Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembering Sarah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Крис Муни. Да помним Сара

ИК „Колибри“, София, 2011

ISBN: 978-954-529-920-9

История

  1. — Добавяне

Утрешният ден не знае
(2004)

6.

В петък призори, малко преди пет, Майк седи самотен в камионетката си и наблюдава сипещия се по хълма сняг. Ужасно му се пуши, но не иска да разваля уханието на люляк. Всяка година, в деня на Сара, той го поръчва от предишната вечер в цветарницата на Карло и сега букетът лежи върху съседната седалка, опакован в целофан. Издава силен, но приятен аромат, пълни кабината и го връща към онази пролет, когато Сара, трябва да е била най-много тригодишна тогава, го пита дали може да набере малко люляк от задния двор и да го занесе в стаята си. Повтаря ли, повтаря колко много харесва неговото ухание. Той я качва на раменете си след като напълват с клонки една от кофичките й за пясък, отиват горе, в нейната стая, за да ги подредят там.

Не, татко, сложи ги под възглавницата — не отгоре.

Думите са точно тези, но гласът — не. Пак си е на Сара, но на шестгодишната Сара. Не може да си спомни как звучи нейният глас на три или четири годинки, нито е в състояние да си представи как би звучал днес, пет години по-късно, когато щеше да е на единайсет-единайсет и половина. Сега нейното тяло в своето развитие се намира на границата с пубертета, в началото на онази бавна и неловка трансформация на момичето в млада жена. Сигурен е, че ще замени очилата с контактни лещи. Каквато си я знае, от конската опашка няма да има и следа — прекалено напомня за малко момиченце. Новата й прическа ще е като ония къси, чорлави коси, които толкова често вижда върху главите на младите момичета напоследък. Ушите ще бъдат продупчени — дано да е само по веднъж, с вкус и мярка — и с положителност ще носи бижута, но не твърде много. И ще се цапоти с гримове, и ще проявява интерес към дрехи, ще гледа как прилепват към появяващите се извивки на тялото — всичките ония дребни промени, които отварят очите й за съществуването на момчетата. Ако я види в този момент, дали би забелязал у нея поне нещичко от малкото момиченце, което е убедено, че един следобед се прекарва най-приятно в задния двор, в подхвърляне на топката за ръгби?

Майк си представя всичко това с кристална яснота, но лицето на Сара, както винаги, остава в мъгла.

Има снимки, разбира се. Разполага с онези от шестия й рожден ден, както и с направените от компютъра в Националния център за изчезнали и малтретирани деца, които показват в десетки зашеметяващи варианти как би изглеждала днес. Но колкото и добре да се справят с тази задача всяка година — а те се справят дяволски добре, — разглеждането на тези възможни комбинации само размътва представите му. Нощем лежи буден и се опитва да изгради някакъв образ, но всичко, което умът му е в състояние да роди, се свежда до щърбаво детско личице с накривени очила. А вече и то започва да избледнява. Единствено когато пие, успява да улови образа й, но вече и да пие не може заради съдебната забрана.

Слънцето започва да се надига иззад дърветата, когато Майк взема букета, отваря вратата и заобикаля предницата на камионетката. Прожекторите са включени, винаги включени, постоянно заливат с обилна светлина пустата белота на хълма. Отива до мястото, където намери очилата на Сара, и коленичи, балансира тежестта на тялото с пръстите на краката и полага люляка върху снега. Уханието на цветовете е силно, дори навън, под вятъра, и докато се взира в мястото, където е стояла за последно Сара, той отново си мисли за това, че въздухът няма нито край, ни начало. Представя си как ароматът на тези цветове се понася към други градове, нахлува в Сарината стая, където тя спи точно в този миг, може би дори я разбужда, може би неговата дъщеричка ще долови уханието на люляк и това ще отприщи у нея спомени, тя ще се сети за него и стаята, която очаква завръщането й в Белхам. Може би точно днес ще вдигне телефона и ще се обади у дома. Напълно смахната мисъл, обаче тъкмо това е надеждата. Тя е в състояние да те накара да повярваш в каквото и да било.

