Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (39)

Глава тридесет и седма

— Буфония — каза Дрю Ъркухарт, — което може да бъде преведено като „волско убийство“, е атинянски ритуал, целящ да сложи край на сушата и свързаните с нея лишения. Вероятно сте чели за това в Златния клон^[1]…

Той млъкна и отправи усмихнат поглед към Далзийл, който каза:

— Не ходя по кръчми, за да чета. Дайте ни само същината.

— Фрейзър описва ритуала по следния начин. На олтара се разсипва ечемик и пшеница. Животното, което първо отиде да яде, се принася в жертва с помощта на брадва и нож, които веднага след това хората захвърлят и хукват да бягат. Накрая всеки един, имащ отношение към смъртта на животното се изправя пред съда и всеки от тях прехвърля вината по-нататък, докато най-накрая тя стигне до ножа и брадвата. Признават тези два предмета за виновни и ги осъждат на хвърляне в морето.

Паскоу, който слушаше внимателно — за разлика от шефа му, който бе обхванал лицето си с длани и тихичко стенеше в образувалата се фуния — попита:

— Значи затова смятате, че Уърдман е захвърлил пушката, но не и брадвата, това ли искате да кажете? Многоуважаемия е бил мъртъв, когато главата му е била отрязана, така че брадвата не носи никаква вина.

— Точно така. Вие вероятно сте забелязали как говори за оръжието, че стреляло едва ли не само, точно както говори за жертвата, че се е избрала сама, също като атинянски вол. Добре че се сетих, патолога намери ли признаци на храна в корема му?

Паскоу се извърна към Далзийл, който беше арбитър на това, колко информация ще бъде давана на странични хора, но още преди да спре погледа си на него, д-р Потъл (отново възвърнал пушаческите си способности след краткото му боледуване) се обади:

— Много по-важно от всички тези игри с думите, които явно много обича, може да се окаже силната сексуална асоциация, която използва тук. Ключа към залавянето му ще ни даде именно онова, което става с психиката му, а не неговата изкривена рационалност. Това е част, върху която заради самото си естество, той все още упражнява контрол. А именно емоциите, страстта, които се изплъзват от контрола му, са онези неща, които ще го издадат в края на краищата. Или най-малкото, те ще го накарат да остави значителни физически следи. Проверили сте, вярвам, цялата околност за следи от сперма? Според мен почти сигурно е, че еякулация е имало или по време, или след събитието.

Далзийл бе излязъл от своеобразната си пещера и каза студено:

— Не съм сигурен точно какви са ви задълженията, доктор Потъл, но в едно нещо съм сигурен и то е да не ми казвате какви са моите. По щастливо стечение на обстоятелствата, което бе крайно време да стане, именно един от моите хора се е оказал пръв на местопрестъплението, така че то е останало незамърсено. Да, преобърнах всяка клечка в радиус от половин километър наоколо. Да, всичко, което е трябвало да бъде описано, махнато, изследвано и анализирано, е направено. Прочесахме дъното на езерото и намерихме пушката, както и огромна купчина боклук освен нея, който няма никакво отношение към случая. Взехме брадвата от къщата и намерихме следи от кръв, което показва, че именно това е брадвата, използвана върху Почитаемия Джефри. И да, господин Ъркухарт, съдебномедицинската експертиза намери следи от сандвич с краставица в устата му и на брега край лодката намерихме сандвич с пълнозърнест хляб, от който е било отхапано само веднъж. Всичко това е поверителна полицейска информация, която споделям с вас само за да видите на какво съм готов, за да пипна тази откачалка. Ако нещо от нея ви помогне на вас, зевзеците, да ни кажете нещо полезно, сега е момента да говорите или да си затворите човките завинаги.

И той загледа експертите с откритото изражение на човек, който е свалил всичките си карти на масата. Само дето не спомена, помисли си Паскоу, че Боулър призна как оставил фустата му сериозно да замърси мястото на престъплението, не спомена и за това, че бяха преобърнали Стангкрийк Котидж наопаки и бяха разпитвали Дик Дий пет часа без да спрат (през което време той не поиска адвокат и в края на което изглеждаше далеч по-свеж от разпитващите го), след което го освободиха, не спомена също така, че един много наблюдателен член на оперативната група намери следи от кръв на рибарската кукичка на една от пръчките и която след лабораторния анализ се оказа човешка, група АВ, за разлика от тази на многоуважаемия, която беше А. И, естествено, не спомена, че ландровъра на многоуважаемия, който бе обявен за национално издирване, току-що е бил намерен в един полицейски паркинг, където е бил откарана за неправилно паркиране зад гарата.

