежкото око на Боулър определи, че възрастта й е горе-долу колкото тази на къщата. Но гласът, който попита по каква работа е тук, бе силен и чак сега забеляза, че изпод рамката на побелелите коси, го наблюдават две живи сини очи и макар кожата й да бе започнала да се сбръчква като на стара ябълка, по бузите й бе останало нещо от приятната й розовина.

Той се представи и най свой ред научи, че говори с госпожа Елизабет Локсли. Когато спомена за произшествието, тя попита:

— Колко пъти трябва да разказвам за това?

— Да не би някой да е идвал?

— Да. Още на сутринта. Един младеж в униформа.

Значи проверката им е била основна. В доклада нямаше и дума за това посещение, което означаваше, че е било включено в краткия коментар „Наличието на свидетели не бе установено“.

— И вие му казахте?

— Нищо. Което е всичко, което имах за казване. Тук си лягаме рано и спим дълбоко.

— Говори само за себе си — долетя отвътре мъжки глас.

— Значи си добре с ушите, а? — викна тя назад без да се обръща.

— А също и с очите. Разказах ти онова, което видях.

Боулър загледа жената очаквателно, тя въздъхна и каза:

— Щом имате време за губене…

После се дръпна от вратата и тръгна към къщата.

Той я последва в дълъг хол, в който с изключение на телевизора, по който в момента течеше „Лудия Макс“, изглеждаше така, сякаш не е била докосвана от седемнадесети век насам. От едно от креслата се надигна мъж. Беше гигант — някъде съвсем малко под два метра — и между главата му и видимите греди на тавана имаше съвсем малко разстояние. Той стисна ръката на Боулър с ентусиазъм, който го накара да стисне зъби от болка и каза:

— Дошли сте да питате за светлините. Казах ли ти аз, Бети?

— Повече от петдесет пъти, дъртак такъв — отвърна тя, изключвайки телевизора. — Кажи му го и на него… и без това няма да мирясаш докато не го кажеш.

В гласа й се промъкна раздразнена нотка, която обаче в никой случай не можа да прикрие силната привързаност в погледа, който отправи на мъжа.

— И ще му кажа — каза той. — Станах по малка нужда… старческа работа, и на теб ще ти дойде до главата, момко, ако доживееш моите години. Погледнах през прозореца на стълбищната площадка и видях светлината, слизаща по надолнището там. Мотор, казах си. Бързо кара тъпанара му с тъпанар. После видях и други две светлини, значи кола, идваща срещу него. Ама те се появиха като че ли от нищото. В един момент беше тъмно, а в следващия светлините вече грееха. После изведнъж сякаш нямаше нищо друго, освен единичната светлина. Докато не угасна изведнъж. А след това избухна огън.

— После какво стана?

— Не знам. Ако бях останал още малко, щях да се напикая в гащите и тогава аз щях да си изпатя.

Той избухна в смях, а жената каза:

— Тука си съвсем прав, мойто момче.

— А разказахте ли това на полицая, който е дошъл да ви разпита? — попита Боулър.

— Не.

— Защо?

— По-късно се сетих?

— По-късно? — озадачено запита Боулър.

— Аха — отвърна жената. — По-късно. Той обикновено си спомня по-късно, ако изобщо си спомни.

Тук ставаше нещо, което не му бе напълно ясно. Той реши да насочи вниманието си към жената.

— И не сметнахте за необходимо да ни звъннете, когато сте чули разказа на господин… ъ-ъ…?

— Локсли — отвърна тя.

— Вашият съпруг? — попита той, търсейки яснота във всичко.

— Е, все пак не е водопроводчика — каза тя и този път двамата се разсмяха в един глас.

— И не помислихте да се свържете с нас? — настоя Боулър.

— Че за какво? Сам, кога точно видя тези светлини?

— Е-е-е, момичето ми, това вече не е честно. Тази година беше, в това съм напълно сигурен.