 

 

Кабинетът на доктор Рейчъл Тайло в Бостън е със сиви стени, боядисани в буреносни цветове, а вътре има бяла кушетка и също такъв стол, които са корави колкото стъклената й масичка за кафе. Като изключим двете окачени в скъпи рамки дипломи, и двете от Харвард, единственият друг предмет с пряко отношение към личността на стопанката е картината над бюрото — широко платно, изпъстрено с точки, петънца и завъртулки, каквито обикновено красят предпазните покривала по мебелите, когато пребоядисваш хола.

Вратата се отваря и ето ти я доктор Т., която прилича по-скоро на господин Т. — разлюляна грамада от втасала плът, обгърната от дизайнерски костюм и облаци парфюм. Измежду наръча папки под мишницата й наднича „Бостън Глоуб Магазин“ от миналата неделя.

Доктор Т. забелязва насочения му натам поглед и проговаря:

— Защо не ми казахте?

— Няма много за казване — отвръща той. — Когато наближи годишнината на Сара, звъня на познати журналисти да напишат по нещо. Това помага да се поддържа жив интересът.

— Имах предвид статията за баща ви.

— През ум не ми е минавало, че някой ще се сети да го потърси. — Това е самата истина. Майк трябва да признае, че е силно впечатлен от начина, по който репортерите не само издирват Лу във Флорида, но даже съумяват да го убедят да проговори.

Тя се разполага върху стола.

— За първи път говори за внучката си, нали така?

— Нямам представа.

— Каква е вашата реакция.

— Никаква.

Д-р Т. го приковава с поглед, търси и оценява реакциите му, способността му да се справя със, както биха казали в съда, „провокиращи гнева обстоятелства“. Най-напред идва курсът по овладяване на гнева. Последван от този, съставен от задължителни четирийсет и осем сеанса, и поставил си идиотската задача да изясни защо е нападнал Франсис Джона — мъжа, за когото всеки знае, че е отговорен за изчезването на Сара, както и за това на други две момиченца: петгодишната Карълайн Ленвил от Сиатъл, щата Вашингтон, и Ашли Жиру, на шест години, от Уудсток, щата Върмонт.

Лу няма нищо общо, обаче д-р Т., човече, тя умира да си вре носа в тази история. Майк трябва да запълва по някакъв начин времето, затова е нахвърлил няколко обобщени историйки за детството си с Лу: за това, как той започва кариерата си на крадец, как обира къщи из богаташките квартали, преди да се издигне на по-високо равнище — кражби от складове за компютърна техника, обири на бронирани камиони в Чарлстън и Кеймбридж. Всички от старата му банда са вече мъртви — всички, освен Лу.

Д-р Т. е използвала синя лентичка, за да отбележи нужната страница от списанието.

— Репортерът пита вашия баща дали сте разговаряли след изчезването на дъщеря ви, а той отвръща: „Двамата с Майкъл почти не сме говорили от деня, в който се ожени. Той така пожела. Някои хора имат нужда да мразят, за да могат да живеят.“

Вдига поглед в очакване на отговор. Майкъл съзерцава пръстена с диамант. Оттук изглежда поне три карата. При такъв пръстен навярно си има постоянна детегледачка, а не почасова и къщата й се намира в някое място като Уестън, където живее със съпруга си, вероятно хирург, кучето — голдън ретривър или лабрадор, в зависимост от това кое е било „модно“ в дадения момент според стандартите на това място. Както и две деца — момчета с имена от рода на Тад и Хънтър. Нейните купени в Харвард наблюдения и заключения може да са били голям хит за отегчените домакини, жадуващи благосклонен слушател, както и синтетична ваканция от еднообразието на лъскавия живот, но не струват пукната пара, когато се опита да ги приложи към енигма като Лу Съливан.

— Някакви предположения?

— Никакви — заявява Майк.

— Мисля, че баща ви дава това интервю, защото иска да ви подаде ръка и може би да се реваншира по някакъв начин.

Майк се привежда напред и взема чашата си от масичката за кафе.

— Моят старец да подава ръка? При цялото ми уважение, струва ми се, че именно вие се мъчите да сторите нещо подобно в дадения случай.

— Причината да наблягам толкова много върху този проблем се състои в това, че желая да се убедя в наличието на промяна. Че разглеждате своя баща в сегашното му състояние, а не през призмата на спомените от детинство.

— Призмата на спомените от детинство — повтаря Майк с равен глас.