Диалогът се появи в понеделник сутринта, когато бе открит всред пощата за библиотеката, но от момента, в който Боулър бе позвънил в неделя, за да съобщи за смразяващата си находка, те вече бяха започнали да го смятат като за убийство на Уърдман.

Не че това ги бе накарало да почувстват известен напредък в разследването, както бе отбелязал Уийлд, а само това, че гадината сега вече ги караше да играят по неговата свирка.

Днес, вторник сутринта, Паскоу бе успял да склони дърпащия се Далзийл, че е време да чуят какво ще кажат „експертите“.

— Е? — изръмжа Далзийл.

Ъркухарт почеса наболата си брада и каза:

— Тройка, троица, три части. Да разберем какво иска да каже с това и съм сигурен, че ще сме на една миризма разстояние от гадината.

— Тук не става ли дума за трите удара, с които е отрязал главата? — попита Паскоу.

— Може и така да ни се струва — отвърна лингвиста. — Но глава и труп са две части, не три, така че не е това. И защо ще изтъркулва трупа във водата и ще слага главата в кошницата? Тук има нещо, което ни се изплъзва.

— Това ли е всичко? — каза Далзийл. — Че има нещо, дето ни се изплъзва? Е, благодаря ви, Шерлок. Доктор Потъл, можете ли да добавите нещо към това или смятате, че колегата ви е казал всичко?

Потъл запали нова цигара от угарката на старата и каза:

— Той явно наближава някакъв свой край. Нямам представа наистина на какво разстояние сме от този предполагаем край, но той е абсолютно сигурен, че скоро ще стигне дотам. Това е най-краткия Диалог до този момент. Колкото по-нататък отива, толкова по-къси стават те. Да претвори последното преживяване в думи вече просто се превръща в губене на ценно време, което по-добре да бъде посветено в очакване на следващото. Сега, когато той вече е сигурен, че е на прав път, диалозите му с неговите жертви и духовен водач, могат лесно да се поберат на една страница.

— Смятате, че може въобще да спре да пише? — попита Паскоу.

— Не. Тази част от писането, частта от играта, която той играе с нас, ще си остане. Става дума за правилата, така да се каже. И на него му харесва. Миналия път ви казах, че нарастващата му увереност вероятно ще се превърне в негово падение. Мисля, че в Диалозите си той ще продължи да подхвърля все повече и повече подсказки. Той е като скуош играч, който е толкова сигурен в своето превъзходство, че е готов да прехвърли ракетата си в лявата ръка и гръмко да хвали всеки свой удар. Но подсъзнателното саморазкриване, което именно търся, е много по-трудно да се намери. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, отсега нататък уменията на господин Ъркухарт ще ви бъдат по-полезни от моите.

Далзийл изпусна въздишка, толкова преливаща от трагично отчаяние, че спокойно би могъл да я патентова и продаде на първия трагик. Сякаш очаквал именно тази въздишка, телефона иззвъня.

Той го вдигна. При повечето хора, когато разговарят по телефона, може да се познае какво е отношението към събеседника от другата страна на жицата от тона на гласа, речника, телесния език и тъй нататък, но Паскоу така и не можа да открие начин, по който да разбере дали Далзийл говори с кралицата или с някой търговски агент.

— Далзийл — изръмжа той. Послуша малко.

— Аха. — Пак послуша.

— Не. — Пак слушане.

— Може би.

И хвърли слушалката на вилката така, че тя подскочи.

Кап Марвел може би, питаща го дали не желае див секс по време на обедната почивка? Уърдман му заплашва живота?

— Това ли е, господа? — попита той с надежда.

Потъл и Ъркухарт се спогледаха, после шотландеца каза:

— Така както го виждам аз, думите са ключа. Това е като да разбиеш код, базиран на някой текст. Можеш да се мъчиш дълго време, полагайки къртовски труд, но може да извадиш късмет и да намериш ключовия пасаж или пасажи.

— Или да се надявате тази негова растяща арогантност да приключи с даване на подсказка, която някой да разгадае преди, а не след събитието — допълни Потъл.

— Ще си го отбележа — каза Дебелака, приключвайки. — Благодаря ви, господа. Имаме работа. Тук присъстващия детектив констъбъл Боулър ще ви изпрати.