— Кой филм гледахте същата тази вечер, когато това стана?

Той се замисли за малко, после каза:

— Сигурно „Лудия Макс“, той ми е любим. На теб харесва ли ти, господине? И той е бил ченге.

— Така е — отвърна Боулър. — Да, гледал съм го. Но е с много насилие за вкуса ми.

Той започваше да схваща картинката. В интерес на дипломацията би му се искало да разговаря с жената насаме, но бе останал с впечатлението, че тя няма да посрещне с добро око опита му да приказва зад гърба на мъжа си.

Той каза:

— Значи според вас, господин Локсли може би бърка онова, което ви е казал полицая за катастрофата, с образи от филмите, които гледа?

Говореше тихо, но острия слух на стареца долови всичко без усилие.

— Тук като нищо може да си прав, момко — весело каза той. — Обърквам нещата наистина. Не мога да си спомня кое нещо кога се е случило… безнадеждна работа. Не че ми създава проблеми, но има някои неща от миналото, които искам да си спомня сега, на стари години. Например не мога да си спомня кога ми е ставал за последен път, а това ме натъжава.

— Дърт мръсник, такъв — обади се с любов жена му. — Днес сутринта на закуска.

— Така ли? — изненада се стареца и я загледа с надежда. — И аз какво?

— Поиска да ти сипя допълнително — изтърси тя.

Смехът им бе адски заразителен и Боулър продължаваше да се киска тихичко на излизане. Тъкмо когато се канеше да натисне газта и да потегли, вратата се отвори и госпожа Локсли подвикна от нея без да излиза навън:

— Хей, това че не може да си спомни някои неща и ги бърка в паметта си, не означава, че греши.

— Точно в това е проблема — увери я Боулър.

Но това не беше негов проблем. Беше проблем на детектив инспектор Хедингли или поне скоро щеше да стане негов. Нещо, принуждаващо го да вземе решение, щеше да падне в обширния скут на Веселия Джордж като чаша кафе. А това не беше неприятна перспектива.

Обаче детектив инспектора, когато бе принуден от обстоятелствата да действа, ставаше адски взискателно копеле и изкусен въжеиграч, затова не биваше да му оставя никакви пролуки, през които да се измъкне и да каже сопнато: „Ама ти защо не си свършил това, констъбъл?“

Боулър прехвърли възможните пролуки през ума си и съзря една, която не бе запушил. Гръцкият ресторант, в който Уърдман бе казал, че е вечерял през нощта на разговора си с Дейвид Питман. „Таверната“ вероятно не отваряше преди седем или шест и половина най-рано. Не бе влизал в това заведение — младите детективи бяха свикнали да хапват набързо на крак и ставаха неспокойни, ако времето отделено за храна започваше да надхвърля десет минути. Обаче една вечер миналата седмица, следейки Франи Рут, той го бе видял как влиза в ресторанта, помисли си: „Какво пък толкова, това не е официална работа, не ми плащат извънредно“ и бе поел към къщи да хапне на спокойствие, гледайки мача по телевизията.

Кога всъщност беше това? Той изведнъж стана неспокоен. В сряда Паскоу му бе възложил тази работа, така че трябва да е било… Той спря колата и си извади бележника да провери датата.

„Мамка му! Петък, същата нощ, когато младия Питман е загинал при «нещастния случай».

По-добре да не го споменавам“, реши той. Щеше само да направи водата още по-мътна. Не бе влизал вътре, не бе виждал други гости на ресторанта и изобщо не бе сторил нищо нередно, освен да седи в колата и да гледа как Рут влиза в заведението. Ако собственото му лошо предчувствие за двата смъртни случая началниците интерпретираха като сигнал за масирано разследване — в което той се съмняваше, имайки предвид твърдото решение на Джордж Хедингли да не разклаща лодката в момент, когато безопасния пристан на пенсията вече се вижда на хоризонта — тогава би могъл да говори. А може би не. От начина, по който Далзийл го гледаше напоследък, Боулър съдеше, че началника му с удоволствие би лепнал черна точка срещу името му само поради това, че е бил в съмнителна близост с някакво вероятно престъпление.

