Крис Муни
Да помним Сара (26)

24.

Погребението на Франсис Джона е в петък — първия ден на пролетта.

Последната воля на бившия свещеник е за церемония в изключително тесен кръг и без журналисти. Задачата е възложена на отец Джак Конъли. Високо цененият и обичан духовник се радва на всеобщо уважение в околността, затова съумява да убеди полицията, в по-голямата си част съставена от католици, да остави нещата в ръцете Божии и да проявят уважение към последната воля на едно човешко същество.

Онова, с което отец Джак не съумява да се справи, е изтичането на информация. Някой подшушва на пресата и пред църквата се установява цял репортерски бивак.

Вратите се отварят и носачите на ковчега, четирима млади мъже, от персонала на погребалното бюро „Макгил и Флатъри“, се показват на горната площадка на стълбището, понесли печалния си товар. Явно не са очаквали да срещнат групичката репортери, заели долните стъпала. Щракат светкавици, жужат камери. Полицаите се намесват, за да може да мине катафалката.

Майк седи отдясно в патрулната кола, шофирана от Бавния Ед, която е паркирана откъм отсрещната страна на улицата, и разглежда събралите се наоколо над стотина лица през тъмните стъкла на очилата си.

— На гробището ще бъде същото — отбелязва Бавния Ед. — Ако не и по-зле.

Майк не отговаря, седи си на мястото и гледа навън. Невидима, бавно разлагаща се мембрана го отделя от околния свят.

Бавния Ед пали патрулката и я отлепя от тротоара.

— Можем да им забраним да влизат в гробището, но няма как да им попречим да снимат с камерите си над оградата. Имат си база на „Евъргрийн“. Качват се върху покривите на колите си, за да виждат по-добре гроба. Каза, че искаш да стоиш настрана от камерите. Ако се появиш там, мутрата ти ще лъсне по новините.

Уличното движение из центъра е слабо. Излизат на „Паркър“ и поемат по стръмния хълм, а когато минават по „Евъргрийн“ — дълга улица с еднотипни постройки, приютили постоянно безработните и онези, окончателно загубили надежда — Майк забелязва част от обитателите, скупчени на предните стълби с все още сънени лица, подпухнали от махмурлук, палещи цигара или хванали с разтреперани ръце чаши кафе, да наблюдават репортерите, които оправят косите и грима си. По тротоарите са паркирани микробуси, а във въздуха стърчат сателитни антени.

— Ако ще се завираш там само за да се видиш с отец Джак — процежда Бавния Ед, — мога ей сега да обърна и те закарам в кабинета му. Ако искаш, мога дори да го изчакам заедно с теб.

Бавния Ед му дава възможност да отстъпи. Наистина не съществува никаква причина да продължи, никакво логическо обяснение, което да успее да формулира с думи. Опитва се. Бавния Ед пита, както направи и Бил по-рано, но Майк не може да обясни защо иска да присъства на погребението нито на тях, нито на самия себе си, а желанието си остава вътре у него, оня туптящ, необясним импулс, който го убеждава, че трябва да бъде на гробището, когато заравят Джо на. Може би тази внезапно възникнала нужда е свързана със сънищата за Сара, както и с тези за Джона, който лежи върху студена метална маса със замръзнали върху устните последни слова. Майк дори може да ги види, Господи, ето ги там, само трябва да се подредят. Но никой не иска да се заеме с това. Започват да зашиват устата на Джона, той пищи да спрат, но не му обръщат внимание.

Майкъл е убеден, че тези сънища са знак за него да продължава да рови. Или пък просто иска да се самонакаже. В края на краищата нали именно той започна всичко.

Бавния Ед поглежда наляво, към „Ханкок“. Пред входа са се курдисали две патрулни коли. Смъква стъклото и махва с ръка. Един униформен отваря портата. Влизат в гробището и когато Бавния Ед спира колата, Майк вижда съвсем ясно парчето земя горе на хълма, където ще погребат Джона, и усеща как страхът се надига болезнено вътре в него, преминавайки като куршум през защитната му мембрана.

— Знам, че си… че беше близък с отец Джак — промълвява Бавния Ед. — Така че не вярвам присъствието ти да създаде някакви усложнения. Ако обаче те помоли да си тръгнеш, ще трябва да уважим неговото желание.

Майк кимва и слиза от колата. Слънцето пари лицето му и той поема нагоре по влажната трева на хълма, към нещо, което наподобява барачка за инструменти. Вдясно от нея се вижда малък, останал все още неразчистен горист участък.

Когато стига билото, Майк се скрива зад едно дърво и забелязва приспособлението, което ще спусне ковчега на Джона в последната му обител. Там няма дървета, няма никаква сянка. Гробът е съвсем на открито и поради някаква необяснима причина това го притеснява.

Няколко минути по-късно по „Евъргрийн“ навлизат катафалка и лимузини. Пет-шест униформени полицаи разчистват района, за да могат да минат. Миг по-късно автомобилите спират край бордюра и младите носачи излизат, за да понесат Джона нагоре по хълма. Облечен в богослужебни одеяния, отец Джак ги следва начело на колоната хора.

