Крис Муни
Да помним Сара (10)

8.

Цяла сутрин и част от следобеда работят по монтажа на дограма в просторното двуетажно разширение на Маргарет Ван Бърън в Нютън, едно от най-богатите градчета западно от Бостън. В два часа прекъсват за обяд. Тримата наемни работници, всичките ергени на по двайсетина години, си приказват единствено за наближаващия уикенд: кои барове ще посетят, момичетата, които харесват, с които излизат или биха искали да излизат и които да изчукат.

Бил поема кутията с обяда си.

— Не съм в състояние да ги слушам повече — казва той на Майк. — Глава не мога да вдигна от посрани памперси, а тия тука ми дрънкат за голо хоро с манекенки.

Сядат в кабината на камионетката и се заемат със сандвичите, купени от Бил в центъра. Той започва да разправя за снощните лудории на близначките: свежи като репички в два през нощта, рисуват си в тяхната стая, а на Ема й хрумва да си пъхне в носа червеното моливче.

— Чуй само — продължава Бил. — Аз и Пати завеждаме снощи децата в кафето на Първа магистрала. За да не чакаме, отивам на бара да взема по бира и какво да видя: всички мъже надървени и зяпнали маце в черен костюм и с цайси, което си пие бирата и чете вестник. Беше Сам.

— Саманта Елис?

— От плът и кръв.

Това име извиква спомена за най-хубавите времена от живота на Майк — лятото след първата година на Джес в университета, период, когато двамата решават да се виждат с други хора.

Бил кара нататък:

— Върнала се преди година — година и нещо. Работи в някаква адвокатска фирма в центъра на Бостън. Едно от ония места с по шест фамилии на табелата, които ти докарват мигрена, докато ги изчетеш. Харингтън, Доул, Еди-кой-си и Не-знам-кой-си. Средната възраст е крайно благосклонна към нея. Прилича на Джей Ло.

— Това пък какво е?

— Дженифър Лопес. Бе ти MTV не гледаш ли?

— Не съм гледал, откакто въртяха Джоан Джет.

— Не знаеш какво изпускаш. С тия рап клипове вече е заприличало на софт порно.

— Да те питам нещо — обажда се Майк. — За оная статия в неделния брой на „Глоуб“. Чете ли интервюто с Лу?

Бил кимва и се усмихва както си дъвче.

— Твоят дъртак пропилява таланта си на комик.

— Снежната кралица е убедена, че Лу ще ми протегне ръка. Да закърпим нещата.

— Ти сериозно ли говориш?

— Тя го каза сериозно — отвръща Майк и отхапва пореден залък от сандвича с кюфтенца.

— Трябваше да й разкажеш за Джак Кадилака.

— Дали съм се сетил?

— И?

— С око не мигна.

— Уреди им среща тогава. Гарантирам ти, че само след минутка ще побегне като ухапана от бясно куче.

Или пък ще й тегли ножа, казва си Майк, а после ще я зарови там, където никой не ще я намери.

Майк поглежда през прозореца и се сеща за майка си.

Бил се обажда отново:

— Имам свободен билет за представлението на Грейс и Ема довечера. Непременно трябва да дойдеш. Вярвай ми, голям цирк ще бъде.

— Доти Конаста се обади отново. Имала няколко въпроса, преди да подпише договора. Мислех да се отбия.

Бил се усмихва.

— Още не си се срещал с нея, нали?

— Не съм. Защо?

— Отивам у тях предишната вечер да обсъдим плановете за разширението, а тя ми вика да почакам. Искала мъжът й да слуша.

— Е?

— Мъжът й е в урна. Луда е за връзване.

Мобифонът на Майк звъни. Сигурно е Теста. Тоя идиот няма да миряса днес.

Но не е Теста. Обажда се Роуз Жиру, майката на втората жертва от списъка на Джона, Ашли Жиру.

След новината за изчезването на Сара се появяват материали относно Джона, миналото му като свещеник и връзката му със случаите на другите две момиченца — всичко това по радио, телевизия и вестници. Роуз Жиру, тази жизнена, закръглена като праскова жена с изрусена коса и прекалено много грим, пристига в Белхам, за да предложи своята помощ и да предотврати грешките, които двамата с мъжа й допускат по време на разследването на техния случай. Именно тя подчертава ролята на медиите за поддържане жив интереса на обществеността. Джес я посреща с отворени обятия. Докато отначало Майк прави всичко възможно да я игнорира.

