Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembering Sarah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Крис Муни. Да помним Сара

ИК „Колибри“, София, 2011

ISBN: 978-954-529-920-9

История

  1. — Добавяне

26.

„Дакота“ е поредният пример за развиващия се с бързината на гъба модерен бизнес в центъра на града. Намира се на главната, където по-рано беше магазинът за обувки „Алекзандър“. Паркингът е пълен със скъпи автомобили: сааби, беемвета, даже и един мерцедес. „Дакота“ е първият бар за юпита в Белхам.

Интериорът не оставя място за съмнения относно клиентелата. Изобилие от лакирани в тъмни тонове дървени облицовки и приглушено осветление. Дълъг бар, натъпкан с бутилки, блещукащи под лъчите на скъпи спотове, а вдясно от него има помещение с няколко маси с бели ленени покривки и декоративни свещи в средата — идеално място за обмен и продажба на тайни с помощта на сухо шардоне и прескъпи екзотични мезета. Вляво от главния вход, зад стъклена врата, се намира стаята за пушене, обзаведена с кожени мебели в тъмночервено и масички за кафе, отрупани с броеве на „Уолстрийт Джърнъл“ и „Файненшъл Таймс“, както и любимите на богаташите списания за яхти и мода. Мерик е седнал в едно от червените кресла, обърнати към еркерните прозорци над „Мейн стрийт“. В едната си ръка държи чашка порто или някакво друго скъпо питие, а с другата разлиства списание върху коленете си. С черния си костюм и измъчено, изпито лице прилича на предприемач, седнал да си почине след продължителен и напрегнат ден.

Майк се отпуска в креслото насреща и вади пакет цигари. Мерик затваря списанието и внимателно го оставя заедно с чашката върху стъклената повърхност на масата помежду им. „Ценители на виното“. Господи!

— Определено става дума за самоубийство — обажда се детективът.

— Което опровергава какво? — Майк е видял вече пъна, обърнат настрани под краката на Джона. Няма нужда да си гений, за да съобразиш, че покойният е стъпил върху него, нахлузил е примката и после е скочил.

— Трябва много да се внимава при самоубийствата. Прекалено често зад тях се крие убийство. Жертвата е ликвидирана, а след това пренесена на друго място, за да се инсценира самоубийство. При подобни случаи върху шията винаги остават две следи от примката, което ни разкрива истината. При Джона следата е само една и отговаря на използваното въже. Освен това имаме типичните за случая кръвоизливи в очната еклера. Те доказват, че става дума за смърт, настъпила в резултат от асфиксия. За щастие снегът наоколо е бил доста размекнат през деня, а през нощта отново замръзнал и така е запазил следите от стъпки. Те съвпадат с ботушите на Джона. Не открихме предсмъртна бележка. Но като вземем предвид магнетофонния запис с гласа на дъщеря ти…

Изразът на лицето му се променя. Мерик носи някаква неприятна новина и сега се чуди как да я съобщи по-безболезнено.

Ето сега, казва си Майк и стисва облегалките за лакти.

— Криминалистите приключиха вчера с огледа на къщата му — съобщава Мерик. — Под леглото в спалнята открили разхлабена дъска на пода. Разковали го целия и се натъкнали на тайник. В него била долната част от екипа на Сара. Също и гребен с косми от главата на Ашли Жиру. А куклата на Карълайн Ленвил открили в леглото на Джона. Цялата е с негови отпечатъци.

— Хубавата Бий Бий — отронва Майк името на куклата, пръкнало се кой знае как в неговото съзнание. Майка й му е показвала снимка на Карълайн с малката кукла с червена коса от пластмаса и ръфнат от кучето им крак. Детето я носило в раницата си, когато изчезва.

— Край леглото имаше уокмен. С касета в него. — Тъга пронизва иначе безизразния глас на Мерик. — Останалите бяха в едно чекмедже. На Сара, Ашли и Карълайн.

— Прослушахте ли ги?

Мерик кимва и Майк отново стисва дръжките на креслото.

— Какво казва Сара?

— И трите ленти си приличат — гласовете на момичетата подсказват, че се намират на тъмно място и не виждат нищо. — Говори бавно, замислено. — Онова, което си чул в гората, е извадено от оригиналния запис на Джона.

Майк си спомня казаното от Лу за това, че Джона споменава името на Сара в съня си. Но той не е бълнувал. Подготвял е своя… своя какво? Звуковия фон на своето самоубийство?