Потъл и Ъркухарт си събраха бележките. Паскоу се обади с по-прочувствен глас:

— Много мило от ваша страна, че се отзовахте. Моля ви, не се колебайте да ми позвъните, ако нещо излезе.

На вратата Ъркухарт се спря и каза с преливащ от ирония глас:

— Не знам защо все така става, суперинтендант, но винаги като излизам от тези срещи, се притеснявам малко, питайки се дали си давате сметка доколко съм успял да ви помогна.

— О-о, господин Ъркухарт — отвърна Далзийл, пускайки в ход всичката предвзетост, на която бе способен. — Щях да съжалявам ужасно, ако си дам сметка, че съм оставил и сянка на съмнение у вас за това.

— Чекиджия — добави той, след като вратата се затвори или може би съвсем малко преди това.

— Тогава не мога да разбера защо си даваш труда да идваш на тези срещи — каза Паскоу без да крие раздразнението си.

— Защото ако не прекарвам известно време с чекиджии, има вероятност да започна да се чувства самотен — отвърна Далзийл. — Както и да е, не съм казал, че е безполезен чекиджия. И щом Поцо казва, че трябва да се вслушаме в съветите му, значи трябва. По някой път казва и разумни неща.

Това бе нещо като заобиколно отстъпление пред Паскоу, който бе в добри отношения с Потъл и знаейки че това е най-близкия до извинение жест, който щеше да получи, детектив главния инспектор изхвърли раздразнението от гласа си и каза:

— И така, оттук нататък накъде сме, сър.

— Лично аз отивам при Дан Досадника. Преди малко той се обади. Ти, ако си спомням добре, имаш среща с хиените. Не знам какво ще прави Уийлди. — Той се обърна към сержанта. — Може би ще намери време да свърши малко полицейска работа, ако някой не го хване да бъде жури на някой бебешки конкурс.

Дан Досадника беше главен констъбъл Тримбъл. Хиените бяха медиите. Интересът към убийствата на Уърдман бе нараствал експоненциално след всяко убийство, а специално последното го бе запратил дори в международни висини. Почитаемият бе не само пер на кралството, но един от таблоидите бе изровил потеклото му и му бе намерил далечна родствена връзка с кралската династия, която го слагаше някъде към триста тридесет и седмо място по наследство на престола. Американският и европейски интерес гръмна като атомна бомба. Една германска телевизионна компания бе изкопала някакъв бъдещ телевизионен дон, чието твърдение, че един Пайк-Стренглър бил обезглавен по време на Гражданската война, разпали спорове дали зад убийството не стои някаква лява революционна организация. Опитите да вкарат предишните убийства в такъв политически модел бяха откровено смешни, но журналистите не бяха стигнали до такива дълбини на професията си, за да позволят на присмеха да попречи на излизането на който и да е хубав материал.

Паскоу, който изпитваше двойнствени чувства към това, че гледаха на него като приемливо лице на полицията, бе избран за говорител на предстоящата пресконференция. Двойнственото чувство произлизаше от неохотата му да приеме нещо основано на предварителен сценарий, което би могло да се окаже добро за кариерата му, но също така и да го поведе по пътища, по които няма готовност да поеме. Светът на политическите комитети и контактите на високо политическо ниво могат да ти докарат доста благини, но е все пак много далеч от онзи свят на практическо разследване, което може да ти докара честна кал под ноктите. Също като свети Августин и секса, той знаеше, че някой ден трябва да избере, но все още не бе готов.

— Гсподин Тримбъл сигурно иска да го въведете в ситуацията, нали?

— Да го въведа в ситуацията ли? — изненада се Далзийл. — Не-е, тъпанара иска резултати и ги иска за вчера. Някой отгоре май му усложнява живота.

Той говореше с мрачното задоволство на човек, който знае какво е да ти усложняват живота. Паскоу го наблюдаваше със съчувствие, което внимаваше да не покаже. Далзийл водеше хората си без всякаква милост, когато обстоятелствата го налагаха, но той си мъкнеше своя хомот, като в много редки случаи го предаваше на някой от подчинените си. Паскоу можеше само да гадае на какво напрежение го подхвърля случая с Уърдман.

Хат се върна в стаята. Откриването на трупа му бе спечелило неохотна похвала от Далзийл, но за в бъдеще го посъветва, че най-общо казано, не бива да позволява на гаджето си да играе футбол с отрязаната глава на жертвата.

