Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (49)

Глава четиридесет и седма

За дълго.

Или може би за кратко. Той не знаеше. То бе белязано от проблясъци на познание, в които сетивата му работеха, но някакси объркано. Подушваше движение, усещаше цветове, виждаше звуци. В нито едно от тези впечатления нямаше смисъл, нито бяха свързани с друго. Дали принадлежаха към реалното време или към онова безвремие, което можеше да свие безкрая в размерите на една песъчинка, той не знаеше.

Затова, когато накрая се събуди, той бе готов да открие, че все още лежи безпомощен на пода в Стангкрийк Котидж.

Очите му не функционираха както трябва, макар все пак да регистрираха образи, наистина малко размазано, и той разбра, че някой се надвесва над него.

Ох, мамка му. Прав беше. Той все още лежеше проснат в къщата…

Опита се да помръдне. Не можа. Ставаше все по-лошо. Той бе вързан.

Опита се да каже нещо. Устата му бе суха като…

Имаше поне половин дузина сравнения от младежкия уличен фолклор, но не можа да си спомни нито едно.

Мержелеещата се фигура пристъпи към него.

Чертите й бавно влязоха във фокус. Бяха страшни, разкривени, заплашителни.

Ужасните устни се раздвижиха.

— Тя е добре, момко.

И заплашителните черти бавно започнаха да се превръщат в нещо спокойно и комфортно, защото приеха познатата дисхармония на лицето на Едгар Уийлд, а онова, което не му даваше да мръдне, се оказа бяла и плътно опъната по тялото му завивка на болнично легло.

— Тя е добре — повтори Уийлд.

Щом Уийлд го казваше, значи трябва да е вярно. И в този момент разбра, че ще бъде вечно задължен на сержанта за това, че разбра какъв е въпроса, който скования му език не можа да зададе.

Той отново затвори очи.

Когато ги отвори отново, срещу него бе Паскоу.

Детектив главният сержант повика една сестра, която му помогна да му повдигне главата, която той чак сега разбра, че цялата е овързана в бинтове, и му даде да пие вода.

— Благодаря — задъхано изрече той. — Гърлото ми беше сухо като мечи задник през зимата.

Всичко си идваше на мястото.

Сестрата се обърна към Паскоу.

— Не го карайте да се преуморява. Не му давайте да се движи. Ще се обадя на доктора, че се е събудил.

Хей, аз не само съм се събудил, аз съм тук, помисли си Хат. Но бе твърде слаб физически и умствено, за да протестира.

— Къде…? Откога… — изхриптя той.

Паскоу отвърна:

— Намираш се в Централна болница. Тук си от единайсет дни.

— Единайсет?… Бил съм под вода единайсет дни?

Единадесет дни бяха обезпокоително много. Единадесет дни бяха страшно близко до клинична смърт.

Паскоу се усмихна.

— Всичко е наред. Господин Далзийл им дава до две седмици, преди да заповяда да ти издърпат всички кабели. Но тъй или иначе, ти не беше в кома. Имаше хлътнал череп, който ти притискаше мозъка, но те оправиха и вече си готов. Пак ще можеш за решаваш кръстословицата от Таймс.

— Никога не съм могъл — отвърна Хат.

После си помисли: „Господи, не се прави на нахакан Рамбо, та ти умираш от страх!“ И попита: — Не ме премятате нещо, сър, нали? Искам да кажа, единайсет дни…

— Спокойно — отвърна Паскоу. — Причината да бъдеш на тъмно толкова дълго се дължи главно на седативните медикаменти. Работата бе там, че когато се събуждаше, беше толкова объркан, че се страхуваха да не си направиш нещо сам.

— Объркан?

— Делириум се нарича, ако искаш да знаеш. Тръшкаше се като че ли се намираш във вана с Шарън Стоун.

„Шарън Стоун ли — помисли си Хат. — Не, благодаря. Предпочитам сам да си измислям с кого да бъда.“

И тази реакция го ободри много повече, отколкото уверенията на детектив главния инспектор. Време бе да забрави за себе си и да пита за Рай, да добави някои подробности към уверенията на Уийлд, че била добре. Той отново чу писъците й, видя голото й тяло мачкано и дърпано от онова копеле Дий и се запита колко ли още подробности е готов да чуе. Но трябваше.