Скрита под опита на Роуз, под нейните добронамерени съвети и молитви, под вътрешния стремеж да прегръща и плаче, да споделя всяко чувство, остава неизречената истина, че Сара няма да прекрачи никога вече прага на този дом. Той долавя непреодолимата печал в нейния глас и си намира причина да излезе от стаята. Аз няма да се превърна в подобно нещо. Все още има време да открият Сара. Седмиците се превръщат в месец, в три месеца, а сетне в половин година, и едва тогава Майк усеща, че е в състояние да разговаря с Роуз.

— Исках просто да видя как я караш днес — казва Роуз.

— Горе-долу, а ти?

— Все така.

— Как е Шон? — Освен обажданията по повод годишнините на Сара или просто за да се чуят, Роуз пише на Майк дълги писма, в които разказва подробности от семейния живот, от живота на другите си три деца, сякаш за да убеди сама себе си или пък него, че има начин човек да се съвземе и да продължи нататък.

— Шон отива в Медицинския на Харвард.

— Двамата със Стан трябва да се гордеете.

— Така е. Много сме горди. — В гласа на Роуз се долавя безразличие, а може просто да е уморена. — Четох статията в неделния брой на „Глоуб“.

Репортерът бе обещал да интервюира Роуз и евентуално Сюзън Ленвил. Когато Майк прочита материала, установява, че случаите на Ашли Жиру и Карълайн Ленвил са сведени до лаконични резюмета: Ашли Жиру я няма вече шестнайсет години, а Карълайн Ленвил — двайсет и пет. Майката на Карълайн, Сюзън, се е развела преди десет години и после се омъжила повторно, променила името си и изчезнала. Не дава интервюта, не споменава нито дума за онова, което се е случило с дъщеря й.

— Четох за теб и Джес — казва Роуз. — От колко време сте разделени?

От мига, в който влязох у дома, за да й кажа, че Сара не се е спуснала от хълма.

— Близо две години — казва Майк.

— Ние със Стан изживяхме трудни времена. Ходихме заедно на терапия и това наистина помогна. Даже имам списък на неколцина специалисти, които…

— Нашата свърши. Миналия месец подписахме документите за развод. — И той е доволен от това. С ръка на сърцето може да го заяви пред самия Господ Бог. След всичко, което й докара на главата, Джес заслужава нова възможност.

— Толкова ми е мъчно, Майкъл.

Телефонът на Майк жужи, за да покаже, че го търсят по другата линия. Проверява абоната — църквата „Свети Стефан“.

— Роуз, имам ново повикване. Да ти се обадя по-късно?

— У дома съм си. Преди да затвориш… Това за рака истина ли е?

— Май да.

— Полицията разпитва ли Джона?

— Така чух. — Източникът не е свързан с полицията. Майк го научава от репортера, написал материала. — Роуз, ако разбера нещо ново, веднага ще се обадя.

— Благодаря, Майкъл. Дано Бог е с теб.

— И аз ти благодаря, Роуз. За обаждането. — Майк прекъсва и натиска бутона за втори разговор. — Ало?

— Майкъл, обажда се отец Конъли.

Гласът на отец Джак отприщва пороя на спомените: бира и мирис на фъстъци в „Бостън Гардън“, където гледат мач на Селтикс в дните на техния възход, поведени от Бърд, Макхейл и Париш, към завоюване на поредната купа; Джес в сватбена рокля, поела по пътеката към олтара на „Свети Стефан“; отец Джак на посещение в Градската болница да види Сара; отец Джак кръщава Сара.

— Не знам дали ми е работа, но Джес си тръгна току-що оттук. Много е… разстроена.

— Какво се е случило?

— Нямах записани други срещи. Нямах никаква представа, че и той ще се появи.

Майк стисва по-силно телефона.

— На излизане от кабинета ми тя го видя в чакалнята — обяснява отец Джак. — Опитах се да я успокоя, да я върна обратно в кабинета и да затворя вратата. Казах й, че ще я закарам след това до тях, но тя хукна навън, преди да…

— Какво търси Джона там?

— Не знам телефона на Джес, иначе щях да я предупредя.

— Ще отговорите ли на въпроса ми, или ще шикалкавите?

Отец Джак преглъща шумно. Мълчанието става непоносимо.

— Така си и мислех — казва Майк и прекъсва.