А в частност, моменталното връщане на Хат в Стангкрийк Котидж, където той веднага включи брадвата във веществените доказателства и взе предварителни показания от Дик Дий, бе одобрено не защото от тези действия бе излязло нещо съществено, а защото бе задържал библиотекаря на място като свидетел. Че трябва да бъде класифициран като заподозрян, Боулър разбра още щом видя трупа и ако Дий не бе в къщата, когато двамата с Рай се върнаха, детектив констъбъла щеше да се обади да го издирят. А ако се бе опитал да си тръгне преди да пристигнат подкрепления, щеше да се наложи сам да го арестува, което от своя страна щеше да включи часовника за задържането му под стража.

Но той изпитваше не само професионално задоволство. Начинът, по който Рай бе приела утешенията на Дий при връщането им в къщата, му бе дал да разбере, че ако тя само подуши, че той се отнася с шефа й като със сериозен заподозрян, гладкия напредък на отношенията им щеше да удари на камък. Досега тя вероятно вече бе разбрала, но свалянето на обвинение бе по-скоро право на Паскоу или на Дебелака, а не на неговата скромна персона.

Добрата новина (ако свалянето на възможен извършител от общата схема може да се нарече добра новина) беше, че не можаха да намерят нищо, с което да свържат Дий със смъртта на многоуважаемия.

Вярно, че отпечатъците му бяха навсякъде по брадвата, която според съдебномедицинските експерти бе инструмента, с който е била отрязана главата на Почитаемия, но тъй като той я използвал да цепи дърва пред очите на Хат, в това нямаше нищо чудно. На един от пръстите си имаше леко порязване, но когато твърдението му, че кръвта му била от нулева група се потвърди с проверка на медицинското му досие (писмено разрешение за разглеждането на което той с готовност даде), надеждата да го свържат с петънцето кръв АВ на кукичката, бързо се изпари.

Далзийл, според когото всеки, хванат с кървава брадва в ръка в околностите на обезглавен труп е виновен най-малкото в това, че губи ценно полицейско време, изглеждаше готов да обвини пратеника, но тесните рамене на Паскоу бяха се разширили в професионален смисъл с годините и той успя, пренебрегвайки недоволните хъмкания и пъшкания със свойствената си педантичност, да даде резюме за липсата на доказателства срещу Дий.

— Според патолозите, Почитаемия е бил мъртъв от два до четири дни. Алибито на Дий включва работното му време в съответните дни. След работа, тъй като вече започва да се свечерява по-рано, вероятността е малка. Времето, което им трябва да стигнат до там е такова, че вече е трябвало да се здрачава, когато те са пристигнали там…

— Те? — прекъсна го Уийлд.

— Убиеца сигурно е закарал ландровъра на Почитаемия обратно, ерго, значи е стигнал до езерото с него — каза Паскоу. — Обаче ние знаем, че многоуважаемия често се застоява там и през нощта на риба. И интересно, това ни го каза сам Дий. И изобщо той бе изключително отзивчив и полезен.

— Това е точка срещу него — промълви Далзийл с надежда. — Най-обикновен човек от обществото, който се опитва да помогне на полицията, има нещо на съвестта си, това го знам от опит.

— Може би няма да е зле да разширите кръга на познатите си, сър — промърмори Паскоу. — Но разлика и без това няма, тъй като Дий ни даде алиби и за нощите си.

— Така ли? Да не е ходил да шиба някъде? — попита Дебелака.

— Той не ни даде подробности относно личния си емоционален живот — каза Паскоу. — Но едната от въпросните вечери е била прекарана на среща с библиотекарите в Шефилд, където отишъл с кола в компанията на Пърси Фолоус и от която двамата се върнали след полунощ. Другата прекарал в апартамента на Чарли Пен, където, след като използвали без особени задръжки запасите на Пен от скоч, той останал да преспи на дивана. Пен потвърди.

Телефона иззвъня. Далзийл го вдигна, послуша малко, после изръмжа:

— Ако съм тръгнал, нямаше да мога да ти отговоря на шибания телефон, нали? След малко.

Той го тресна на мястото му.

— Господин Тримбъл? — попита Паскоу.

— Секретарката му. Ако беше Дан, нямаше да бъда толкова учтив. Пит, оставих те да ми дрънкаш такива приспивни песнички с единствената надежда, че си оставил добрите новини за най-накрая. Да затая ли дъх сега?