Носачите полагат ковчега върху устройството за спускане и отстъпват назад. Майк бърше чело с ръкава на блузата си.

Отец Джак разгръща Библията.

— Да се помолим.

— Майкъл.

Събужда го оня среднощен ужас, породен от мисълта, че нещо с бебето не е наред. Джес навлиза в двайсет и втората седмица от бременността с момиченце, което ще нарекат Сара, а ето че сега нещо не е наред.

Връзката ключове и портфейлът лежат върху нощното шкафче, така че не се налага да ги търси посред нощите. Грабва ги и сяда в леглото.

— Всичко е наред, Майкъл. Дай ми ръка.

Той го прави и тя я отпуска върху корема си.

Рита. Бебето рита.

— Усещаш ли го?

Да. Сара рита като побесняла. Джес лежи настрани и той се накланя, прилепва се към нейния гръб, без да пуска нито за миг корема, под чиято кожа се оформя живот. Моля те, Господи, дай ми само това и то ще бъде напълно достатъчно.

Разнася се металически шум от спускателния механизъм и Майк вижда ковчега да се спуска в земята.

Джона върху желязната маса в моргата, който се мъчи да изрече думите.

Единствен Бог знае кое е истина.

Механизмът спира.

Ковчегът вече лежи в земята и чака да го заровят.

— Амин — произнася отец Джак и затваря Библията.

Майк забива върховете на пръстите си в кората на дървото. Това му помага да не закрещи.

 

 

Майк прекосява моравата, която го отделя от патрулната кола, и се опитва да прогони от коленете си усещането, че може да се огънат всеки миг. За трети път през последните пет минути усеща вибрирането на телефона до бедрото си. Проверява кой го е търсил, ОГРАНИЧЕН НОМЕР. Може би някой репортер. Майк прибира телефона и вижда отец Джак да приближава.

Свещеникът спира пред него с думите:

— Много съжалявам, Майкъл.

— Той дали, нали знаете…

Отец Джак свежда глава и започва да изучава върховете на обувките си.

Телефонът на Майк започва да вибрира отново. Изважда го и поглежда дисплея. Бил е. Майк отговаря.

— Току-що ми се обади Джес — съобщава приятелят му. — Търсила те няколко пъти, но без успех.

ОГРАНИЧЕН НОМЕР. Била е тя.

— Благодаря ти — казва Майк и затваря. Отец Джак го наблюдава.

— Франсис бе труден човек. Мъчен и много свиреп. Символ на отрицанието. — Отец Джак поклаща глава с въздишка. — Опитах се…

Майк усеща голяма и влажна топка да нараства в гърлото. Няма начин да я преглътне.

— Съжалявам — повтаря отец Джак.

Добре. Значи отец Джак не знае нищо. Все още му остава Мерик. Ще си поговори с него. А и сестрата Тери Ръсел. Някой от тях все ще знае нещо. Има надежда.

Телефонът звъни отново.

— Майкъл? — Джес е. Изпълненият с паника глас отеква по необичаен начин.

— Едва те чувам.

— Обаждам се от Франция. — Думите излитат толкова бързо една след друга, сякаш е останала без дъх. — Едва сега научавам. Настанена съм в една ферма. Тук няма телевизия. Въобще нищо няма, но както и да е. Запазих си билет и утре следобед съм у дома. Ти как си? Къде се намираш?

Погледът на Майк се рее нагоре, по Хълма, и спира върху надгробната плоча на Джона.

Не мога повече. Бил. Писна ми да живея в черупка. Писна ми да живея с жена, която изпитва ужас от живота и превръща собствения ми дом в затвор. Писна ми да се сражавам за най-обикновени неща, като например да заведа моята шест и половина годишна щерка на пързалката. Писна ми и жадувам свобода.

Неговите собствени думи, произнесени почти безмълвно като молитва онази вечер на Хълма.

— Майкъл, чуваш ли ме?

— Край гроба на Джона съм — отвръща той.

— Какво? Защо? Защо си причиняваш това?

Задушаващ порив да заплаче и запищи го завладява с невероятна сила. Ще му се да го потисне, мъчи се да отклони поглед от гроба, но не успява.

— Трябва да престанеш с това. Колко пъти съм ти го казвала? Помниш ли онзи път в магазина? Сара бе с мен, отклоних поглед само за миг и тя изчезна. Обърнаха целия магазин наопаки, а пет минути по-късно я намерих с някаква жена отпред. Сара я взела за майката на своя приятелка и я последвала навън…

— Нищо не разбираш.

— Какво не разбирам? — Джес ще се разплаче всеки миг. — Моля те, допусни ме до себе си. Искам да ти помогна.

— Онази вечер оставих Сара да се изкатери сама по Хълма, защото ти бях много ядосан. Именно тогава помолих Бог за изход от това положение и той взе, че ме послуша.

— Не спирай да ми говориш, Майкъл. Не ме изключвай. Поне сега недей.

Майк понечва да отговори, но от устата му се процежда стон. Вината, гневът, любовта към дъщерята, която още бушува в гърдите му, и споменът за някогашния живот, всичко онова, което носи стаено в гърдите си през тези пет години, започва да се откъртва и излиза навън под формата на ридания.