Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembering Sarah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Крис Муни. Да помним Сара

ИК „Колибри“, София, 2011

ISBN: 978-954-529-920-9

История

  1. — Добавяне

38.

През следващите три дни Майк потъва до гуша в работа. Свършват при Маргърет Ван Бърън в понеделник и се местят на следващия обект — онзи в Нютън, при дамата с урната. Доти Конаста е пенсионерка, при това много възрастна. Бил непрекъснато я подкача: „Не, кажете сериозно, когато дундуркахте Мойсей, той наистина ли беше лошо момче?“ На ръба на старческото оглупяване е, разправя все едни и същи истории за покойния си съпруг, Стан, и определено е много самотна. Следва ги по петите от стая в стая. Обикновено клиент, който им виси над главите, докарва Майк до бяс, но неспирното дрънкане на Доти го разсейва от постоянните, мъчителни мисли за майка му, за Лу и Джес, а и за онова ново лице, Жан-Пол.

След работа отива с Бил у тях, за да се потопи в хаоса на неговото домакинство. Движението е от особено значение. Постоянното движение ще го изтощи, затова помага на Пати при почистването на масата и миенето на съдове след вечеря, при къпането на децата — особено сериозна задача, когато става дума за близначките, любителки на ожесточената борба във ваната. Помага на Пола с домашните и я кани на разходка с кучето й. Говорят си предимно глупости: защо любимият им сериал е изтъпял до такава степен, защо всички момчета са лайнари и така нататък. По-късно вечерта слиза в сутеренния кабинет на Бил, за да правят сметки или гледат телевизия — по избор на домакина. Майк все гледа да остава колкото се може по̀ до, късно, преди да си легне. Бил е наясно с всичко и не задава въпроси.

И ето че се обажда Нанси Чайлдс.

— Попаднах на следа, но френският ми доста е ръждясал — съобщава тя, а след това, сякаш прочела мислите му, добавя: — Да, представете си, някои от нас, децата от бедните квартали, сме учили и друг език, освен испански.

— Какво открихте?

— Нека изровя всичко и ще ви кажа. А сега се обаждам, понеже искам да привлека Сам към случая — нали говори свободно жабарски. Нещо против?

Абсолютно нищо. Сам и без това знае всичко.

По време на онези спокойни паузи, когато лежи проснат в леглото, Майк започва да се пита какво ли е успяла да изрови Нанси. А историята около Джес не спира да го гризе отвътре. Снимките се превъртат една по една в главата му и понякога решава да й звънне само за да прекъсне, преди още да е чул първия сигнал. Наистина ли иска да научи истината? Или се е превърнал в мазохист? И той не знае.

Идва петък следобед и Майк се зарича да се наслади на още една вечер със Сам. Никакви приказки за Лу или Джес.

Има само един костюм — черен. Идеален е както за сватби, така и за погребения. След като се издокарва, слиза долу, в кухнята на Бил, където заварва близначките, седнали край масата, и двете по шорти и блузки, захапали ледени близалки с вкус на грозде, от които капе по ръцете и в чинийките им.

Бил подсвирва.

— Добре изглеждаш, Лаурел.

— Така се и чувствам, Харди.

Телефонът звънва.

— Една бира в ръка, и си готов за снимка — казва Бил и хуква към коридора да вземе безжичния от дневната.

Грейс измъква близалката от уста, а езикът и устните й са лилави.

— Да не се жениш?

— Не — отвръща Майк. — Просто излизам на вечеря.

— С костюм?

— Ресторантът е много изискан.

— Тате не ходи на ресторант с костюм.

— Така е.

— Мами разправя, че тате има лоши маниери на хранене.

— Самата истина.

— Той с тебе ли идва?

— Не, излизам с една приятелка.

— Момиче?

Майк кимва, докато рови из купчината вестници и рисувателни книжки за ключовете си.

— Вратовръзката ти е грозна — отбелязва Грейс.

— Така ли мислиш?

— Тате има по-хубава. Отгоре с кучето Снупи от телевизията. — Обръща се към Ема: — Иди я донеси от дрешника на тате.

Като никога Ема прави каквото й казват и хуква за вратовръзката.

— Трябва да й поднесеш цветя — заявява Грейс. — Момичетата ги обичат. И мами обича цветя, но тате й носи много рядко и всеки път каквито не трябва.

Майк открива ключовете за колата.

— Ей, сладурани!

— Какво, чичо Майкъл?

— Никога да не се променяте. — Лепва й една целувка върху челото и се усмихва широко.