Но след малко. Паскоу продължаваше да говори:

— И ония неща, дето ги крещеше… — Детектив главния инспектор поклати глава, сякаш не му се вярваше.

— Какви неща?

— Не се бой, всички са записани и документирани, за да се използват срещу тебе като се върнеш на работа.

Добри думи. Добър е този Паскоу. Маниери на добра болногледачка. Трябвало е Джи Пи да стане. Но не Джорджи Порджи, не, не го виждаше като такъв.

— Тази сутрин сержант Уийлд каза, че пак си се върнал при нас. Каза още, че си питал за госпожица Помона.

Уийлд. Който знае какво мислиш преди да си го помислил.

— Сержанта каза, че била добре — каза той.

— Добре е. Няколко драскотини и натъртвания, нищо повече.

— Нищо?

— Нищо — натърти Паскоу. — Ти успя да стигнеш навреме, Хат. Не е имал време да й направи абсолютно нищо, повярвай.

„Иска да ми каже, че онова копеле не я е изнасилило — помисли си Хат. Защо не ми го каже направо?

Може би защото не го запитах направо.

Е, и какво ако Дий я беше изнасилил? Каква щеше да бъде разликата?

За мен или за нея — запита се той с ядно отвращение. — Огромна за нея. А на кого му пука за мен каква ще е?

Това е защото съм болен, затова се опитвам да убедя себе си. Когато човек е болен, мисли като егоист.“

— И тя ли е в болницата? — попита той.

— Ами. Стоя една нощ под наблюдение. После се самоизписа. Изглежда болниците не й понасят.

— Да, едно време е преживяла тежки неща… затова сигурно не й се мотае по болници…

— Не знам дали е така, защото идваше всеки ден — каза Паскоу, ухилен до уши. — И доколкото знам, сутрин като стане и вечер преди да си легне, звъни да провери дали си добре. Така че може да махнеш този израз на пренебрегнат герой от лицето си. Хат, това момиче е голяма работа. Докато вие сте се търкаляли с Дий по пода, то е счупило бутилка вино в главата му. Според нас, от това той си е изтървал ножа, но се е опитал да ти пръсне мозъка с онази кристална касета, тежаща цял тон. Тя му я отнела и после опитала тежестта й на неговата глава. Страхотно момиче.

— И аз напипах ножа — каза Хат, свивайки вежди в усилието да си спомни. — И… какво стана с Дий? Дали е…

— Мъртъв е — отвърна Паскоу тихо.

— Мамка му.

— Спестява ни разходите по процеса — каза Паскоу. — Спестява и на Рай травмата да излезе като свидетелка по него.

— Така е.

— Е, ще има разследване, разбира се — продължи Паскоу с лековат тон. — Винаги се прави такова, когато има смъртен случай с участието на полицейски служител. Но няма какво да се притесняваш, това е само формалност.

— Да — отвърна Хат.

„Знае много добре, както и аз, че в днешни дни няма такова нещо като формалност — помисли си Паскоу. — Убит е човек, участвал е полицай, майната им на обстоятелствата, вилнеят какви ли не потери — от защитниците на човешките права, до разни религиозни откачалки и анархисти от типа «всички да вървят на майната си», чакащи с нетърпение да заблъскат по различните си тъпани с надеждата, че когато какофонията свърши, една полицейска кариера ще остане на паважа смъртно ранена.“

С малко повече късмет, медиите ще нададат тържествуващ рев, който да заглуши недоволниците. Уърдман е изтрит. Убиецът на най-малко седем души, най-сетне е убит. Млад полицейски служител спасява живота на млада дама. Плъзват романтични слухове. Това момче заслужава медал!

Паскоу се надяваше да го постигне. Едно нещо, което нито една от заинтересуваните страни не бе видяла, бе онази стая в Стангкрийк Котидж, както той я бе видял, когато най-сетне връхлетя през вратата.

