Крис Муни
Да помним Сара (17)

15.

Майк е оставил важни планове за нов обект в своя кабинет, така че му се налага да отскочи до вкъщи, където с облекчение установява, че вече не се навъртат репортери. Непознати са пръснали по предната морава цветя, картички и снимки на Сара. Оставя колата в гаража и грабва от съседната седалка пощенската торба, която е минал да прибере по-рано от местния клон. След като намират якето на Сара, е забранил да носят каквото и да било в дома му.

Минава единайсет. Не е изморен, затова решава да прегледа кореспонденцията още тук. Щорите в стаята с телевизора са спуснати. Взема си една кола от хладилника, както и кошчето за боклук от кухнята, пуска телевизора на новинарския канал и започва да преглежда купчината пликове, пакетчета и рекламни материали.

Засега няма смахнати послания от хора, които да твърдят, че знаят кой е оставил кръста с якето или пък какво е сторил Джона с нея. Когато подобни писма се появят, ги отделя за Мерик. Повечето от тези пред него представляват картички с молитви от непознати, както и писма от ясновидци, като това тук, написано върху розова хартия: МАДАМ ДОРА, МЕЖДУНАРОДНА ЯСНОВИДКА. Жената, снимана на приложената цветна брошура, прилича на Бил с руса перука. Майк смачква писмото на топка и го запраща в боклука.

Якето на Сара е в лабораторията. Облечени в латекс пръсти настройват микроскопи, нагласят получени с най-прецизна техника изображения, готвят се да изтръгнат всички тайни, които крие тази дреха.

И така, какво кара Джона, след всичките тези години, не само да извади якето на показ, но да го нахлузи върху кръст?

Този въпрос се върти непрестанно из главата на Майк, а гой все не намира отговор. Разбира се, всичко това не може да попречи на цял рояк пенсионирани профайлъри от ФБР и така наречените анализатори на престъпно съзнание, да си правят реклама от телевизионния екран. Местно величие, представител на криминалната психиатрия, специализиран в областта на психопатичното поведение и цитиран във вчерашния „Херълд“, твърди, че по свой извратен, психопатичен начин Джона давал знак, на полицията, че е готов да говори. Знае, че умира, и изпитва нужда да се изповяда публично, но, видите ли, не можел просто да вдигне телефона и позвъни където е нужно. Не, трябвало да бъде принуден и заради това подхвърля веществено доказателство, а сега полицията била на ход. Някой чука на входната врата.

Майк отива до прозореца, вдига щората и наднича навън. Няма кола на телевизията, значи не може да е репортер.

Сигурно е Мерик.

Чукането се повтаря и Майк отива в антрето. Отваря вратата и се вторачва в лицето отвъд предпазната решетка.

— Един възпитан човек би ме поканил да вляза — проговаря Лу.

Майк обмисля ситуацията, после отваря и Лу влиза вътре. Майк проверява за кола, но такава няма. Да не би Лу да го е проследил?

— Добре изглеждаш, Майкъл. Зъл и жилав.

Същото може да се каже и за самия Лу. Слаб, какъвто е бил винаги — гневливият характер и вродената злоба изглежда са го консервирали. Косата му е малко по-сива, загорялото лице е сякаш още по-обветрено от годините, прекарани на открито, но не остава и сянка от съмнение, че Лу е съумял да запази наперената самоувереност от младите си години, самочувствието на уличен бандит, който знае къде да те удари, така че седмици наред да не можеш да станеш от леглото.

Или пък да те накара да изчезнеш, добавя безплътен глас. Не бива да забравяме тази негова изключителна дарба.

Майк затваря вратата.

— Полицията знае ли, че си се върнал в града?

— Не. И ще ти бъда признателен, ако си траеш — отвръща Лу. Облечен е в черен костюм и бяла риза, черните обувки са без петънце и безупречно лъснати. — Разбирам, че все така си другарувате с онова ченге, дето мяза на Майк Тайсън, как му беше името? Зуковски?

— Какво искаш?

— Наминах да си поговорим. — Лу пали цигара със златна запалка, върху която е гравирана емблемата на морската пехота, неразделна част от личността на Лу, откакто Майк се помни. Отблясъци от пламъчето пробягват по лицето на госта и угасват. — Така ли ще си стърчим или можем да седнем?

— Така ми е добре.

Лу дръпва дълбоко от цигарата и оглежда с безизразен поглед наоколо.

— Тук живееше доктор Джаксън. Организираше покер ей там. — Посочва към трапезарията. — Много свястно момче. Но имаше проблем с хазарта.

