Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (10)

Глава осма

Колегите на Джакс Рипли забелязаха, че през целия онзи петъчен следобед, тя бе замислена и отнесена. Обикновено след като подготвеше всичко за вечерното си представление, тя се държеше хапливо и бе откровено нетърпелива с всички, които не се движеха с нейната скорост. Но днес като че ли не можеше да се реши да свърши каквото и да било. „Надлъж и нашир“ обикновено се правеше от няколко предварително записани парчета, които Джакс свързваше, след което приключваше с предаване на живо от студиото на разговор на злободневна тема от местен интерес. Всичко, което бе написала за днес обаче бе конкурс за разказ.

— Кои са гостите? — попита Джон Уингейт, ръководителят на телевизионния канал.

Бе нисък и закръглен мъж на средна възраст със слабо и изпито лице, сякаш хроническата тревога за всичко на този свят, бе направила каквото може само с тялото му и бе нарисувала демаркационна линия през шията му. От нея надолу нежните дипли на розовата му плът пращяха от здраве и стоплени от секса или слънцето, излъчваха аромат, който напомняше на Джакс за детското й легло, под което майка й нареждаше ябълки, за да ги запази от суровата зима. Лягането с Уингейт бе както удоволствие, така и мъдър ход за кариерата й.

— Няма гости… само аз.

— Значи около две минути — каза той замислено. — Няма какво да измислим, Джакс.

— Не, на мен времето ми трябва.

— За какво ти е? Как, по дяволите, ще предъвкваш такава скука като някакъв си конкурс за разказ, повече от деветдесет секунди?

— Имай ми доверие.

— Ти готвиш нещо, Джакс — с подозрение я изгледа той. — Никак не обичам, когато ми казват „имай ми доверие“.

Тя най-сетне взе решение, протегна ръка, сложи я на бедрото му и се усмихна.

— Всичко ще е наред, Джон.

В живот, изпълнен с погрешни ходове в кариерата, Джон Уингейт не бе сигурен къде класира факта, че си ляга с Джакс Рипли. Тя още беше журналистка в Газет, когато двамата се видяха за пръв път и шанса да прекарат една нощ заедно след медийното парти, на което Мойра, жена му, не можа да дойде, тъй като бе на гости на болната си майка в Белфаст, изглеждаше твърде съблазнителен, за да го подминат. И се оказа добро преживяване. Заля го топла вълна само като се сети за него и за другите им срещи, които последваха, особено една от тях, която се състоя в кабинета му две седмици по-късно, когато се представи за интервю.

— Дойдох за позицията — бе казала тя, сядайки на бюрото му и вдигайки крака пред него. — Какво ще кажеш за тази като за начало?

И под одобрителния поглед на момчетата от ръгби отбора, чиято снимка висеше на стената зад стола му с купата на Мид-Йоркшир, която бяха спечелили преди няколко години под негово капитанство, той прие поканата, а тя прие работата.

Тя възприемаше бързо и стремителния й възход лесно можеше да бъде оправдан от наличието на талант или поне така се уверяваше той винаги, когато, както впрочем и сега, се поддаваше да желанията й. От страна на Джакс нямаше дори и намек за заплаха и тя винаги се държеше съвсем дискретно, но това не му пречеше да си мисли, че има все по-малко контрол над живота си, както в професионален, така и в личен план, отколкото преди тя да дойде. Поне, слава Богу, бе сигурен, че не се домогва до неговата работа. Не бе вдигала мерника си по-високо от хълмовете и по-далече от зелените пасбища на Ууд Лейн и ако златните отзиви от негова страна биха й дали тласък в развитието, толкова по-добре. Може би това бе обяснението й за днешната й разсеяност.

Той каза:

— Другия понеделник е големия ден. Страх ли те е? Няма страшно. Ще се справиш.

— Какво? — попита тя разсеяно. — О, интервюто. Не, аз първо се качвам на самолета и чак тогава започвам да се страхувам.