За миг даже си помисли дали да не се откаже от ходене в „Таверната“, но само за миг. Желанието му да прикрие себе си, не намаляваше желанието му да си остане съвестен. После, тъй като мислеше позитивно, чувстваше се по-добре, когато гледаше на нещата откъм светлата им страна, а не откъм тъмната, той внезапно се ухили, открил начин да извлече нещо хубаво от създалата се ситуация.

Боулър извади мобилния си телефон и набра номера на библиотеката в Центъра. Телефонът от другата страна дълго звъня преди някой да го вдигне. Той веднага позна гласа.

— Господин Дий? Здрасти, обажда се детектив констъбъл Боулър. Извинете, Рай там ли е?

— Съжалявам, тя си отиде у дома като всички разумни хора — отвърна Дий. — Единствената причина, поради която ме хващате тук след работно време е, че имам малко работа.

— Много благородно от ваша страна.

— Опасявам се, че ми приписвате повече благородство, отколкото притежавам. Нямам предвид работа за общественото благо. Това е лично проучване за книгата, която пиша.

— О, да. Криминале, нали?

Дий се засмя, влизайки в тон с ироничното подмятане.

— Де да беше. Не, това е история на семантиката. Нещо като речник на речниците, може би.

— Звучи очарователно — каза Боулър не много убедително.

Дий продължи:

— Мисля, че по-скоро би трябвало да поработя над начина, по който изразявате искреността си, в случай, че решите да се пробвате като таен агент… А сега бихте ли ми казали с какво мога да ви помогна?

— Ако ми дадете телефон, на който да се свържа с Рай, ще ми помогнете много — отвърна Боулър.

От другата страна последва пауза и след това Дий каза:

— Да, наистина имам домашния й телефон, но се опасявам, че не ни е разрешено да го даваме на странични хора. Но бих могъл да й предам съобщение, ако желаете.

„Копеле такова“, помисли си Боулър, а на глас каза:

— Става дума за моята работа. Тази вечер се каня да отида в „Таверната“, за да проверя някои работи и си помислих дали Рай не би дошла с мен, след като се интересува толкова много. Ще бъда там в седем.

— Ето това вече е наистина очарователно. Ще предам съобщението ви. Сигурен съм, че Рай ще бъде толкова заинтригувана, колкото съм и аз.

„Да, ама ти не си поканен, отворко“, помисли си Боулър.

И след това, тъй като бе както честен, така и самоанализиращ се млад човек, той се запита: „Абе аз да не ревнувам?“ Но веднага, тъй като преди всичко бе млад човек, той отхвърли като абсурдна идеята, че някакъв си грохнал старец на четиридесет години може да бъде причина за ревност.

Изкъпан, избръснат и облечен като манекен, в седем без петнадесет той вече бе седнал в „Таверната“. Поръча си кампари сода, защото харесваше цвета и защото му придаваше чувство за изтънченост. В седем и десет си поръча още едно. Трето — в седем и двадесет. В седем и половина, писнало му да се прави на изтънчен, Боулър си поръча бутилка бира. В седем и четиридесет и пет си поръча втора и поиска да говори с управителя.

Той се казваше господин Ксенопулос — нисък, дебел и истински грък, който обаче говореше английски с безупречен ливърпулски акцент. Вземайки Боулър отначало за инспектор от местната санепид станция, той стана доста по-отзивчив, когато разбра, че темата на разговора ще бъде Дейв Питман, макар бегло да се запита дали не би било по-разумно детектива да започна да разпитва хората му преди един час, когато бе дошъл в заведението, а не сега, когато те имат повече работа. Както той, така и сервитьорите изразиха нещо, което много приличаше на истинска скръб по повод нещастния случай, отнел им музиканта, но не можаха да си спомнят нищо съществено за клиентите от онази нощ. Самотните гости на ресторанта не бяха нещо необичайно и те идваха тук, привлечени от чувството за съпричастност с останалите, настъпващо по-късно вечерта, когато започваха танците.

