Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (22)

Глава двадесета

Джакс Рипли е била родена и израсла в голям село с аспирации за малък град в южните покрайнини на мочурищата в Северен Йоркшир и именно там майка й, вече вдовица, реши да я погребе.

Ако Чарли Пен е прав и убиеца на Джакс Рипли е на погребението й, тогава полицията ще се сбърка от огромния избор, помисли си Хат Боулър, гледайки оживеното гробище от площадката на църквата. Рода, приятели и колеги сигурно и без това биха съставлявали доста голяма тълпа, но ако към тях се прибавеха и онези, които си мислеха, че я познават поради телевизионното й предаване и онези, които просто задоволяваха любопитството си, щеше да се получи нещо съвсем близо до погребение на знаменитост от национален мащаб.

Джон Уингейт беше там, разбира се, заедно с оператора, снимащ събитието от почетно разстояние. Подобна двойка можеше да се види в лицето на Газет с присъствието на Мери Егню, цялата в черно — скърбяща приятелка и скърбяща колежка — докато Сам Ръдълсдин се грижеше местния декор да не пречи на фотографа на Газет да се възползва от фото-възможностите, от които толкова безсъвестно се възползваха националните медии, чиито хиени бяха пристигнали тук на цели глутници. От името на библиотеката бяха пристигнали Пърси Фолоус и Дик Дий. Хат бе звъннал на Рай да провери дали и тя няма да дойде, но го отрязаха доста рязко с думите, че а) тя едва познавала момичето и б) някой трябвало да остане да върши работата. Не можеше да мине и без Амброуз Бърд, Последния актьор-директор. Хат се зачуди какво ли отношение е имал към убитото момиче. Вероятно просто не е искал да лишава такава театрална сцена от неотразимото си присъствие, макар да имаше такива, които смятаха дългото до прасеца тъмновиолетово наметало за по-любителски трик и от гимназиален драматичен кръжок. Бе успял да изпревари Фолоус по коридора между двата реда пейки и да заеме последното място във втория ред, обръщайки се с победоносна усмивка към съперника си.

Франи Рут също беше там. Защо бе дошъл може би беше интересно да се разбере, но в своето неизменно черно одеяние, той приличаше на слуга на смъртта, готов да скочи при първия знак и да предложи услугите си. Бе в пълен контраст с Чарли Пен, когото мрачното събитие бе трогнало да такава степен, че го бе накарало да се откаже от обичайното си смачкано кожено яке и протрити джинси, заменяйки ги със сако с широки ревери и леко бухнали бледосиви панталони с едва забележима розова нишка, така че изглеждаше по-подготвен за сватба през седемдесетте, отколкото за съвременно погребение. Далзийл от друга страна, бе с толкова черно сако, че в сравнение с него погребалния агент приличаше на диджей. Паскоу, застанал до него, бе елегантно строен в костюма си с италианска кройка, който според Хат бе избран от жена му, но не защото се съмняваше в добрия вкус на Паскоу, а защото ако бе останало до детектив главния инспектор, той би се спрял на нещо по-консервативно. Да изглеждаш елегантен и да имаш съответните обноски беше определен плюс във висшите кръгове на полицейското командване, но подчертано скъпия външен вид все още бе повод за повдигнати в недоумение вежди. За разлика от цивилния гражданин, умния полицай със златен Ролекс винаги уверяваше, че това е просто едно хонгконгско менте.

Денят бе тих и опечалените бяха също толкова тихи, че въпреки броя им, думите и гласовете от гробището се чуваха доста ясно дори от Хат, застанал малко по-далеч от центъра на това печално събрание.

… пръст си бил, на пръст ще станеш, пепел си бил, на пепел ще станеш, прах си бил, на прах ще станеш…

… приглушеното проплакване на жена…

… и най-окончателния от всички звуци на този свят — потропването на пръстта върху капака на ковчега…

После всичко свърши и тълпата, обединена за момент от присъствието на великата мистерия на смъртта, се върна с една почти доловима въздишка на облекчение към още по-великата мистерия на живота, разединявайки се бързо на малките групички и всекидневни грижи, с помощта на които избягваме да мислим както за първата, така и за втората.

Хат гледаше разпръсването от площадката. В желанието си да избегнат задръстването, което сигурно ги очакваше на километър по-нататък, където тесния междуселски път се включваше в магистралата, някои бързо се насочиха към колите си. Други бавно се насочиха в противоположна посока към центъра на селото. Там бяха двете кръчми, „Фурнаджийска лопата“ и „Звънаря“. Къщата на госпожа Рипли бе твърде малка за огромния брой опечалени и семейството бе наело една от залите на „Звънаря“, в която се влизаше само с покана — предвидлива мярка, каза си Хат, имал вече възможността да се убеди в неутолимия апетит на медиите. Доколкото знаеше, и от полицията никой не бе поканен, макар да се съмняваше, че това би спряло Далзийл.