— Не, сър, съжалявам.

— Тогава не ме занимавай. По-добре да отида при Дан и да му помогна да намери къде си е скрил скоча — заключи Дебелака, стана и се отправи към вратата.

— Сър — каза Хат.

— Кого съросваш, момко? — попита Далзийл от прага.

— Моля, сър?

— Искаш да кажеш: „Господин Далзийл, сър, не си отивайте, имам да кажа нещо много смислено“ или „Господин Паскоу, сър, сега, след като стария пърдялник го няма, имам да кажа нещо много смислено?“

Хат знаеше, че на някои въпроси е по-добре да не се отговаря. Затова каза само:

— Просто си мислех, ами ако са били два броя?

— Два трупа ли искаш да кажеш? Уийлди, ти беше при патолозите.

Уийлд каза:

— Мисля, че той иска да каже двама убийци.

— Господи. Ами тогава защо само двама. След като сме седнали да гадаем, нека ги направим цяла рота.

— Двама души би означавало, че никой от тях всъщност няма нужда да пътува до езерото с лорд Пайк-Стренглър — каза Хат. — И тогава единият е могъл да върне неговия ландровър.

— С каква цел? — попита Паскоу.

— Ландровъра ще се вижда отдалеч там — отвърна Хат. — А трупа е щял да си остане там в реката не се знае колко дълго, ако не се бяхме спънали в него. Колкото по-дълго лежи там, толкова по-малко имаме какво да намерим. Или може би идеята е била да го преместят. Може би точно това се е канел да направи Дий, но ни е видял да се мотаем от другата страна на езерото и когато сме се запътили към къщичката, той бързо се е върнал там, за да ни посрещне. Не изпитваше особено желание да ни пусне да продължим.

— Но в показанията ти пише, че той само казал, че пътя покрай езерото е малко мочурлив — възрази Паскоу.

— Е, едно нещо може да се каже по няколко различни начина — отвърна Хат, леко изчервявайки се.

— Особено ако не съвпадат с нечии идеи, а? — каза Паскоу. — Докъде ни води всичко това, Хат? За Дий ли става въпрос? Както вече казах, той има алиби.

— Ако Чарли Пен е другата половина на отбора, няма — поклати глава Хат.

Далзийл се намеси все още от прага:

— Ти още не си се отказал от Чарли Пен, а, момко? Едно нещо трябва да ти се признае. Нацелиш ли някой, държиш го на мушка докрай.

В насмешката му обаче отсъстваше обичайния хъс и това насърчи Хат да продължи:

— И ако те са двамата в играта, тогава няма значение, че Пен има алиби за убийството на Джонсън.

— Което ти установи от разговора с майка му — вметна Далзийл. — Имах намерение да поговоря малко с теб относно техниката ти на разпит, момко.

Тонът му този път бе отчетливо недружелюбен.

— Нещо ново ли излезе, сър? — попита Паскоу.

— Нищо важно. Само дето нашия Шерлок тука е разбрал погрешно и Чарли изобщо не се е мяркал при майка си нея неделя.

Хат се почувства като убит, но едновременно с това го заля вълна на радостно предусещане.

Паскоу каза:

— А той призна ли си?

— Чак сега — отвърна Далзийл. — Но не бързай да вадиш белезниците. Каза, че има друго алиби и прекарал следобеда в гнезденцето на една негова приятелка.

— И какво каза приятелката?

— Нищо. Оказа се, че е на триседмична почивка на Сейшелите. С мъжа си. Затова трябва да пипаме внимателно.

— Защо?

— Изглежда, че въпросната приятелка е Ларва Блосъм. Съпруга и утеха на дните на Властелина на мухите, нашия любим кмет. Затова ще се наложи да ги изчакаме да се върнат.

— Не е във ваш стил да сте толкова дипломатичен, сър — подкачи го Паскоу.

— Не дипломатичен. Внимателен. Тази Ларва има такава хватка с крака, която спокойно може да счупи гръбнака на всеки мъж. — После право в скептичната физиономия на Паскоу добави: — Освен това тя има татуировка на едно място, което Чарли не би могъл да знае, освен ако… Както и да е, освен ако нашия младеж Боулър не измисли нещо повече от странно чувство, изглежда Пен е някъде в периферията на схемата.

Хат се огледа наоколо отчаяно, сякаш се надяваше, че всеки момент в стаята ще влети някой куриер с току-що подписани самопризнания.

