Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (17)

Глава петнадесета

Всички хубави неща на този свят имат край. Провинциалните изложби траят малко по-дълго, но на тях също им идва края. Гостите са дошли тук по различни причини — някои да видят, други да бъдат видени, трети по задължение, четвърти по любов, някои от интерес или от обикновена скука — но на всички им трябват само две причини да си тръгнат — или са получили това, за което са дошли, или него въобще го е нямало, за да го получат.

Сдобиването с оръжието протече толкова лесно, че едва видях как го вземам и, разбира се, никой друг не видя. След това зачаках без да бързам. Хората постепенно започнаха да оформят поток, насочен към изхода и когато видях моята отломка да се влива в потока, аз го последвах, но не плътно, за да не привлека внимание. Аурата ми бе вече силна, толкова силна, че усетих как яркостта й ме носи като парче, откъртено от въздушната вълна на атомен взрив. Господи, дъхни с божествения Си дъх, запя душата ми вътрешно, защото точно така сигурно човек чувства дъха му. Цялата ми същност пламтеше с този пламък, но покрай мен времето все още течеше. Тогава го видях да се отделя от течението и в същото време усетих как времето се забавя.

* * *

— Е, време е да се омитаме — каза Анди Далзийл. — „Изкуството е вечно…“, но ако остана още малко тука, шкембето ми ще помисли, че гърлото ми е прерязано.

Кап Марвел вдигна поглед към въпросното гърло и каза:

— Шкембето ти май има доста богато въображение.

Но кмета, който усети, че се е задържал далеч повече, отколкото го изисква дълга, бе на мнението на Далзийл.

— Прав си, Анди — каза той. — Ако дадем пример, всички тези добри хора ще си тръгнат да се отдадат да обеда си, а?

Трогателното му убеждение като на кралска особа, че никой не се храни, докато той не започне да се храни или че никой не си тръгва, докато той не си тръгне, бе оборено от постоянния поток излизащи гости, забелязали или усетили, че наближава вече един следобяд. Жена му, успяла да се възстанови след колизията с дрехата на многоуважаемия и в момента демонстрираща енологичните си познания, наскоро придобити от Сънди Таймс, не споделяше желанието му да се присъедини към тях. След като бе изразила мнението си, че на това шардоне, престояло в бъчвите малко повече, отколкото трябва, му е минало времето, бе й донесена току-що отворена бутилка червено, лично от Пърси Фолоус.

— Не ми казвайте какво е — извика тя още като го видя и вдъхна дълбоко от чашата, легнала в дланта й като в люлка. — А-а, това е добре, това е интересно. Долавям екзотичен плод, долавям мангрови мочурища, долавям кориандър, долавям кимион, долавям опиянение.

— Не се притеснявай, златна — каза Далзийл. — След петнадесетата пинта и аз почвам да долавям опиянение. А сега ще си тръгваме или?

— Бих казала, че е смес от Шираз и Мерло. Западна Австралия? Около ’97?

Всички погледи се насочиха към Фолоус, който, залепил плътно длан на етикета на бутилката, каза:

— Право в десетката, скъпа. Какъв нос, какво чудо!

„Наистина нос за чудо и приказ, ако си мравояд“ — помисли си Кап и като видя как на устните на Далзийл се оформя подобна мисъл, пъхна ръка под мишницата му, стисна го здраво и каза:

— Прав си, скъпи. Време е да си тръгваме.

Те си тръгнаха, плътно следвани от кмета и тържествуващата му съпруга.

Амброуз Бърд се приближи до Фолоус, издърпа бутилката от ръцете му, прочете етикета, на който пишеше Сейнт Емилион и каза с артистичен апломб:

— Подмазвач!

А галерията междувременно наистина бе започнала бързо да се изпразва. Скоро от стотината присъстващи гости останаха само около две дузини. Сред тях, стиснал чашата вече отдавна стоплило се вино, бе и Едгар Уийлд. Той малко се интересуваше от изкуство, но партньорът му, Едуин Дигуийд, бе поискал да дойде. Доловил неохотата на Уийлд, той бе процедил кисело:

— Много добре. Ще ти го припомня това, когато следващия път поискаш да присъствам на аутопсия.