— Именно. Всички ние имаме склонност да оценяваме родителите си съобразно тяхната роля, а не като човешки същества. Забелязах, че вие специално сте склонен да възприемате хората двуизмерно — добри и лоши, умни и тъпи. Уверявам ви, че разбирам чувствата, които изпитвате към баща си, и в никакъв случай нямам намерение да ви успокоявам, като казвам, че ми е ясно какво е да растеш при баща, който е не само крадец, но и непредсказуем насилник.

Не забравяйте — и убиец, допълва Майк наум.

— След като така и така сме на темата: явно съществува и друга страна от неговия характер, тази, която му е помогнала да ви отгледа след като майка ви си е тръгнала, да ви води на мачове. Именно тази страна е обичала и майка ви в даден момент.

Погледът му се плъзва към стенния часовник. Още четирийсет минути, а после — сайонара.

— Щом той е готов да излее чувствата си в интервюто — не спира д-р Т. — то може би ще пожелае да се разкрие докрай и да разкаже истината за майка ви.

Майк се сеща за оловния ключодържател във външния джоб. Той представлява масивен диск с изображение на свети Кристофър с бебето Исус на ръце от едната страна, а от другата — на църквата „Сакре кьор“ на Монмартър. Пристига по пощата в дома на Бил месец след изчезването й. Майк е чел писмото толкова много пъти, че го знае наизуст:

Когато ти пиша пак, ще имам адрес, на който да ми отговориш. Скоро ще бъдеш при мен, в Париж. Вярвай, Майкъл. Помни, че трябва да съхраниш вярата си, без значение колко лоши са нещата.

Второ писмо така и не последва. Месеци по-късно, през юли, Лу се завръща от тридневно отсъствие по свои дела, вика Майк в задния двор и се впуска в тирада за това, как майка му няма да се върне у дома. Лу допуска грешката да остави куфара си отворен. Майк минава край неговата стая и когато зърва фотоапарата върху отворения куфар, влиза вътре, провежда кратко разследване и открива плика с паспорт и самолетен билет до Париж. Само че името е Том Петерсън. Същото се мъдри и под леко променения образ на Лу в паспорта.

— Знаете ли — обажда се Майк. — Виждам, че се стремите към някакъв преломен момент, достоен за „Шоуто на Опра“, нещо като емоционален катарзис. Нищо подобно няма да има.

— Давате ли си сметка, че гласът ви се променя, когато говорите за баща си?

Остават още двайсет и пет минути — налага се да ги запълни по някакъв начин.

— Джак Кадилака — казва той. — Споменавал съм го няколко пъти.

— Приятелят на баща ви? Гангстер, който имал автомобилен сервиз.

— Сервизът всъщност служеше за разфасоване на крадени коли. Оттам ръководеше и няколко нелегални лотарии. Всички мислеха, че Джак Скарлата носи такъв прякор заради слабостта си към кадилаци. Това бе така, но най-вече защото в техните огромни багажници можеше да натика два, че даже и три трупа, да ги транспортира до онова тихо местенце в Куинси и да се отърве от тях. Знаете как се прави това, нали?

— Да — отвръща свъсено д-р Т. — За съжаление съпругът ми държи да гледаме криминални сериали.

— Значи имате представа за какво ви говоря. Джак Кадилака и моят баща са близки приятели още от училище. Заедно отиват във Виетнам, само че Кадилака се връща по-рано, докато Лу остава още една година, като изкарва известно време в бамбуков лагер за военнопленници. По ирония на съдбата това е единственият затвор, в който е стъпвал кракът му. Лу се завръща, а Джак Кадилака вече си има банда. Моят старец притежава вроден талант на касоразбивач. На тази планета не съществува сейф, който да му се опре. Двамата с Джак си прекарват фантастично допреди пет-шест години, когато Кадилака запознава Лу с онзи агент на ФБР, Боби Стивънс. Чели сте историята във вестниците, нали?

— Пишеше, че Боби Стивънс уж бил корумпиран. Помня, че се проведе мащабно разследване.