Грейс се усмихва в отговор.

— Момичетата обичат също, когато си поделяте близалката.

 

 

Движението на юг по Първа магистрала е пълна лудница. Майк е забравил, че петък следобед е най-натовареното време, и на изхода от града напират точно толкова желаещи, колкото има и в обратната посока. Седи в камионетката, броня до броня с останалите нещастници, напредва сантиметър по сантиметър към пунктовете за плащане пред моста „Тобин“.

Някакъв самолет излита и докато Майк го наблюдава как се издига над небостъргачите в центъра на Бостън, отново се сеща за Джес, която също като майка му си събра партакешите и духна надалеч от общите им проблеми. Само че така не става: никога не можеш да избягаш от проблемите. Само ги местиш на ново място. Дори да прелетиш половината планета, пак си оставаш същият. Удивително е колко много хора опитват да загърбят миналото и зарязват всичко, което познават. Мъчат се да пуснат корен другаде, надяват се да станат нещо, което не са. Както Джес с нейните дрехи. Може пък в тях да е скрито разковничето. И в разстоянието помежду им. Във времето. Да. Времето и разстоянието могат да ти помогнат да забравиш всичко, даже син или дъщеря. Точно както направи майка ми, казва си Майк. Точно както направи бившата ми съпруга.

 

 

Вечерята представлява тричасово шоу, завършило със сметка, надвишаваща месечната му вноска за камионетката. Когато излизат, навън цари мрак, а нощният въздух е студен и наситен с подобната на електричество възбуда, на чистата радост от това, че имаш възможност отново да излезеш спокойно на открито след края на поредната отвратителна зима в Ню Ингланд.

— Наистина трябваше да си поделим сметката — обажда се Сам, докато се загръща в парче плат, нещо средно между шал и наметало. Качена е на черни обувки с високи токове, а роклята в същия цвят е направо поразителна със започващата почти от ханша цепка от едната страна.

— Казах, че ще те заведа където поискаш. Такава ни беше уговорката.

— Вярно, а като те видях издокаран в черен костюм и в такъв изискан ресторант, Майкъл Съливан, направо ми взе акъла.

— С напредването на възрастта се опитвам да придобия светско лустро.

— Значи отиваме на танци?

Майк се почесва по ъгълчето на устата.

— Нямам думи да ти опиша физиономията — казва Сам. — Шегувам се. Как, мислиш, се танцува на такива токове? Нали ще се пребия.

— Да вземем такси.

— И да пропилеем подобна вечер. Как не. Ще вървим пеша.

Повежда го по „Нюбъри“, бостънския еквивалент на „Родео Драйв“. Минава девет, улицата е задръстена от коли, а тротоарите от младежи със сериозни лица, които сякаш са се запътили към страхотно важна среща. Видът на тези двойки връща мислите му към снимките на Жан-Пол и собствената му майка в нейния нов и подобрен вид.

— Помниш ли, когато ходихме до „Раците на Мери“? — пита Сам.

Майк се усмихва. Трябваха им два часа, докато стигнат онази съборетина в околностите на Оганкуит, щата Мейн. До ден-днешен това си остава мястото, където бе вкусил най-прекрасните морски дарове на света.

— Имали сме великолепни моменти — добавя Сам.

— Без съмнение. Без съмнение.

— Защо тогава спряхме? — Сам продължава да се усмихва и след като е задала въпроса.

Майк пъхва ръце в джобовете, дрънчи с монети и ключове, вперил поглед надолу по улицата.

— Чисто любопитство — казва Сам. — Обещавам да не те бия.

— Наистина ли?

— Честна скаутска.

— Е, щом е честна скаутска. — Погледът му се мести от грейналите светлини на централен Бостън към блесналия обръч от фарове по „Арлингтън“, около Градския парк. — Истината е, че се уплаших. Ти отиваше в колеж, предстояха ти големи неща, а аз се върнах към онова, което ми бе познато и където се чувствах неуязвим. Какво да ти кажа? Бях на деветнайсет и доста глупав.

Прекосяват улицата и влизат в парка, минават край бронзовата фигура на Пол Ривиър, възседнал своя кон.

— Как се справяш с всичко напоследък? Нищо не каза по време на вечерята.

— Стигнал съм до положение да ненавиждам собствения си глас.

— Полезно е човек да си излее душата.

— Не и когато натоварваш другите с проблемите си. Не е зле понякога, за разнообразие, да изслушаш какво имат да разкажат те за себе си.