Той й повярва. „Дотолкова — каза си той — умее да се контролира.“ Тя можеше да се направи на страхлива, колкото повече се доближава до интервюто за работа в националната новинарска служба, защото опънатите от страх нерви правеха мозъка да мисли по-ясно, по-пъргаво. Но тя си знаеше точно докъде може така.

Макар да го бе казал без каквато и да било умисъл, Уингейт нямаше представа колко близо до целта бе попаднал.

Джакс Рипли трябваше да вземе решение. Уверенията на Уингейт, че с нейния опит и неговите препоръки тя ще получи работата, бяха много утешителни и у нея нямаше фалшива скромност по отношение на способностите си. Можеше да използва секса като спомагателно средство, но само в случай, че той ще й помогне да се озове там, където смяташе, че заслужава. И макар да даваше висока оценка на таланта си, не беше чак толкова арогантна, та да го смята за уникален. Не беше никак трудно да изпъкне в малката общност на шоубизнеса в Мид Йоркшир, но провинцията бе пълна с жадни за изява таланти и за да изпъкне всред масата конкуриращи се клонинги от национален мащаб, отчаяно стремящи се към големия шоубизнес, й трябваше нещо по-специално.

И сега усещаше, че може би се е добрала до това нещо.

Но имаше рискове.

Това със сигурност би означавало да гори мостове зад себе си. Бе се заклела да пази тайна. Разкритията й обаче този път щяха неминуемо да доведат до разкриване на източника й, а тази предателска постъпка от своя страна щеше да доведе до това, че никой от Мид Йоркшир нямаше вече никога да си разтвори устата пред нея, та дори и срещу обещанието, че тя ще си разтвори краката пред него. Освен това, ако нещо се объркаше и това се окажеше просто най-обикновена журналистическа инсинуация, можеше да изхвърчи и от ВВС Мид Йоркшир.

От друга страна, материалът бе добър. Няколко телефонни разговора щяха да вдигнат нащрек приятели в Лондон. Репортажът от националната телевизия, плюс нашествието от всички неделни таблоиди, твърдо решени да изкопаят или да закопаят нещо наистина сензационно, щяха да надигнат цяло новинарско цунами, което би й вдигнало цената неимоверно на интервюто в понеделник. А веднъж получеше ли работата там, вече нямаше да има никакво значение какво всъщност се е случило в тази Дълбока провинция. В реалният свят там на никого не му пукаше дали днешния възход ще се окаже утрешно падение. Постоянно се случваше. В съзнанието на хората оставаха не извиненията и опроверженията, а тлъстите заглавия на първа страница.

Тогава какви бяха тези колебания? В този живот си или отракан, или очукан. А аз съм отракана, каза си тя, запътила се към офиса си да проведе необходимите разговори. Няма смисъл да скачаш от небостъргача, ако не си събрал публиката, която ти трябва.

* * *

Предаването, изказаха се зрителите по-късно, според стандарта на Джакс Рипли, се получи доста слабо. По време на въведението и обясненията зад кадър, гласът й звучеше като че ли малко приглушен, нямаше го обичайния огън. Тя обикновено сякаш излизаше от екрана и се хвърляше върху зрителя. Но не и тази вечер. Тази вечер тя явно бе намислила нещо.

Последния филмиран предварително клип представляваше интервю с Чарли Пен за неговата нова поредица с герой Хари Хакър, които щяха да започнат да се излъчват по телевизията другата седмица. Получи се хубаво интервю — Джакс с нейната съблазнителна усмивка и Пен с неговото красноречие. Интервюто завърши с нейната молба да каже нещо за похвата doppelgänger^[1], често прилаган от него в книгите му в случаите, когато някаква мистична и мъглява фигура, твърде наподобяваща тази на автора, на няколко пъти предупреждава Хакър или направо го спасява.

— Чарли, я ми кажи, мислиш ли че е възможно човек да бъде на две места по едно и също време или някой ден ще хвърлиш бомбата, че Хакър има близнак?