Навсякъде кръв. Хат, ранен в хълбока и в главата, лежи по гръб на пода. Голото момиче, оплескано цялото в кървава слуз като древна жрица на смъртта, коленичило до него и взело в скута си потъналата му в кръв глава. И Дий, проснат върху парономанията като жертвен вол с толкова много рани по тялото, че кръвта от тях го покрива целия като с кърваво наметало, и по това наметало, също като звезди по някакво извънземно червено небе, и по пода като някакъв адски Млечен път, блестят плочките с букви, понесли свое тайнствено съобщение за всеки, който може да чете.

Всеки неутрален наблюдател би помислил, че именно Дий е жертва на маниак.

Далзийл, който бе пристигнал минута след Паскоу, бе схванал всичко само от един поглед.

След като повикаха линейка и се погрижиха за Хат и Рай доколкото можеха, Дебелака каза:

— Да опитаме малко изкуствено дишане.

— Ами, сър, той си е отишъл вече — каза санитаря с авторитета на човек, виждал толкова много катастрофи, че не им знае даже броя.

— Дори и така да е, не искам хората да кажат, че не сме опитали — каза Дебелака твърдо. — Пит, ела да помогнеш.

Паскоу знаеше какво правят. То се наричаше аранжировка на местопрестъпление. Наричаше се още да направиш така, че когато следователите седнат да разсъждават в някоя уютна заседателна зала с ослепително бели бележници пред себе си, на които да си водят бележки и кани кристална вода, с която да си намокрят гърлата, когато пресъхнат от задаване на твърде много прашни въпроси, никой да не може да представи снимка на кланица.

Разбира се, нямаха начин да променят протокола на патолозите. Но вербалното описание на раните, обвито в медицинската терминология или дори снимки на измития труп на циментовата маса в моргата, не биха могли да предадат онова, което и двамата бяха видели в Стангкрийк Котидж.

Тези мрачни мисли се разсеяха от шумно раздвижване в коридора.

— Къде го криете? — викаше един познат глас. — Тука? По тихо ли, викаш, мойто момиче? Виждал съм повече симуланти, отколкото ти мокри сънища.

Вратата стремително се отвори и Далзийл като че ли изпълни цялата стая.

— Знаех си аз. Станал и говори. Нищо чудно, че на болницата не й стигат леглата, като има симуланти като теб да ги запълват.

Зад него пърхаше възмутената сестра, опитвайки се да влезе, докато Далзийл не й пресече намеренията, затваряйки вратата.

— Как вървят нещата, момко? Как си? — поинтересува се Дебелака, присядайки на крайчеца на леглото, което отвърна с възмутен писък като ощипана мома.

— Мисля, че съм добре, сър — отвърна Хат.

— Ще бъде добре след няколко седмици — каза твърдо Паскоу.

— Няколко седмици? — смая се Далзийл.

— Не, честно, мисля, че ще изляза преди това — каза Хат.

Далзийл се наведе да го огледа по-отблизо, после поклати глава:

— О, не — каза той. — Детектив главния сержант е прав. Най-малко две седмици. А след тях още две за възстановяване.

— Не, наистина… — опита се да възрази Хат, стреснат от внезапния обрат.

— Няма наистина — пресече го Далзийл. — Виж к’во, мойто момче, докато ти си тук вътре, за всички там навън ти си ранен герой. Затова ще стоиш тук вътре, докато официално го узаконим. След това, когато наистина излезеш, ония дето мрънкат защо е трябвало да намушкаш Дий Дивака, да си мрънкат колкото си искат. Не могат да пипнат един герой и с пръст.

— Защо е трябвало да го намушкаш тринайсет пъти, Хат? — попита Паскоу.

— Не съм броил — отвърна Хат. — И може би не е трябвало, но исках.

— Първата част е добър отговор, втората — много лош — каза Далзийл. — Най-добре е без отговор изобщо. Най-хубаво е да изглеждаш бледен, да се намръщиш леко от болка, после да кажеш, че всичко ти е мътно и всичко, което си спомняш, е било как онова чудовище се опитва да убие това безпомощно и невинно девойче. Знаел си само, че трябва да го спреш, макар и с цената на живота си. Това ще им хареса много.