По-реалистичен аргумент от този би накарал Уийлд да се запъне, но този го разсмя и го накара да се предаде с благородство, което едва ли би било доловимо за страничен човек, но Дигуийд го долови и оцени.

Сега той чакаше с иронично търпение Дигуийд, който не можеше да подостри молив без да се пореже, да довърши увлекателния разговор, който водеше с един млад дърворезбар за относителните предимства на бряста и тиса, и очакваше с нетърпение развитието на остатъка от деня, който, с малко късмет, би му дал възможност да се наслади на компанията на партньора му далеч от очите на суетната тълпа.

Близо до изхода, той видя Паскоу и Ели да разговарят с Амброуз Бърд, всъщност по-скоро разговаряха Ели и Последния актьор-директор. Уийлд знаеше, че ако Ели има някаква слабост, то това е прехласването по професионално ангажирани с изкуството личности. Паскоу, лепнал на лицето си учтивата усмивка, с която криеше нетърпението си, улови погледа на Уийлд, направи лека физиономия и се насочи към него.

Уийлд го гледаше как приближава, забелязвайки с одобрение грацията на движенията му, приятния маниер, с който поздравяваше познати, общото чувство на лекота и увереност, които тази стройна фигура излъчваше. Човекът бе добър, и пак би бил добър, дори това тук да бе дипломатически прием на високо равнище, а не провинциална вечеринка. Останалите сигурно също го долавяха. Дотук той се бе справил в живота добре, но не прекалено добре или по-скоро не много бързо. Някои са стигали до детектив главен инспектор, че и по-нагоре, по-бързо от Паскоу, но тези, които идваха до върха твърде скоро, винаги се изправяха пред въпроса: „Мотал ли си се наоколо достатъчно дълго, за да си изцапаш ръцете? Изкатерил си стълбата, но спази ли времето?“ Загледан в стръмния път пред него, когато едно време се дипломира, ако Паскоу бе способен да предвиди дългия си престой в Мид Йоркшир , може би е щял да помисли, че кариерата му е забуксувала на едно място. Но не и сега. Не си носеше сърцето на ревера, дори и пред най-близките си приятели, но бе дал на Уийлд да разбере достатъчно, за да му внуши, че си знае цената много добре. Дал му бе да разбере също така, че на този свят има неща далеч по-важни от амбицията. Ако бе напъвал напред, ако се бе хвърлил към блесналата в позлата награда със зъби и нокти, той вероятно щеше вече да е някъде из недостижимите с просто око висини. Той обаче имаше други планове. Заложници на щастието, ето как бе нарекъл някакъв умник жена му и семейството му, вероятно в циничен смисъл. Е, през последните няколко години Паскоу едва не загуби детето и половинката си и сега вече знаеше без капка съмнение какъв откуп е готов да плати, за да ги задържи. Така че нищо нямаше да стане, без на първо място да се слага тяхното щастие.

След няколко години младата Роузи щеше да е гимназистка и това ще бъде пробния период, каза си Уийлд. Старото време на тормоз отгоре — Или свършваш тая работа, или отиваш да късаш глоби по пътищата — бе ако не още минало, то поне в процес на отминаване. Останалите също щяха да забележат това прозорче и щяха да се приготвят да изтикат момчето през него веднага щом се отвори изцяло.

Разбира се, първо трябваше да получат одобрението на крал Далзийл.

— Уийлди, стоиш тука толкова отдавна без да мърдаш, че се чудя как още някой не те е купил.

— Знаеш ме, Пит. За мен хората са били винаги по-интересни от картините.

Зад тях се надигна глъчка, която като че ли излизаше от алкова, където гравьорката излагаше изкуството си. После глъчката потъна в един по-далечен, но за техните изострени сетива, по-изнервящ шум — воя на полицейски сирени.

