Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (46)

Глава четиридесет и четвърта

Неособено продуктивния ученически флирт на Хат Боулър с историята, бе оставил у него смътното впечатление, че шестнадесети век е бил период, който по-голямата част от английската нация е прекарала в театъра.

Когато Рай Помона му каза, че е имало също така доста събития от реалния живот, той отначало се бе успокоил.

Хенри VІІІ бил казал на папата да върви на майната си, докато сечал главите на шест съпруги, макар накрая да се оказа — какво разочарование — че е екзекутирал само две от тях. После Кървавата Мери обезобразила, разчленила, изкормила и най-общо казано, намерила други начини да се отърве от огромен брой свои поданици, опирайки се на много разумното основание, че не харесвала цвета на тяхната религия. Относително по-малко екстремна на религиозния фронт, Елизабет не по-малко от нея използвала брадвата като политически аргумент, дори когато това означавало да се отнемат главите на братовчедка й от Шотландия и любовника й от Есекс. И разбира се, имало много войни, както по суша, така и по вода, главно срещу испанците, чиято армада била разбита и пръсната от общите усилия на английското морячество и английското време.

С такива запаси от знания за кървавото насилие през целия век, Хат силно се надяваше да намери нещо свързано с плановете на Уърдман за 1576 година.

Уви, дори когато Рай мина от своята собствена памет към тази на компютъра, скоро стана ясно, че от всички години в този век, тази година е най-бедна откъм събития. В информацията, че Джеймс Бърбидж построил първия театър в Шордич и че изследователя Мартин Фробишър се впуснал в първото си от общо три пътувания към североамериканския бряг в търсене на Северозападния път, той се опита да намери някакъв вид метафора на намеренията на Уърдман, но това бе извън възможностите на неговата изобретателност.

Апелът, отправен към по-големия потенциал на изобретателност на Рай, също не даде резултат. Той вече й бе казал, както винаги, всичко, обосновавайки това, че да знаеш наполовина е по-опасно, отколкото да не знаеш нищо, но този път тя бе показала неособено голям интерес към недискретността му. Тя изглеждаше също толкова потисната, колкото и целия персонал на библиотеката, всред които всичкия този първоначален шум, предизвикан от новината, начина и обстоятелствата на смъртта на Пърси Фолоус, бързо бе спаднал до нивото на плътна тишина, под прикритието на която хората обмисляха значението на тези неща. В читалнята дори бъбривите студенти изглеждаха необичайно смълчани и не се възползваха от отсъствието на Чарли Пен, чиито свирепи физиономии обикновено успяваха да поддържат реда всред тях.

Никъде не се виждаше и Дик Дий, така че втората заръка на Далзийл — да се даде на двамата главни заподозрени да разберат, че една от гатанките в Диалога е отгатната — нямаше да бъде изпълнена, точно както и първата.

— Да обърнем внимание на нещо по-местно, а? — предложи Хат. — Дали е ставало нещо по-специално през 1576 година в Мид-Йоркшир?

— Нямам представа — каза тя. — Виж какво, ето ти компютъра. Ако искаш да си играеш с историческите архиви, нямам нищо против. Тъй като Дик го няма, имам да се оправям с много неща.

— Къде е? — попита я Хат.

— Спешно и извънредно кризисно заседание с председателя на комисията за Центъра.

— Значи ти си началника — заключи той. — Поздравления. Защо не използваш властта си, за да си дадеш малко по-удължена почивка?

Той й се усмихна, надявайки се, победоносно.

Напразни надежди.

— За Бога! — ядоса се тя. — Не можеш ли да си набиеш в главата, че и аз може да имам работа? И ми се струва, че ти би си вършил твоята с по-голям успех, ако беше някъде другаде, а не да се мотаеш наоколо, задавайки тъпи въпроси за някаква си тъпа дата. Вчера убиха двама души, Хат, не разбираш ли? А ти се опитваш да го представиш така, сякаш е игра.

„О, и е точно така“, бе готов да й отвърне той. Но очите вече му казаха онова, което сърцето му сигурно бе забелязало далеч по-рано, че срещу него стои млада жена, която само няколко дни, след като бе намерила отрязана глава в кошница, отново е била тласната в близост с това чудовище — смъртта.

— Рай, извинявай — каза той. — Помислих си, че като ти казвам всичко… ами… бях почнал да си мисля за теб като ченге… о, нямам предвид… имам предвид, че се справяме по това… защото това е наша работа… но не и твоя… Извинявай.