— Да, сър — каза Хат. — Сър, а Пен?

— Какво Пен?

— Той нали осигури алиби на Дий за убийството на многоуважаемия, забравихте ли?

— Може да е объркал датите. Може да е направил услуга на приятеля си. А може и да ни е баламосал и за това какво е правил през останалото време. Не се притеснявай за това, момко. Остави Чарли Пен на мен.

— Да, сър — кимна Хат, затваряйки очи за момент с бегла гримаса.

— Добре ли си? — попита го Паскоу загрижено.

— Да — отвърна Хат. — Не знаех, че е толкова трудно да си герой.

— А също и скъпо — каза Далзийл. — Първата поръчка е от теб в „Черния бик“ като се върнеш. Хайде, Пит. Момчето трябва да си почине, а ние с теб имаме работа.

* * *

Вън в коридора, Паскоу каза:

— Трябва ли наистина да се притесняваме за Пен?

— Само ако си мисли, че не трябва да се притеснява от мен… А! Каква е тая работа, бе? Тука не беше ли забранено да се тича?

Вратата в края на коридора се бе отворила рязко, за да пропусне забързаната Рай Помона. Изглежда нямаше намерение да спира, но Далзийл бе пречка, която трудно може да подмине човек.

— Чух, че е буден — каза тя задъхано.

— Буден, бодър и пита за теб — усмихна се Паскоу.

— Добре ли е? Ама наистина добре?

Тя говореше на Далзийл. И правилно, помисли си Паскоу. Аз ставам за утешение, но опре ли работата до убеждение, не можеш да потърсиш друг, освен Далзийл.

— Нищо му няма, мойто момиче. Малко още е слаб, но само като те види и мъртъв да е пак ще скочи. А ти? Ти как си?

Тя беше добре. Даже, с тази златиста кожа, зачервена от тичането и с пищната си кестенява коса с посребреното кичурче леко разрошена, приличаше на Аталанта от онази предрафаелова картина, отклонила се от надбягването за златните ябълки на Афродита. Само дето на картината бяха нарисувани само три, а ако отклонението бе предизвикано от Анди Далзийл, художника би трябвало да нарисува цяла кофа.

— Да — каза тя нетърпеливо. — Добре съм. Днес даже се върнах на работа.

— Какво? Мизерници такива. Мислех, че ще ти дадат поне месец.

Това възмущение, демонстрирано от човек, който смяташе да направи следствено управление достъпно за инвалидни колички, за да могат възстановяващите се ченгета да се връщат на работа колкото е възможно по-скоро, едва не разсмя Паскоу.

Обаче видя, че младата жена също едва не се разсмя.

— И какво да правя цял месец? — каза тя. — Ходила съм по психиатри, ходих на дълги разходки из природата, взех тениската с надпис „жертва“. По-добре да съм на работа, щото напоследък там са малко зле с персонала, ако, разбира се, сте забелязали. А сега, ако ме извините, ще отида да видя Хат.

Тя се шмугна отстрани и влезе в стаята.

— Добро момиче — каза Далзийл. — Малко хлевоусто, ама нямам нищо против, щом жената може да комбинира това и с чифт добри цици. Напомня ми малко на твоята Ели, когато бе по-млада.

Отбелязвайки си наум да предаде този намек за напредващите години на Ели, Паскоу хвърли поглед през остъклената част на вратата.

Рай бе клекнала до леглото на Хат и сграбила ръката му със своите две, го гледаше в очите. Не говореха. Паскоу нямаше представа къде се намират в момента, нямаше представа за онази вълшебна мъгла, която ги бе обгърнала край езерото, но знаеше със сигурност, че са на някое далечно и забутано местенце, където дори случайния и безобиден поглед бе нашествие.

— Връща те няколко години назад, а? — забеляза Далзийл, надничайки през рамото му.

— Още по-далеч — отвърна Паскоу. — Изхвърля те направо от времето. Хайде да се махаме. Тук не е за нас.

— О, не, момко. За нас е. Само че сме твърде заети и то често, за да имаме време да идваме.