— Дежурната?

— Да. С момчетата — отвърна Уийлд.

— Ще надникнеш ли?

— Не. Не съм на работа — каза твърдо сержанта.

— Аз също.

— Наблизо мина, но…

— Сигурно някой заплес се е изплюл на тротоара — каза Паскоу, отлично давайки си сметка, че Ели, винаги заставаща нащрек при звука от полицейски аларми, го наблюдава неотстъпно за каквито и да било признаци на желание за намеса.

— Извинете — каза някой с ясен йоркширски акцент зад тях. — Чух някой да казва, че сте ченге. Верно ли е?

Той се извърна и се озова лице в лице с длъгнеста жена в червена блуза и черно трико и с прическа, придаваща й вида на Сигърни Уийвър в Пришълеца 3. Паскоу позна в нея Джуд Илингуърт, гравьорката.

— Да — призна той с неохота. — Нещо станало ли е?

— Аха, стана. Да беше станало на някой панаир, дето всеки може да иде, да. Ако не е заковано, забрави го. Ама тука…

* * *

Не бързам, защото там, където няма време, думата „бързам“ няма смисъл. Следя последователността на събитията само с очи и чакам. Вратата се отваря и един човек излиза навън. Чакам го да се отдалечи, после влизам.

И ето го там, където очаквах, че ще бъде, сам, навел се над мивката, плискайки лице.

Аз се приближавам изотзад, той вдига очи и ме вижда в огледалото.

О, това е прекрасно. Това е наградата за моята вярност. В тези неща аз нямам избор, но ако бях имал, точно това сигурно щях да избера, тъй като това ми позволява да съм едновременно и играч, и публика.

Виждам и неговото, и моето лице в огледалото — устните ми са извити в усмивка, неговите очи са леко окръглени от изненада, но не и страх. Не излъчвам смърт, а нося светлина и страхът не фигурира в посланието ми. Този човек с неговата алчност да тъпче стомаха си, докато подлага на глад душите на останалите, лишавайки ги от естествената им храна, е движен не от зли сили, а от изкривено чувство за добро, което е още по-лошо. Именно тази негова болка и болката, причинена от него на останалите, ме е пратила да го освободя.

Затова му вдъхвам увереност, промълвяйки няколко думи с тих глас. След това забивам оръжието в основата на черепа отдолу нагоре, през не знам какво вещество, твърдо убеден, че не моята ръка води върха на острието към местоназначението му.

Той се сгърчва, но аз го удържам с лекота. Щом на върха на игла могат да се съберат милион ангели, то да задържиш на върха на острието един-единствен гърчещ се човек, е фасулска работа.

И след това той изведнъж се отпуска. Измъквам оръжието си и пускам тялото да се изхлузи на пода по корем, където плешивата му глава заблестява като полирана метална повърхност.

* * *

Преди още да е успял да я запита за какво става дума, прекъснаха ги отново. Хат Боулър, който си беше тръгнал малко по-рано, се върна в галерията, мина между Ели и Бърд едва избърборвайки в движение някакво извинение и се насочи право към Паскоу.

— Сър — каза той задъхано, — може ли да ви кажа нещо?

Лицето му бе бледо.

Паскоу го попита:

— Какво е станало?

Джуд Илингуърт не му позволи да продължи:

— Хей, чакай малко, аз бях първа.

— Извинявайте — каза Паскоу. — Уийлди, би ли се заел?

— Разбира се. Та казвахте, госпожице…

— И ти ли си ченге? — попита тя недоверчиво, оглеждайки надупченото му и грубо лице.

— Да. Сержант. Та…?

— Та някой глупак ми е отпънал един от резците ми.

— О? Често се случва, когато си облечен в трико, нали? — забеляза Уийлд.

Паскоу чу размяната на реплики докато се отдалечаваше заедно с Боулър и потисна усмивката си. „Изкарай някоя и друга година с Анди Далзийл и гледай какво става.“

— Казвай сега — подкани той детектив констъбъла.