Тя го погледа няколко секунди, после каза:

— Всички трябва да се справяме по някакъв начин, Хат. Вземи да погледнеш в Местна съдебно-историческа хронология преди да се обърнеш и да се оттеглиш в офиса.

„Маслинената клонка — каза си той — е най-хубавото нещо, което можеш да получиш за момента.“

Той се настани зад компютъра, сещайки се с усмивка как се преструваше, че не знае как да се оправя с него, за да направи контакт с Рай само преди няколко кратки седмици. Като ход, това не му бе помогнало кой знае колко, с изключение да им се постави под ръка, когато им затрябваше полицай. Всъщност, като си помислиш, ако нещо ги бе сближило, то това беше Уърдман. Неподходяща основа за дружба? Защо не? Няма защо да си неблагодарен, щом от злото излиза добро.

Сайтът на Местната история му разкри, че 1576-та е била за Мид Йоркшир много добра година за гранични спорове, кражби на добитък и богохулства, за които наказанията са варирали от огромна глоба за споменаване Божието име напразно, до пробиване на дупка в езика с нажежено желязо за изречени на глас мисли, че според Светото писание викария трябва да дава десятък от стоката и продукцията си на бедните енориаши, а не обратното. Въпросният викарий се е казвал Джъг, а човекът с надупчения безсрамен език — Лампърли. Хат не намери подсказка в това, но все пак си записа имената.

Прегледа всички останали хронологии в социален, културен и религиозен план и не намери нищо, което да му свърши работа.

Вече нямаше никакво извинение да стои в читалнята, но в един момент се хвана — с остротата на полицейския си поглед — че се мотае около рецепцията. Но Рай, която виждаше през леко отворената врата на офиса, не вдигаше глава от работата си пред нея. В случай, че ти трябва помощ, на рецепцията бе сложено звънче и той тъкмо събираше кураж да го натисне, когато някакъв глас каза едва ли не в ухото му:

— Здравейте, господин Боулър.

Той се обърна, за да се озове очи в очи с приятно усмихващия се Франи Рут, а само на една-две крачки зад него, вперил поглед в екрана на компютъра, който Хат не бе изчистил, и с Чарли Пен, който изглеждаше като убит.

— Здравейте, господин Рут — отвърна Хат много официално, вземайки това решение в светлината на предупрежденията на Паскоу за изкусния похват на младия мъж да не издава нищо.

— Значи не само от птички, ами и от местна история, а? — забеляза Пен.

— Историческата орнитология също е много интересна — отвърна Хат, питайки се дали Пен е болен или просто махмурлия.

— Така ли? Едно време, когато вашего брата забележи някой интересен нов екземпляр, не го ли е отстрелвал, за да го види по-отблизо? Малко крайно сякаш ми се струва — да трепеш нещо само защото ти е хоби.

Той изплю хоби като мръсна дума, после се пресегна между Рут и Хат, за да натисне дълго и настоятелно звънеца, като в същото време викна:

— Собственика!

Рай излезе навън с неутрално изражение на лицето, каквото Хат се опитваше да изобрази на своето.

— Здрасти, мойто момиче — каза Пен. — Къде ти е началството?

— Господин Дий е на съвещание. Не знам кога ще се върне.

— На съвещание? Разбира се, избират заместник. Трябва ли да очакваме да се извие бял пушек над покрива?

— Мисля, че в дадените обстоятелства това е доста непочтена и обидна забележка, господин Пен — каза Рай, вперила немигащ поглед в писателя.

— Така ли? Е, щом е доста… Просто исках да видя как ще приеме една нова версия на Der Scheidende. Но и ти ще ми свършиш работа. Как ти се струва, ако го преведа като „Отивам си“? Май много свободно, а?

Докато Пен тикаше листа хартия пред Рай, Хат се извърна встрани, за да се избави от изкушението да се намеси, което — бе сигурен в това — би предизвикало само подигравките на мъжа и негодуванието на жената.

— Не бих обръщал много внимание на Чарли, господин Боулър — каза Рут, следвайки маневрата му. — Днес той не е много добре. Тъй или иначе, неговото е само думи. Думи, думи, думи. Те не означават нищо. Или по-точно, те означават точно онова, което той иска да означават. Така че, горе главата, а?

Бесен, че утешението идва от тази страна, Хат агресивно отвърна:

— Виждам, че вие пък сте с прекалено вирната глава, господин Рут. Да не би да има за какво?

— О Боже, толкова ли си личи? — разтревожи се Рут. — Съжалявам. Разбирам, че след онова, което се случи снощи, това е много неподходящо, особено тук. Но може би вашите детективски умения са ви помогнали да забележите, а в очите на лаика да си изглеждам нормално, както винаги.