Паскоу се обади с насърчителен тон:

— Няма нищо лошо в размисли, базирани на достоверна информация, Хат. Трябва да си се сетил за нещо, което те е накарало да предположиш, че Дий и Пен съзаклятничат.

Хат отвърна:

— Ами… те са ходили в едно и също училище.

— Хитлер и Витгенщайн също — засмя се Паскоу.

Той се сети откъде бе чул това. От разказа на Сам Джонсън за първата му среща с Чарли Пен. Смехът му секна.

— Освен това играят на странна игра — продължи Хат. — Лично съм ги виждал.

— Виждал си ги? — заинтригувано отекна гласа на Далзийл. — Да не е нещо като прескочи кобила, само че със задържане на прескока?

— Не, сър. Това е игра за маса, като например игрословица, само че далеч по-трудна. Използват различни езици и имат още много други правила. Видяхме табло за такава игра, сър, като бяхме в апартамента на Пен.

— Вярно е — потвърди Паскоу. — Някакво странно име беше…

— Па-ро-но-мания — произнесе Хат много внимателно.

— Не парономазия? — предположи Паскоу.

— Не. Твърдо мания. Другото означава игра на думи или каламбур, нали? — каза Хат, радвайки се да покаже на Паскоу, че не е единствения умен пич тука.

— Така е — кимна Паскоу. — А какво означава твоята дума, която между другото никога не съм срещал?

— Думата е истинска, сър — увери го Хат, усетил съмнението в гласа на детектив главния инспектор. — Госпожица Помона ми я обясни след като ги видях да я играят… Един момент, записах си правилата някъде тук…

Той започна да търси в портфейла си, в който бе сложил листчето, дадено му от Рай преди да се разболее.

— Ето го — тържествуващо каза той, подавайки сгънатия здраво лист, който Паскоу разгъна и зачете с интерес.

— Оксфордски английски речник, Второ издание. Търпя критика.

— А аз не мога да търпя да стърча тука като резервна пишка на сватба — каза Далзийл. — Т’ва е по лошо, отколкото да слушам ония две откачалки.

— Съжалявам — каза Паскоу. — Хей, я вижте какво пише тук. Оксфордския речник винаги дава годината на първата известна употреба на думата и в този случай, гледайте сега какво става, „лорд Литълтън, 1760 година, Диалози на мъртвите“. Как ви се струва това като съвпадение?

— Не знам. Как? — отвърна Далзийл. — И какво означава тая дума.

— Изглежда измислена дума, формирана от сливането на парономазия с мания…

Далзийл изскърца със зъби и Паскоу побърза да продължи:

— … и означава „пристрастяване към игра на думи“. От 1978 година с тази дума се обозначава и играта, която Пен и Дий толкова обичат.

— Никога не съм я чувал — каза Далзийл. — Изгубих интерес към настолните игри, когато разбрах, че от тях можеш да получиш само синини по задника, та оттогава си падам повече по накреватните.

Паскоу избягна старателно погледа на Уийлд и каза:

— Като гледам правилата, се чудя дали някой изобщо е чувал за нея. „Език по избор на играча, чийто ред е да мести… удвояване на точките за добри рими… учетворяване при оксиморонизъм^[2]…“ Господи, кой би седнал да играе такава игра?

— Очевидно Дий и Пен я играят през цялото време — каза Хат.

— Госпожица Помона ти е казала и това, предполагам — забеляза Паскоу. — И колко време пазиш ти до сърцето си тази интересна информация?

Той говореше с добре пресметната вежливост, но Хат долови накъде бият думите му и каза:

— Не много. Искам да кажа, разбрах за нея едва миналата седмица и после се разболях, а и тя като че ли не беше кой знае какво, всеки случай, докато не чух доктор Потъл и доктор Ъркухарт тази сутрин, после господин Паскоу каза, че Пен потвърдил алибито на Дий за една нощ миналата седмица и си помислих…

— Е-е, момко, запази си красноречието за пред съда — прекъсна го Далзийл с нелюбезна нотка. — И без това сигурно ще се окаже пълна глупост. Искам да кажа, никой не може да те тикне в затвора затова, че играеш игри, та дори и да играеш с някого на прескочи кобила със задържане на прескока, стига да го правите насаме и по взаимно съгласие, а, Уийлди?