— Не успяхме да идентифицираме част от звуците. Затова изпратихме лентата за анализ в лабораторията на ФБР. Според мен записите са правени… някъде извън дома на Джона. Може да изскочи още нещо. Ако се случи, ще ти съобщя.

— Ами кучетата?

— Не разбирам.

— Сутринта, когато намерих Джона, видях хората ви със следови кучета.

— Това бяха кучета, обучени да търсят трупове.

Майк търси опипом цигара, а една част от него се извисява над тялото му, поглежда надолу и наблюдава, докато останалата мъчително осмисля чутото и търси някакви пролуки в думите на детектива.

— Кучетата не откриха нищо — продължава той. — Още претърсваме къщата на Джона, надяваме се да открием нещо, което да ни насочи към… мястото, където я е заровил. Съжалявам. Ще ми се да имаше по-лесен начин да ти го кажа.

— А къщата на Джона? Какво става с нея?

— Имуществото му ще стане собственост на църквата „Свети Стефан“. Изпълнител на завещанието е отец Конъли. Волята на Джона е парите да постъпят по сметката на някоя благотворителна организация, избрана от отец Джак. Къщата е в ужасяващо състояние, така че според мен някой ще я купи, за да я събори и построи на нейно място нещо красиво. Ще излезе по-евтино от всеки основен ремонт.

Всички тези помещения, всичките тайни, които крият, в очакване да бъдат сринати и забравени.

— Бих искал да огледам. Може да забележа нещо, което на вас не би направило впечатление.

Мерик го гледа така, сякаш е дете, което се е изгубило и не е в състояние само да намери пътя до дома си.

— Това е напълно възможно — настоява Майк. — Искам също така да чуя записа със Сара.

— Значи искаш да се самонакажеш?

— Държа да го чуя. Може да има нещо в него. Не познаваш моята дъщеря по начина, по който я познавам аз. Тя е умна. Може да се е опитала да ни съобщи нещо, кой знае?

— Записал съм името на отличен терапе…

— Напълно е възможно — прекъсва го Майк. — Вземи случая Елизабет Смарт. Полицията съвсем я отписа, а тя през цялото време си е била жива и здрава. Ако близките й бяха послушали властите, ако бяха престанали да вярват, никога нямаше да я намерят. И я откриха. Откриха я само защото семейството й не престава да вярва.

— Ще ти уредя посещение в къщата на Джона, щом така искаш. Дай ми няколко дни. — Мерик поглежда часовника си. — За съжаление трябва да вървя. Желаеш ли да уведомя някого?

На Майк му идва наум, че единственият оцелял друг член на някогашното им семейство е кучето. Че едничкото човешко същество, на което може да разчита, е Бил — неговата връзка с действителността.

— Мисля да поостана малко — казва Майк. — Обади ми се да ми кажеш, когато ще е възможно да разгледам къщата.

— Непременно.

Мерик замълчава, след това става и си тръгва, а подметките му тропат по дървения под.

— Мерик?

— Моля?

— Ед ми каза за баща ти. Наистина съжалявам.

— Грижи се за себе си, Майкъл.

Вече е четири следобед и слънцето свети ярко над оживената Мейн стрийт. Майк си спомня — било е преди много години — как стои на това място, където е седнал сега, и гледа през прозореца, докато майка му мери обувки, а любезно усмихнатият продавач се опитва да не забелязва синините и отоците по лицето й. Няма я вече, мъртва е, убита от Лу. И Сара я няма, най-вероятно мъртва, убита от Джона.

Майк се пренася на върха на Хълма в оная сутрин, когато полага люляков букет в деня на Сарината годишнина.

Този жест не е възпоменание за нея. Тук става дума за отказ, нежелание да приеме истината и да се примири с нея. Да се освободи.

Да се освободи и после какво?

Появява се сервитьор, младеж в началото на двайсетте, издокаран в безупречен костюм, с диамантена обеца на всяко ухо.

— Мъжът, който си тръгна току-що, каза, че ще поеме сметката, ако решите да обядвате — казва младокът. — Бихте ли ми казали кой е той? Лицето му изглежда много познато.

— А вие знаете ли коя е Сара Съливан?

— Откъде да знаете? Не я показват по Ем Ти Ви.

— Съжалявам, да не би да казах нещо лошо?

Майк въздъхва.

— Не — отвръща той, — не вие.