Пен й се усмихна, после извърна поглед право в камерата.

— Не знам дали човек може да бъде на две места по едно и също време, но нямам проблем да пращам героя си на едно и също място два пъти.

Тя се засмя.

— Много дълбокомислено е за мен, Чарли. Но книгата ти ми харесва. И макар, че не трябва да го казвам, да я четеш е много по-приятно, отколкото да я гледаш.

Край на клипа. Отново картина от студиото, където Джакс седи вече не отпусната на тапицираното с бяла кожа канапе, което споделяше с гостите си, подвила оголените си бедра под себе си, а на гол стол с твърда облегалка, прилепила плътно колене едно в друго, преплела здраво пръсти, със сериозно лице като млада учителка, готвеща се всеки момент да отправи строга забележка.

— Ако оставим настрана този — каза тя, doppelgänger — почти всички са съгласни, че истината винаги е по-невероятна от измислицата, но само допреди няколко дни нямах представа колко вярно е това. Въпросната измислица е описана в по-голямата част от работите, предадени на Газет за конкурса за разказ. Крайният срок за подаване на работите е тази вечер, така че онези от вас, които още трескаво пишат, да дадат малко газ. В предаването другата седмица, се надявам да съобщя някои от най-добрите творби, а може би и да интервюирам някой автор… Но всред тях има материал, предаден от един човек, който по всяка вероятност няма да хукне към студиото да бъде интервюиран, човек, когото полицията нарича Уърдман…

Тя продължи да говори, а по цялата околия по-голямата част от зрителите продължиха да се занимават с онова, с което се бяха занимавали до момента, само постепенно увеличавайки вниманието си, разбрали, че става дума за нещо по-интересно. Но имаше и такива, които още при споменаването за конкурса вдигнаха рязко глави или се пресегнаха за дистанционното да увеличат звука, или скочиха от местата си. Имаше и двама, които започнаха да псуват невъздържано, но имаше и един, който се облегна назад, засмя се силно и започна да благодари.

След като свърши и духовия оркестър изсвири финалната мелодия, Джакс не помръдна от мястото си. После в студиото влетя Джон Уингейт.

— Господи, Джакс! Какво беше това, по дяволите? Вярно ли е? Не може да бъде вярно! Откъде го взе? Какви доказателства имаш? Първо трябваше да го съгласуваш с мен, знаеш това много добре. Мамка му! Какво ще правим сега?

— Сядаме и чакаме — усмихна се тя, върнала си обичайното състояние сега, когато жребия бе хвърлен.

Не им се наложи да чакат дълго. Дори Джакс се стъписа от масирания удар на реакцията.

Последва какафония от телефонни обаждания, факсове, имейли и лични посещения, но самата реакция можеше да се раздели на четири ясно очертани групи.

Към първата група спадаха нейните работодатели от всички нива, като се започне от самия Уингейт и се стигне до най-високите слоеве на ръководството в Лондон, които не пропуснаха да повикат и адвокатите си. Веднага след като последните обявиха — разбира се, не без обичайната си разточителна употреба на условно наклонение и витиевати изрази — че в думите й няма нищо подсъдно, от потенциална жертва на съдебната система, тя бързо се превърна в звезда в ембрионален стадий. Та това бе новинарски удар от доброто старо време, нещо, което рядко се среща в националната, камо ли в провинциалната телевизия. Оттук произлизаше интереса на втората категория — останалите медии.

Веднъж решила се на този скок в тъмното, Джакс бе посяла няколко думи за намеренията си в няколко потенциално плодородни почви. Отдавна закоравели към всякаква проява на хиперболизация, никой не подскочи до небето от вълнение, но сега миризмата на кръв се носеше из въздуха и чакалите навсякъде надигаха муцуни, душейки енергично. Ако тази работа се окажеше вярна, значи би било истинска лудост да не си в центъра й още от самото начало и до края на вечерта Джакс вече бе дала съгласието си за едно радиопредаване, за едно тв токшоу и за една статия в неделното издание на един таблоид, а един голямоформатен вестник вече бе започнал преговори с нея за кратък биографичен очерк. Обади се и Мери Егню от Газет. Тъй като бе прагматичен човек, тя не започна да упреква бившата си репортерка за това, че бе отмъкнала материала от скута й.