— Да не е оня, когото те сварих да млатиш с една тръба на Девън стрийт?

Лу хваща с два пръста парченце тютюн от езика си и го изучава внимателно.

— След толкова много време и при тези обстоятелства ми се струва, че би трябвало да проявиш повече снизходителност.

— „Свети Стефан“ е в противоположната посока.

Думите остават нечути, потъват в ушите на Лу като камъни в кладенец.

— Знаеш, че Джона умира — обажда се Лу.

— Всеки го знае.

— Искам да кажа, че всеки момент може да гушне букета. Нощното му шкафче, както и цялата маса в кухнята са заринати с лекарства — морфин, демерол, прозак и каквото ги дойде наум. Чудя се как още върви кучият му син.

Майк понечва да заговори, но се отказва.

Лу знае всичко това, понеже е влизал в къщата на Джона.

— Там е пълен цирк — съобщава Лу. — Спалнята и дневната са украсени като за Коледа, светлинки и всичко останало. Навсякъде е пълно с играчки. Фил ми каза…

— Кой е тоя Фил?

— Фил Дебрусио, един от гардовете на Джона. Има си двама. Репортерите го налетяха като оси след историята с якето на Сара.

Сара. Лу произнася това име така, сякаш и той има нещо общо с него.

— На това с коледната украса и играчките му се вика регресия — съобщава Лу. — Оная жена от хосписа, сестрата Тери Ръсел, разправя, че стават такива неща, когато човек е на път да умре. Иска да се върне към щастливите мигове в своя живот, нали ме разбираш?

— Тя ли ти каза това?

— Не, разбира се. Тя не би разменила и думичка с мен, а можеш да бъдеш повече от сигурен: с тебе още по-малко. Жената има най-строги разпореждания от Мерик да не влиза в какъвто и да било контакт с твоя милост. Същото се отнася и до онова хлапе, дето е направило страницата за Джона. — Лу замълчава, оставя му време да осмисли казаното. Пак дръпва яко от цигарата. — Когато е в ясно съзнание, Джона бъбри надълго и нашироко с адвоката си — съобщава гостът през облаци дим. — Насира се при мисълта, че може да пукне в пандиза. Адвокатът му повтаря непрекъснато да няма грижа.

Господи! Той е сложил микрофони в къщата.

— Мисля, че е време Джона да проговори — заявява Лу, а Майк попива онази безгрижна, магнетична увереност в неговите думи, спомняйки си как собствената му майка е реагирала не един или два пъти на този глас с надеждата следващия път той да сдържи своя гняв, след като е обещал повече да не налага гледната си точка с помощта на юмруци.

— Не ми се ще да те замесвам — казва Лу, — но ако полицията се домъкне при теб с въпроси, може да ми потрябва алиби.

Майк нито веднъж не е прекрачвал чертата, разграничила другия живот на Лу. Когато Джак Кадилака или някой от останалите отрепки реши да намине за игра на карти или по работа, Майк се отправя към Бил или, когато това не е възможно, затваря се в своята стая и надува докрай радиото или телевизора.

Сега проговаря:

— Остави това на полицията.

— Наистина ли го искаш?

— Те знаят какво правят.

— А според теб как е успял да се изниже Джона оная нощ от къщата, без да го забележат? — Лу се усмихва и добавя: — Като видиш другия път дружката си Зуковски, питай го защо ченгето, дето са му възложили наблюдението над Джона, непрекъснато заспива.

— Ако направиш някоя беля — проговаря Майк с безизразен глас, — веднага ще разкажа на Мерик за този разговор.

Погледът на Лу е притесняващо празен. Пристъпва напред с виснала от долната устна цигара и Майк отново се усеща като малко дете, а цялото му внимание се съсредоточава върху юмруците на Лу в очакване да се свият — сигурен знак за предстоящ пердах. Тия ръце са галели неговата майка, пребивали са я и, Майк е убеден, са я погребали.

— Оная нощ се натъкнах на теб при „Маккарти“. Събудих се на сутринта и разбрах, че си оставил Джона в кома.

— Стана случайно — отвръща Майк с поглед към тавана. — Не съм го планирал.

— Това ли си казваш, когато се погледнеш в огледалото?

Майк издържа бащиния поглед.

— Това е истината.

— Щом ченгетата вършат такава добра работа, ти чий го търсеше миналия петък при Джона?

— Стой настрана.

— Джона говори страшно много насън. Не успявам да схвана кой знае колко, но спомена името на Сара няколко пъти. Ако промениш решението си, остави съобщение на Джордж при „Маккарти“. Той знае как да се свърже с мен.