— Да, сър — отговори сержанта. — Освен ако играта не се нарича ръгби, в който случай можеш да продаваш билети на другите, за да гледат.

Емоциите винаги си пробиваха трудно път към лицето на сержанта, но това бе казано с такава липса на израз, каквато би накарала и Чарлз Бронсън да изглежда като комик.

— Ръгби — каза Далзийл. — Да, това е точка. „Немислимите“, а? Добър удар, Уийлди.

Фактът че получава комплимент за остроумен отговор и то за сметка на любимия спорт на Далзийл, този път извика на лицето на сержанта нещо съвсем близко до израз на изненада.

— Сър? — погледна го въпросително той.

— „Немислимите“ — повтори Далзийл. — Така наричат отбора на Ънтанк Колидж. Не е зле за банда пубери. Не ги е страх да подлагат крак, поне на това са ги научили, да не трошат напразно парите на татковците си.

Той говореше с одобрение в гласа.

Уийлд каза:

— Опасявам се, че не разбирам какво искате да кажете, сър.

— Пен и Дий са учили в Ънтанк Колидж, а също и Джон Уингейт, онова тéле телé шефа на Рипли. Знам го, защото едно време играеше в „Немислимите“. Полузащитник. Добър обратен пас.

Телефона отново иззвъня.

— И? — попита Паскоу.

— Той на възраст е май горе-долу колкото Пен и Дий. Може да си струва малко да поговорите, Пит. Да разберете какво са правели като хлапета. Господи, не мога да повярвам, че го казвам. Май доста време съм прекарал заедно с твойта дружка Поцо, а?

Телефона продължаваше да звъни.

Паскоу се обади:

— Да го вдигна ли, сър. Може да ви търсят от офиса на главния констъбъл.

— Ако е така, значи ще помисли, че съм тръгнал натам — отвърна Далзийл с безразличие и си погледна часовника.

— Виж кво сега. Унгейт ще е на пресконференцията заедно с всички останали хиени. Дръпни го малко настрани като свършиш. Като ти знам стила, това ще стане някъде около дванайсет и половина. Тези тéле телéта много обичат те да изстрелват въпросите, дай му сега колкото искаш от неговото собствено лекарство.

— А вие дотогава ще свършите ли с шефа?

— Освен ако не отвори втора бутилка — отвърна Далзийл. — Боулър, отиди с него. В края на краищата, това е твоя идея.

— Благодаря, сър — отвърна доволен Хат.

— И не се изсилвай. Вероятно само ще си загубите времето, а аз ви искам наблизо, за да не си пилея енергията да ритам неодушевени предмети.

После излезе. Хат се извърна към останалите с усмивка, подканвайки ги и те да се засмеят на шегата на Далзийл. Но те не отвърнаха на усмивката му.

Паскоу каза замислено:

— Не е в стила на супера да гони оня, що духа.

— Освен ако не е получил просветление свише за посоката.

Те поумуваха още малко върху прочутите гадателски способности на Далзийл, после Паскоу каза:

— Уийлди, Оксфордския речник го има вече и онлайн. Ели му е абонат, ако ти дам потребителското й име и паролата, можеш ли да го изкараш на компютъра.

— Щом е по твоя заповед, мога да изкарам каквото си пожелаеш.

Всички отидоха до неговия компютър и го загледаха как трака по клавишите.

— Готово — каза той. — Там сме.

— Супер. А сега намери парономания — каза Паскоу.

Уийлд обаче вече го бе изпреварил.

— Парономазия я има. Има я и паромфалосела, без която, както ми се струва, спокойно можем да минем. Но няма никаква следа от парономания. Така че освен ако великия Оксфордски речник не е пропуснал нещо, такава дума няма.

— И въпреки това — каза Паскоу замислено, — всички я видяхме, чухме какво означава. Интересно. Тъй и тъй си там, Уийлди, защо не пробваш контортопликация.

— Точно същата дума каза й супера — каза Хат. — Помислих си, че си я е измислил.

— Не — отвърна Уийлд. — Има я. „Изкривен и объркан.“ Но вече не е в употреба. Само един пример и то през 1648 година.

— Е, не го свързват с А. Далзийл, нали? — добави Паскоу. — Това да ти е за урок, Хат. Никога не подценявай супера.

— Няма, сър. Сър, откъде знае господин Далзийл за татуировката на госпожа Блосъм?

— Нямам представа — отвърна Паскоу. — Защо сам не го попиташ?