— Най-важното нещо, което трябва да знаете за ирландците, е, че в техните очи не съществува нищо по-долно от изменниците. Не можеш да предаваш приятелите си, а в Белхам всеки пази себеподобните. Виждаш как гръмват някого на улицата, пристигат ченгетата с един куп въпроси, но ти държиш устата си затворена. И сега Джак Кадилака се заиграва с някакъв от ФБР. Знаете как става: пуска му едно-друго в замяна на информация относно плановете на конкуренцията. Джак пробутва на федералните измишльотини. Но, според представите на моя старец, единственият нерешен въпрос е колко време ще изтече, преди най-добрият му приятел да го изпържи. И знаете ли какво стана с него?

— Опасявам се, че не знам.

— Нито пък аз. Тялото му така и не бе открито.

— Намеквате, че баща ви го е убил?

— Вечерта, преди да изчезне, чух двамата да се карат в кухнята. Старият предложи да поизлязат на чист въздух, та да си проветрят малко мозъците. Джак така и не се върна.

— Може да е избягал.

Майк въздъхва.

— Помните ли обирите на бронирани камиони отпреди пет години? Направиха три удара. В Чарлстън и Бостън. Стана около три седмици преди да изчезне дъщеря ми. Юнаците натежаха с два милиона долара.

— Смътно. — Жената започва да добива отегчен вид. — Подобни събития обикновено не събуждат интереса ми.

— Работата я свършиха старите другари от бандата на Джак. Седмина на брой. Седмица по-късно откриха труповете на всичките седем, настанени в багажниците на три различни кадилака, паркирани по улиците на Логан. Отровени с арсеник. Лу бе във Флорида да пере парите.

— Всичко това съдържа голяма доза предположения.

— Права сте. Трябваше да отбележа това обстоятелство пред агентите на ФБР, които душеха около къщи.

— Вашият баща е жив — казва д-р Т. — Според мен той ще направи опит да се сдобри с вас.

Мама му стара, тая просто нищо не може да разбере!

— Как ще решите да постъпите си е лично ваш проблем. Но си мисля, че е във ваш интерес да отворите сърцето си. Казвам го, ръководена от две съображения. Първо, като влезете в диалог със своя баща, бихте могли да освободите част от гнева, който все още таите. Докато продължавате да го ненавиждате, вие му позволявате да ви бъде господар. Второ, този човек няма да живее вечно. Добър или лош, той е вашата едничка връзка с миналото. Може би, ако разкриете сърцето си за него, той ще отвори своето за вас.

Майк проверява часовника и успява да сдържи усмивката си.

— Май времето ми изтече.

— Искам да поговорим малко за Джона.

Усеща гореща вълна по врата си.

— В статията се казва, че умира от рак на панкреаса.

Умира. Думата притиска гръдния му кош като бетонен блок.

— Питате се дали при това положение няма да ми хрумне пак да му налетя?

— Предстоящата му смърт налага да се действа по-бързо.

— Убеден съм, че полицията поддържа контакт с него.

— Днес двамата с вас приключваме нашите сеанси. Остават ви още шест седмици на пробация. Ако през това време осъществите какъвто и да било контакт с Джона, ще извършите нарушение на нейните условия и този път съдията няма да има друга алтернатива, освен да ви прати в затвора. Знам, че не е честно, но такъв е законът. Същото се отнася и до пиенето. Посещавате ли редовно сбирките?

— Имам прекалено много работа.

— Въпреки това трябва да ги посещавате.

— Не пия от две години.

— Притеснявам се повече за времето след края на пробационния ви срок. Нуждаете се от външна мотивировка за справяне с алкохолизма.

Гневът се е излял през шията към очите и сега върти болезнена спирала зад очните ябълки също като от нажежена жица. Когато това стане, а то става често, докато е в този кабинет, той вперва поглед в определена точка върху килима и започва да извиква в съзнанието си картини, както са го учили в курса по овладяване на гнева. Образът, който го успокоява, представлява вариация на финалната сцена от „Мизъри“, в която осакатеният Джеймс Каан тъпче обгорелите страници от ръкописа си в устата на побърканата сестра, Ани Уилкс, докато крещи: „На ти, да се задавиш дано. Смахната, извратена пачавро!“ Само че според версията на Майк той тъпче банкноти от един долар в гърлото на д-р Т. — сто двайсет и пет на брой, точно колкото взема на час за цялата тая свинщина.

— Какво има? — пита тя.

— Прилагам на практика едно от упражненията за овладяване на гнева, които усвоих при вас.

— Сериозно? Върши ли работа?

— Да — отвръща Майк. — Върши удивително добра работа.