— Браво, скъпа — каза й тя. — Страхотен старт, но оттук нататък ще имаш нужда от помощта ми.

— Защо мислиш така, Мери?

— Защото след като си го издънила, изворчето ти в полицията ще пресъхне като чатала на мумия — отвърна Мери. — И защото вестника, в който тази откачалка — ако има откачалка, в което не съм много убедена — е Газет. Така че, когато се появи следващия…

— След като си такъв скептик, какво те кара да мислиш, че ще има следващ? — прекъсна я Джакс.

— Ти мислиш така, скъпа, не аз. Ти на практика даже го гарантира. Ти направи така, че всяка откачалка в окръга ще пожелае да вземе участие във веселбата, и само Бог знае докъде са готови да стигнат някои от тях. Пак ще ти се обадя. Хайде, лека нощ.

„Кучка — помисли си Джакс. — Любопитна като сврака и гледа да разбута кошера, опитвайки се да разбере какво мисля. Дали имам нужда от нея? Вероятно не. От друга страна пък няма смисъл да й казвам да се разкара, докато работата не е сигурна.“

Обаче третата категория — обществената реакция — й даде да разбере, че Егню в края на краищата май е била права. Някои от хората бяха загрижени, някои — невъздържани в хулите си, някои — откровено изперкали, един-двама бяха открито заплашителни, но нито един от тях не се оказа полезен. Всички разговори се записваха, за да бъдат предоставени по-късно в полицията. Един запис обаче определено не ставаше за полицията. Това бе обаждането на Сирил Стийл, нямащ търпение да разбере дали Джакс няма още боеприпаси за да го въоръжи по-добре за антиполицейския му кръстоносен поход. Както и Егню, той бе незначителен в национален мащаб, но от местен мащаб бе известен с кръстоносния си поход срещу неефективността и корупцията. Той й бе давал много полезна информация накъде да гледа и което бе по-важно — в замяна й се налагаше да задоволява апетита само на неутолимия му и всеяден стомах. Сега бе доволен от създалата се, както той смяташе, печеливша ситуация. Полицията или не е изпълнила дълга си да уведоми съвета за възможен сериен убиец в града, или управляващата партия не е изпълнила своя — да уведоми полицията своевременно. Освен съюзника си от полицията, Джакс би се радвала да разчита на подкрепата на колкото е възможно по-високопоставени личности в Мид Йоркшир и затова остави зловонния съветник да приказва десетина минути и накрая го прекъсна с обещание да го държи в течение.

След това се настани по-удобно и зачака обажданията на последната група.

Това бе следствено управление. Обаждането от нейната пойна птичка, което тя очакваше, не дойде, но час след като програмата свърши, офицерът за връзка с обществеността — дружелюбен инспектор с приятни и непретенциозни маниери, прикриващи остър като бръснач ум — й звънна, за да разбере дали интереса както на ВВС, така и на силите на реда, не може да бъде задоволен от малко взаимно сътрудничество. Например, ако той й обещае да я задържи като главна героиня, може би тя ще му каже откъде има тази информация? Тя се засмя и той също се засмя в отговор, после продължи:

— Радвай се тогава, мойто момиче. Но не се изненадвай, ако след малко чуеш силен лай. Това ще бъдат те, хукнали нагоре по стълбите, помъкнали ротвайлерите със себе си.