Тоя на подбив ли ме взема, що ли — запита се Хат. — И ако да, какво, по дяволите, мога да направя?

Той каза:

— И какво ви прави така щастлив, господин Рут?

Младият мъж се поколеба, сякаш чудейки се колко надежден е събеседника му, после като че ли реши все пак, че няма нищо лошо, ако не е и каза с нисък глас:

— Забележително е, като се имат предвид обстоятелствата, знаете, дето се върнах тук заради Сам, доктор Джонсън, а след това бедния Сам умря така, и изведнъж аз загубих най-добрия си приятел, а също така и наставник, единствения човек, който можеше да ми помогне в проучванията ми. Чувствах се като убит, разбирате това, сигурен съм, господин Боулър. И изведнъж като гръм от ясно небе побеждавам в конкурса за разказ и това се оказа именно онова подтикване, от което имах толкова нужда. И от това… е, рано е още да се каже, но Чарли, господин Пен, хареса разказа толкова, че го показа на издателите си, които също го харесаха и следващия път, когато редакторът му дойде да го види, Чарли ще ме представи с оглед може би да поговорим за още някой и друг разказ, може би цял сборник, за деца, разбирате, нали? Това не е ли чудесно?

— Супер — каза Хат. — Поздравления.

— Благодаря, но това не е всичко. Вие знаете, че Сам Джонсън работеше върху книга за Бедоуз… поета — обясни той, забелязал празния поглед, с който Хат сигурно бе посрещнал името — от началото на осемнадесети век, очарователен писател, последния Елизабетинец, както го нарече Страчи, него също съм го включил в проучването си, всъщност той ме очарова все повече и повече, което бе едно от нещата, сближило ни толкова със Сам. Е, Сам не остави завещание, така че неговия най-близък роднина, сестра му, Линда Лъпин от Европейския парламент, наследява всичко и беше толкова вкисната от всички тия учени, въртящи се наоколо като лешояди и всеки от тях твърди, че няма по-близък от Сам за него на света и затова той би искал на него да се паднат материалите и той да завърши книгата, и затова тя казала на всички да вървят на майната си! И тя ме покани да поговорим, и след като поговорихме малко, тя каза, че Сам пишел много за мен в писмата си до нея, и от думите му й се сторило, че именно аз съм човека, който той би искал да завърши книгата му. Не е ли чудесно това?

— Да, супер — отвърна Хат, за когото да довършиш някому книгата, е също толкова привлекателно, колкото и да му довършиш супата. — Поздравления.

— Благодаря, господин Боулър. Виждам, че ме разбирате. Хората могат да си кажат, че е малко странно, че съм толкова щастлив след като неотдавна загубих толкова скъп приятел, но изглежда смъртта на Сам преобърна живота ми наопаки. Изведнъж започнах да виждам пред себе си път, който има форма и значение. Изглежда така, сякаш е трябвало да стане именно така, като че ли там има някой, може би дори самия Сам, който ме харесва и се грижи за мен. Тази сутрин първата ми работа бе да се отбия на гроба му, да му поднеса благодарностите си и за известно време ми се струваше, че съм там някъде с него и двамата си приказваме както едно време.

Хат надникна в очите на Рут, блеснали с огъня на новия живот и едва се удържа да не каже: „Ами дай тогава да го уредим тоя въпрос за постоянно.“ Вместо това каза:

— Супер. А сега моля да ме извините.

Той се извърна към рецепцията и видя, че Рай и Пен като че ли приключваха или поне тя беше приключила с него.

Писателят се отдалечи от рецепцията и докато минаваше край него, му намигна окуражително.

Рай тъкмо се прибираше обратно в офиса. Той я повика по име, но тя не се обърна. Хат застана до рецепцията и я загледа през отворената врата как сяда на бюрото си.

На рецепцията имаше лист хартия. Той сведе поглед и прочете какво бе написано на него.

Отивам си

В гръдта ми погуби животът нерад

лъжовната радост на тленния свят.

Омраза не сещам към земното зло

и чуждата болка, и мойто тегло

не може да схване сега мисълта,

и жива е в мене едничка смъртта.^[1]

Поне не приличаше на сексуален тормоз, освен ако тия литератори си нямаха свой собствен еротичен код. Вероятно умника Паскоу и неговите странни приятелчета от университета щяха да измъдрят нещо от това тук, а също така и от еуфорията на Рут.

Той вдигна очи от стихотворението.

Седнала зад бюрото си в офиса, Рай го гледаше.

Той отново я повика по име, тя протегна идеално оформен крак и ритна вратата.