— Но защо задавате всички тези въпроси? — попита го Ксенопулос накрая. — Нали е било нещастен случай?

— Доколкото знаем, да — внимателно отвърна Боулър. — Но е възможно един от гостите ви онази вечер да е бил свидетел. Предполагам, че имате дневник с резервациите, нали?

— Е, как? Да ви направя ли копие от тази страница на дневника? — попита управителя, предугаждайки следващия въпрос на Боулър. — Няма проблем. Седнете на бара и докато пийнете едно питие за сметка на заведението, аз ще се върна.

Боулър си поръча още една бира и седеше на бара, забил поглед в празната чаша като закоравял пияница, когато една ръка леко го потупа по рамото, прелъстителен мускусен дъх на парфюм лъхна ноздрите му и един глас приятно погали ухото му:

— Здрасти. Каквото и да си изтървал в тази чаша, вече сигурно си го глътнал.

Той се завъртя на табуретката с широка усмивка и се озова очи в очи с дребна, стройна блондинка на около двадесет и пет години, с пронизващи сини очи и голяма уста, чиято усмивка можеше да се сравни с неговата, само дето не угасна толкова бързо като нея.

— О, здрасти, Джакс — успя да смотолеви той. — Как си?

Джакс Рипли помисли малко, после отвърна:

— Добре. Добре съм. А ти, Хат. Ти как си? И защо така самичък?

— Самичък съм, вярно. А ти?

— С приятели, но когато те видях на бара, си казах, че такова хубаво момче не бива да седи самичко толкова рано вечерта и реших да намина. Та защо си тук, Хат? Работа или удоволствие?

Дискретността съперничи на егото. Тя бе облякла рокля, която не предлагаше почти никакви възможности за скриване и на най-малкия микрофон, но с Джакс Рипли човек никога не бе сигурен.

— Удоволствие — отвърна той. — Или поне би било, ако не ми бяха вързали тенекия.

— На моя любим полицай? Кажи ми как се казва и ще съобщя на целия свят колко глупава крава е.

— Благодаря, но по-добре не. Умея да прощавам.

Та го загледа изпитателно, после погледът й се надигна над рамото му.

— Господин Боулър, ето ви страницата, която искахте. Надявам се да ви свърши работа, но много от клиентите влизат тук по моментно хрумване.

Той се извърна и погледна листа, който му подаваше Ксенопулос.

— Да, благодаря, браво, благодаря ви много — каза той, сгъвайки листа и забързано пъхайки го във вътрешния си джоб.

Боулър отново се обърна към жената и видя, че погледа й от изпитателен, се бе превърнал в откровено любопитен.

— Просто се опитвам да си повдигна с нещо настроението — обясни й той.

— Да? А нещо, с което да повдигнеш моето? — попита тя. — На чаша питие, като добри приятели?

— Не мисля — поклати глава той. — Наистина, Джакс, няма нищо интересно.

Немигащия й поглед го караше да се чувства като ученик, хванат в тоалетната с цигара в ръка, затова погледът му се плъзна над рамото й. И попадна право на Анди Далзийл, който тъкмо влизаше в ресторанта заедно с добре закръглената жена, с която — според слуховете — ходеше. Но на лицето на Дебелака бе изписано сякаш повече желание да реже глави, отколкото да прави секс.

Погледът му като опарен се върна върху Джакс Рипли, чиито очи бяха топли и добри.

— Питие ли казваш? — чу се той да казва. — Нека бъде текила „Залез“.

— Искаш да кажеш „Изгрев“?

— Знам какво искам да кажа — каза той.