— Аз го намерих, сър — каза Хат. — Влязох в мъжката тоалетна и го видях на пода. Не беше още мъртъв, опитваше се да каже нещо и аз се наведох да чуя какво казва, но не можах да разбера нищо и после изведнъж спря. Проверих му пулса, нямаше го и аз започнах изкуствено дишане уста в уста, но нищо не се получи, затова се обадих в управлението за помощ и им казах да изпратят и линейка, макар да ми се струваше, че вече не може да му се помогне, после викнах един от охраната да застане пред вратата и да не пуска никой, и помислих, че е най-добре да ви намеря и да ви кажа, сър…

Дъха му свърши.

Паскоу каза:

— Това е добре, Хат. Повикал си помощ и си отцепил местопроизшествието. А сега вече сигурно ще успееш да забавиш малко и да ми кажеш някои подробности. Като например кого намери?

— Съветник Стийл, сър. Знаете, на оня, дето му викат Гладника.

— Боже Господи! — възкликна Паскоу. — И казваш, че е мъртъв със сигурност? От какво според теб? Удар?

— Не, сър. Съжалявам. Знам, че звучи глупаво и това ме шокира здравата. Убит е. Трябваше оттам да започна. В основата на черепа си има дупка. А освен това намерих и нещо друго, което може да се окаже оръжието. Отбелязах мястото и го прибрах в найлонова торбичка. Не исках никой да го види, малко е необичайно и си помислих, че няма да е зле, ако известно време го подържим при нас. У мен е.

От вътрешния джоб на якето си той извади прозрачно пластмасово пликче и му го показа. В него имаше нещо, прилично на малко длето.

— Добре ли съм направил, сър? — попита напрегнато младия детектив констъбъл.

Но още преди Паскоу да отговори, Джуд Илингуърт го бутна встрани.

— Е на това викам аз бърза работа — каза тя. — Не знам какво говорят клиентите ви за вас, но мисля, че нашата полиция направо твори чудеса. Къде го намерихте?

— Моля? — погледна я Паскоу.

— Това е мой резец — отвърна жената без да помръдва поглед от прозрачното пликче. — Къде намерихте резеца ми?

* * *

Навеждам се и правя нужния знак.

И така, той лежи на пода, повален от някакво малко длето, този дъх, усмирил хиляди приятелства завинаги, този апетит, зинал като че ли да погълне земята, която скоро щеше да погълне него самия. Гледам го и споделям неговия мир.

Но след това, като илирийски търговец, който вижда копринените води на Адриатика да се набърчват под първите пориви на бората, изведнъж започвам да чувствам безпокойство. Тук вътре всичко е мирно и тихо, но вън по коридора усещам движение, като че ли бората изведнъж наистина е започнала да духа…

Уверен съм, че Силата, която направлява съдбата ми, няма да допусне нещо да се обърка.

Да, знам, че бих могъл да попитам, но точно тогава ми се стори, че има само един начин да се разбере.

Бързо се приближавам до вратата и я отварям.

Изсмивам се високо, разбирайки че това, което съм усетил е просто завръщането на времето, плиснало из коридора като река от разкъсан бент.

Оправям си изражението на лицето и се включвам в бързото му течение, изпитвайки задоволство от това, че се оставям да ме отнесе, където иска, и сигурност, че ще ме отведе до който и да е безопасен бряг или остров, предвиден за нашия следващ вълнуващ Диалог.

Пак ще се чуем!

* * *

— Казваш, че се опитал да каже нещо — каза Паскоу, спускайки се забързано по стълбите заедно с Боулър. — Изобщо нищо ли не можа да разбереш? Помисли хубаво, докато още спомена ти е още свеж в паметта.

— Да, сър. Опитвах се и продължавам да се опитвам. И… ами малко странно… но онова, което се опитваше да каже, ми прозвуча като…

— Да? — подкани го Паскоу.

— Розова пъпка. Прозвуча ми като розова пъпка.