Придружена от викария, долу пред площадката премина групичката на семейството, водена от госпожа Рипли, бледа като луна, крачеща бавно между млад мъж и млада жена, които, досети се Хат, сигурно бяха нейния син — учител в Нюкясъл и другата й дъщеря, работеща като медицинска сестра във Вашингтон, САЩ. Преди, като начин да отклони усилията на Джакс да изкопчи от него нещо за работата му, той бе прибягвал до обмен на информация и анекдоти за семействата. Не бе спал с нея нито веднъж, въпреки че, както веднъж го увери тя, той й трябвал като мъж, а не като пойна птичка. Сега изпита силно съжаление. Той наистина я харесваше, а вече никога нямаше да я види.

А на това отгоре, след като Анди Далзийл бе останал убеден, че той е издавал вътрешна информация в леглото, себеотрицателния му жест не бе помогнал на никого.

Докато групичката минаваше край него, младата жена погледна към Хат, каза нещо на майка си, издърпа си ръката и се насочи към него.

Приликата със сестра й бе достатъчно силна, за да бъде Хат доволен, че е посред бял ден и с много хора наоколо.

— Извинете, вие сте детектив Боулър, нали?

В Щатите сигурно звучеше много английски, но шестте години, прекарани от нея там, бяха изпъстрили говора й с определено американско звучене.

— Точно така.

— Аз съм Енджи, сестра на Джакс.

— Да, досетих се. Толкова, толкова съжалявам…

За своя изненада, той усети как гласа му потреперва и се ядоса, защото може би щяха да го изтълкуват като преструвка. Лицето на младата жена обаче изразяваше само разбиране — тя сложи ръка на лакътя му и каза:

— Да, аз също. Джакс казваше, че сте добър човек.

— Тя ви е разказвала за мен? — изненада се той, поласкан.

— Да, двете с нея бяхме наистина много близки и продължихме да бъдем такива дори и след като се преместих да работя толкова далеч. Разменяхме си имейли и писма и си казвахме всичко. Говорих с други двама полицаи, дошли да уважат мама и ги помолих да ви посочат.

Други двама полицаи? Можеха да бъдат само Далзийл и Паскоу. Сърцето му се сви при тази мисъл. От това, че Енджи знае името му, съмненията на Далзийл щяха да се засилят.

— Много ще ми липсва — каза той. — Бяхме приятели… поне аз се чувствах като неин приятел, не знам дали тя… искам да кажа, какво…

— Това ми каза и тя — помогна му Енджи. — Започнали сте като вероятен информатор и сте се превърнали в приятел. Освен това не сте се възползвали от положението си на вероятен информатор. И тя е нямало да има нищо против, ако бяхте се възползвали от положението си на приятел. Хей, няма защо да се изчервявате. Ние си казваме… казвахме всичко. Още от деца. Точно затова исках да поговоря с вас. Джакс бе много амбициозна и вие сигурно сте го забелязали. Искаше да е винаги в час с всичко, което би могло да й помогне в работата и нямаше нищо против огледалните тавани, стига само да й помагат да наднича в задника на някой полезен мъж. Ама вие пак се изчервихте. Казах ви, че двете с нея бяхме напълно откровени една с друга.

— Съжалявам. Повече съм свикнал с хора, които се опитват да скрият нещо от мен.

— Ама и една работа си имате, а? Слушайте, бях в отпуск и обикалях из Мексико, когато са дошли съобщенията за Джакс, така че допреди два-три дни, когато се върнах, не знаех нищо. Проверих си компютъра и намерих много поща от Джакс, а заедно с него и съобщение от брат ни, който ме молеше веднага да му се обадя, а аз не го направих, защото по някакъв начин знаех, че ще ми каже за смъртта на Джакс.

— Съжалявам — каза Хат безпомощно. — Наистина е ужасно. Аз я намерих… не мога да ви опиша как се почувствах… вижте, ще го пипнем това копеле… знам, че полицаите винаги говорят така, но този път съм сериозен. Ще го пипнем това копеле!

— Точно затова исках да говоря с вас — каза Енджи. — Слушайте, защо не походите малко с мен. Ще дойдете ли в заведението?

— Ами… не… искам да кажа, не съм поканен.

— Аз ви каня. Хайде. Ако останем още малко на тази площадка, хората ще си помислят, че ви правя предложение.

Тя го хвана под ръка и леко го побутна след останалите опечалени. Хат хвърли поглед през рамо и забеляза вперените в него в погледи на Далзийл и Паскоу. Лицето на Дебелака не изразяваше нищо, но Хат нямаше нужда да е гений, за да му стане ясно какви мисли му навява този нов съюз.

— Та какво искахте да ми кажете? — попита той.

Тя отвърна:

— Вижте сега, не искам да говоря като някоя откачалка с амбиции на Шерлок, но в последния имейл от Джакс имаше нещо, което вашите хора трябва да знаят, макар че вече сигурно го знаете.

Хат не се опита да отгатва, а просто чакаше.