— Изобщо не ме натоварваш. За протокола, даже много ме зарадва, като ми се довери онази вечер, когато дойде у нас.

Крачат по моста с изглед към лагуната. Долу, на кея, където са привързани оформените като лебеди лодки, някакво момиченце сочи с пръст към истинските лебеди и говори на баща си. Стомахът на Майк се присвива, а дъхът се вкоравява в гърлото му.

— Нанси ми звънна тъкмо когато бях в най-натовареното движение — проговаря той. — Адресът от плика е на някакво кафене в Париж, само че майка ми никога не е работила в него. Не и под името Мари Съливан. Нанси каза, че ти си се обаждала, за да говориш със собственика.

Сам кимва. Научила е, че заведението е собственост и се управлява от едно и също семейство вече две поколения. Развиват успешен бизнес и съумяват да отворят още два ресторанта в същия район на Париж, но в нито едно от заведенията не е работила Мари Съливан. Поне не с това име. Напълно е възможно да го е сменила, дори съвсем законно, за да не я открие Лу.

Майк вече за втори път уличава майка си в лъжа: първо за училищната такса, а сега за работата в кафенето.

— Научи ли нещо друго? — пита той.

— Само за ресторантите.

Майк замълчава, обмисля наученото от Нанси.

— Жан-Пол Латиер е жив. Все още притежава и ръководи семейната фабрика за хартия. На петдесет и осем години е, колкото мама, и все така си живее на оня остров в Сена — забравих му името.

— Ил Сен Луи.

— Именно. Жан–Пол има само един брак. С жена на име Марго Паради. Оженил се е две години преди майка ми да се омъжи за Лу. През ноември 1977-а се развежда. Значи около година след завръщането на майка ми там. Не се е женил повторно. Няма и деца.

Сам не казва нищо, знае за думите на Лу, че французинът не обичал деца.

— Този тип изглежда е в постоянно движение — продължава Майк. — Има един куп телефонни номера. Нанси успяла да се добере до него, след като се представила за вицепрезидент на американски концерн за производство на хартия. Имаш ли нещо против да запаля?

— Само ако почерпиш.

— Ти пушиш?

— Отказах ги преди четири години, но от време на време припалвам.

Майк изважда пакетче цигари, пали първо нейната, а сетне своята.

— Да се върнем към Нанси — промълвява той след малко. — Не го е питала за Мари Съливан. Решила, че може да поискам да говоря с него лично. Той владее много добре английски.

Минават покрай бронзовите патици, за които Сара смята, че нощем оживяват, и спират при кръстовището на „Бийкън стрийт“ и „Чарлс“. Сам го сграбчва за ръката, докато притичват през улицата, и го пуска, когато стигат отсрещната страна.

— Ще му се обадиш ли?

— На Жан-Пол ли?

Сам кимва.

— Първо трябва да свърша нещо друго.

— Джес — казва Сам.

— Мислех, че ще имам сили да го загърбя.

— Трудна работа. — Сам замълчава за миг. — Кога?

— Утре сутринта. Обадих се да я питам дали ще си е у тях.

— Как реагира, когато разбра, че отиваш в Ню Йорк?

— Казах й, че пристигам за няколко дни с приятеля си Бам Бам и искам да си поговорим. Ще обядваме заедно.

Сам кимва с озадачен вид.

— Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Непременно. — Майк вижда табела с надпис „Маунт Върнън“ и свърва вдясно по стръмна улица. Изкачва шест стъпала, преди да чуе гласа на Сам.

— Къде хукна? — пита тя, застанала на ъгъла, в сянката на магазин за алкохол.

— Нали те изпращам до вас.

— Деденце, часът е едва девет и половина. Да не си се преуморил или пък те е страх да не пресрочиш вечерния час в старческия дом?

— Вече ни позволяват да закъсняваме чак до единайсет. И не съм уморен.

Майк слиза при нея, задържайки погледа й за малко. Старото чувство се събужда — охлузено и наранено, може би малко променено от времето, но все така живо. Сам е наясно с това. Може да го види в начина, по който го гледа.

— Искаш ли да се прибираш? — пита тя.

— Не. А ти?

— Не.

— Някакви предложения? Но без танци, моля.

— Мислех си за канелони.

— От цяла вечност не съм ял прилични канелони.

— Значи извади късмет. Знам едно страхотно място в Норд Енд. Съгласен?

— Съгласен.

Тръгват по „Чарлс“ и Сам мушва ръка в неговата.