Накрая се появи заместник-главния констъбъл, който се оказа без куче, но се постара да свърши цялата работа със собствените си зъби. Помоли я да каже кой й е информатора. Тя отказа, позовавайки се на журналистическата тайна. Той членоразделно й продиктува какво предвижда закона към всеки, разполагащ с информация за престъпление, независимо дали то е вече извършено или предстои да бъде. След което й пожела всичко хубаво в бъдещата й кариера, за нейно добро надявайки се тя да се практикува в район, отдалечен на голямо разстояние от Мид-Йоркшър, той й се озъби в усмивка и си тръгна.

„Дано да получиш тази работа в Лондон, моето момиче — каза си тя. — Според мен тука съвсем скоро ще ти припари здраво на дупето.“

Плюсовете обаче бяха твърде много, за да може негативизма на Мери Егню и заместник-главния констъбъл да убие духа й и когато най-сетне реши да приключи за днес, отвътре бе започнала да ври и кипи като готова да гръмне бутилка шампанско. Джон Уингейт още се мотаеше наоколо, изглеждащ по-малко разтревожен, след като започна да става ясно, че разкритията й в ефир вероятно ще съберат повече аплодисменти, отколкото псувни. Сексът й се стори добър начин да отпуши натрупалото се вътрешно напрежение, затова тя каза:

— Какво ще кажеш да отскочим до къщи и да ударим по едно празнично питие, Джон?

Той извърна поглед към нея, после сведе поглед към часовника си и всичката тревога се изписа на лицето му. „Сега си спомня как е било — каза си тя. — Мисли си, че с малко късмет не след дълго ще му се махна от главата и от живота, така че защо да не му ударим едно на изпроводяк? Ако сега плъзна ръка по гърдите му и кажа: «Хайде да го направим тук», ще скочи отгоре ми като луд.“ Но не й се искаше бърза работа на прашен канцеларски под.

— Прав си, Джон. Семейството на първо място, нали? — каза тя, целуна го леко по бузата и се отдалечи, давайки си съвсем ясна сметка, че вида на оттеглящия се към вратата стегнат задник го кара да примира от яд.

Но не й се искаше мъж, който да мисли как да си тръгне още преди да е дошъл. Тази нощ бе или всичко, или нищо и докато прехвърляше списъка с възможните кандидати в главата си, започна да й става ясно, че работата клони по-скоро към нищо. Никой като че ли не отговаряше на изискванията в момента… с изключение може би на… но не, не можеше да му се обади!

Тя се прибра в апартамента си и изрита обувките си с убийствено високи токове, с които ходеше на работа. Въпреки присъствието или именно поради него, на хора като Пентесилия в службата й, тя бе болезнено чувствителна на тема височина, особено пред всевиждащото око на камерата.

Дрехите й ги последваха. Тя ги остави да лежат, където ги захвърли и пъхна рамене в нежната си копринена роба, а краката — в чифт неподходящи за цвета на робата, но много удобни кожени пантофки. Твърде напрегната, за да мисли за сън, тя седна зад компютъра и натрака един имейл на единствения човек, с когото можеше свободно (почти) да говори — сестра си Енджи в Америка. Е, не беше секс, но бе все пак начин за отпускане след ден, прекаран във внимателно претегляне на всяка дума, особено през последните няколко часа.

Тъкмо го изпрати и телефона звънна.

Тя вдигна слушалката и каза:

— Здрасти.

Гласът отсреща веднага започна да говори.

Тя го послуша малко, после го прекъсна с недоверчив глас:

— И този трети Диалог е у вас?

— Да — отвърнаха отсреща. — Но трябва да бъде предаден утре. Ако искате да го видите…

— Разбира се, че искам да го видя. Можете ли да дойдете у дома?

— Сега?

— Да.

— Добре. След пет минути съм там.

Слушалката замлъкна.

Тя сложи слушалката върху телефона и замахна с юмрук във въздуха — жест, който тя винаги бе смятала за твърде патетичен, гледайки как го правят футболистите и изобщо спортистите след удачен удар — но сега вече разбра какво изразява.

— Рипли — каза тя на глас. — Някой там горе май много те харесва.