— Тя го е пратила същата вечер преди да я убият. В него пишеше, че току-що съобщила новината за вероятен сериен убиец и страшно се надяваше това да й помогне да получи работата в Лондон. После казваше, че трябвало да се махне от Йоркшир по най-бързия начин, тъй като оня тип щял да побеснее като чуе новините и сигурно щяло да му се прииска да я убие. Според мен тя го е казала на шега. Искам да кажа, ченгетата в Англия не трепят хора наляво и надясно току-така, нали? Обаче знаех, че трябва да го кажа на някого…

— Чакайте малко — прекъсна я Хат. — Казахте ченгета… полицай ли имахте предвид?

— Разбира се — отвърна тя нетърпеливо. — Не ме ли чувате какво ви говоря? Говоря за нейния вътрешен човек, онзи, дето й е подавал цялата информация какво става вътре в полицията и какво се каните да правите, включително и за този сериен убиец. Да не си мислите, че е спряла вниманието си само на вас? Обаче разликата между вас двамата е тази, че оня тип с удоволствие е участвал в играта. И докато пътувах насам, си помислих да не би да се е вкиснал от това, че тя е проговорила по телевизията.

— Не е кой знае какъв мотив за убийство — забеляза Хат. — Вкисването, искам да кажа.

— На някои хора им стига. Но ако му е минало през ума, че сега, след като вече го е подвела по такъв начин, ако подметне и името на информатора си — без да иска или съвсем умишлено — къде отива кариерата му? И ако трябва да й затвори устата, не е ли точно сега момента? След като току-що е направила изявлението си по телевизията? Къде бихте погледнали вие, момчета, ако знаете всичко това?

— Искате да кажете, че знаете кой е този човек? — попита Хат.

— Не — отвърна Енджи. — Никога не ми е казвала истинското му име, споменавала е само, че заемал доста висок пост.

— Слушай Енджи — каза Хат, — не с мен трябва да говориш. Налага се да докладвам за това на моите шефове, господин Далзийл и господин Паскоу. Това са онези господа, които си питала за мен, така че вече ги знаеш. Мисля, че останаха някъде зад нас и…

Той хвърли поглед през рамо, за да се увери и усети как леко подпъхнатата й в лакътя му ръка се превръща в желязна хватка.

— Не бъди глупав! — изсъска тя. — Точно това щях да направя и аз, когато се видях с тях и разбрах, че са високопоставени ченгета.

— О! — възкликна Хат, чувствайки се неуместно разочарован при разкритието, че не е първият, на когото е избрала да се довери. — И какво ти казаха?

— Нищо. Аз не им казах нищо. Джакс не ми бе казала името му. Каквото и да говорят за сигурността на тези имейли, ако си журналист, никога няма да им повярваш напълно. Но през последните няколко месеца тя ми го описа. Искам да кажа, доста изчерпателно и с интимни подробности. Така че бих могла със сигурност да го позная, ако го видя гол, но дори и облечен, описанието съвпадаше толкова, че ме накара да се откажа от идеята да разговарям с него, поради което дойдох да говоря с теб.

— Чакай малко — стегна се Хат. — Искаш да кажеш, че един от тях е… — Той се извърна към Далзийл и Паскоу. — Кой от двамата, за Бога?

— Тя ми го описа като мъж на средна възраст, с толкова космато тяло, че когато си отгоре, все едно се друсаш на гумена гъба, а ако си под него все едно се бориш с огромна горила. Но не само това. Ако бях в сауна с него, щях да го позная без колебание, но макар и облечен, приликата с оня Далзийл ми се стори твърде близка, за да рискувам.

— Далзийл!? За Бога, та той ми е шеф, той е началник на следствено управление!

— И това означава, че не му прави удоволствие да прави секс с жена на половината на възрастта му? Ако това е условие за издигане в службата, ще гледам да се махна оттук по най-бързия начин. Не, слушай, не съм сигурна, но всичко съвпада. И си мисля, че подозира нещо. Когато го питах дали си тук, защото Джакс ми е говорила за теб, помислих си, че очите му ще почнат да пушат. Можеш и сам да се увериш сега.

— Не, това е заради друго… Мисля, че грешиш…

Но част от него, неголяма наистина, но все пак достатъчно ясна, за да я усети, се захвана с известна доза ентусиазъм да обмисля възможностите Далзийл да е човека на Джакс, което в такъв случай щеше да означава, че антипатиите му към Хат може би се основават на… ревност?

— Искаш да ми кажеш, че някакво си глупаво чувство за вярност ще те спре да разбереш истината? — яростно прошепна тя. — Може би трябва да направя като Джакс и да го обявя пред хората.

— Не, моля те, недей. Ще проверя, обещавам ти. Нещо друго да ти е казвала? Намерихме нещо като дневник, може би по-скоро бележник за срещи и в тях често срещахме инициалите GP, но не можахме да намерим връзка с проблем от здравословен характер и…

— Не, не става дума за никакъв лекар — прекъсна го Енджи развълнувано. — Това е той. Джорджи Порджи. Така го наричаше тя, защото е бил дебел.^[1] Хей, тоя твой Далзийл случайно не се ли казва Джордж?

Тогава Хат изведнъж видя истината, почти толкова невероятна, колкото и допускането, че Далзийл е пойната птичка, и безкрайно тъжна.

— Не — отвърна той унило. — Не е Джордж.

Но познаваше един, който се казваше точно така.