Крис Муни
Да помним Сара (4)

2.

Жителите на Белхам го наричат Хълма, но официалното му название е „Роби парк“, по името на първия кмет на града, Дан Роби. В миналото, докато Майк е растял, Хълма бе просто издължена и широка, затревена ивица, а в най-високата му точка се намираше „При Бъзи“, единственото място в града, където срещу три долара получаваш голяма кола и бъргър върху картонена чиния, затрупан с огромна купчина пържени картофи или с най-големите лучени кръгчета на света — по твой избор. „При Бъзи“ си е все така там, в компанията на магазин за алкохол и друг — за видео под наем, но Хълма може да се похвали вече и с една от ония модерни площадки с най-различни видове катерушки, както и с площадка за бейзбол.

Голямата атракция е осветлението. Зима в Ню Ингланд означава мастиленочерно небе още в четири следобед и затова общинската управа издигна телефонен стълб с мощни прожектори, които осветяват всеки сантиметър от Хълма. Сега човек може да се пързаля с шейна, когато му хрумне.

Майк си намира място на долния паркинг, който опира до задната страна на новото игрище за бейзбол. Дневната светлина вече си е отишла, а снегът вали малко по-силно, отколкото преди час, но все още се вижда добре. Излиза от колата пръв, заобикаля откъм другата й страна, помага на Сара да се измъкне, а след това грабва шейната от багажното отделение на камиончето. Протяга ръка.

— Да не съм ти някое бебе! — възмущава се Сара и тръгва напред.

Пълно е с народ. Десният склон на Хълма, където има по-малко бабуни, е предназначен за по-малки деца и такива на възрастта на Сара, докато левият е запазен за по-големи и сноубордисти. Докато ги гледа, Майк си спомня собствените си дни на това място. Ако майка му успее да скрие с грим или шапка синините по лицето си, тя се присъединява към другите майки, за да си бъбри и пуши любимите ментолови цигари, докато всички наблюдават своите момчета как вършат щуротии като например да стъпят върху пластмасовата седалка на шейната и така, прави, да се надпреварват по склона на Хълма. Бил току вземе, та се блъсне в шейната на Майк, за да го прекатури в снега, а той през цялото време се залива от смях. Всички се смеят, включително някои от майките. В ония времена, преди толкова години, се приемаше за нормално децата да щуреят и падат в снега. Хлапетата падаха, ставаха целите в синини и охлузвания, а после се изправяха само за да паднат отново.

— Тате!

Майк свежда поглед към дъщеря си и забелязва, че е спряла и сочи с пръст към Хълма.

— Ето я Пола, тате! Ето я Пола! Идва насам!

Най-голямата дъщеря на Бил, Пола, се спуска с надуваема шейна. Майк прави опит да я предупреди за рампата, но вече е късно — Пола е във въздуха. Не е голяма, подава се едва на двайсетина сантиметра над снега, но момичето не е готово за приземяването. Огромният пластмасов геврек се трясва долу и детето, загубило равновесие, започва да се търкаля в снега.

Сара обявява:

— Искам да се пързалям с Пола.

— Да вървим — казва Майк и й подава ръка.

Сара я отблъсква.

— Не, тате, само с Пола.

— Тя е на осем.

— Е и?

— А ти на шест.

— И половина, тате. На шест и половина съм.

— Фъстъче…

— Казала съм ти, че не обичам да ми викаш така.

Господи, в страхотно настроение е това дете.

— Имаш право, извинявай — казва Майк и коленичи, за да я погледне в очите. По стъклата на очилата й се топят снежинки, розовата качулка на екипа прилепва по главата, а ръбът на подплатата, имитираща кожа, потрепва под напора на вятъра.

— Искам да кажа, че е по-голяма от теб. Склонът за големите е много неравен, а и някои деца слагат рампи за скок. — Сочи мястото, където току-що се изтърси Пола. — Ако попаднеш на някоя от тях, ще литнеш във въздуха.

— Като птичка ли? — Сара изглежда въодушевена от споменатата възможност.

— Когато тупна последния път, удари главата си в буца лед и ти излезе голяма цицина на главата, помниш ли?

— Спомням си. Много ме заболя.

— Затова дай да вървим заедно — настоява Майк и отново протяга ръка.

— Не ща — заявява Сара и пак я отблъсва. — Искам с Пола.

Поведението й му напомня за миналото лято, когато я учеше да плува и тя не пожела да си сложи надуваемите гривни на ръцете, категорично отказа да приеме каквато и да било помощ от татко си. Тогава Майк вдигна ръце и започна да я наблюдава, за да види без всякаква изненада как потъва до самото дъно. Едва-що я бе измъкнал, и Сара вече настояваше да повтори опита самичка. Майк си умира за тази страна от характера на своята щерка, за този непреклонен, почти несломим стремеж да постъпва както си иска, и едва успява да потисне усмивката си.

Недей, предупреждава го някъде в главата му гласът на Джес. Да не си посмял да я пуснеш самичка по склона. Ами ако падне и се удари по-лошо отпреди? Ако си счупи крак или си разбие главата? Господи, Майкъл, не виждаш ли колко е мъничка? Ами ако…

Ами ако й доставя удоволствие, Джес? Минавало ли ти е някога през ума?

Майка ти никога дума не обели, обажда се нов глас. Нима искаш да отгледаш едно момиче, което ще се превърне в смачкана, несмееща да изрази мнението си, жена? Ако позволиш на Джес да унищожи тази страна от характера на Сара, тя ще свърши като съпруга на някое говедо, подобно на собствения ти старец. Такъв живот ли й пожелаваш?

— Тате, Пола тръгва нагоре. Искам и аз, мооооля те…

— Сара, я ме погледни.

Тя долавя твърдостта на тона му и наостря уши.

— Качваш се горе с Пола и не се отделяш от нея, ясно ли е?

— Да.

— Какво ти казах?

— Качвам се с Пола и слизам с нея.

— Точно така. Чакам те тук с кръстника ти.

Сара се усмихва с кривите си горни зъбки и дупката под тях, а той потръпва цял, внезапно уплашен от нещо. Детето дръпва въженцето на шейната и тръгва през снега, викайки след Пола да я изчака.

Ясно ти е какво направи.

Да. Извърши най-тежкия родителски грях — взе страната на детето. Но знаеш ли? Струва си. Истинският живот, с неговите гадни номера и досадни простотии, винаги ще го има. Човек само веднъж е на шест — извинете, на шест и половина, — така че, щом се налага Майк да изпадне в немилост, нека бъде волята Божия.

Бил О’Мали стои самичък, на почетно разстояние от събралите се на групички родители, които си бъбрят, и както забелязва Майк, хвърлят от време на време неспокойни погледи към Дивия Бил. Пустият му Бил, казват си те и поклащат глава, все ще измисли нещо. Определено му хлопа дъската.

Всички в града още помнят как навремето дванайсетгодишният Бил решава да закара приятелите си на училище с кола, подвиг, заради който намери място в рубриката „Децата са способни на всичко“ на „Бостън Нюз“. А номерът, който извъртя през първата си година в гимназията, по време на полуфиналите на футболната лига, окончателно утвърди репутацията му.

Отборът на Белхам участваше за първи път в надпреварата за шампионската титла и в една свъсена, студена ноемврийска събота, кажи-речи, целият град се събира на стадиона в Данвърс, за да гледа срещата между своя отбор и този на надутите богаташчета от подготвителната гимназия „Свети Марк“. Само на една стъпка от победата съдията взема грешно решение и лишава Белхам от мечтания приз. Бил връхлита върху рефера, прасва го право и лицето и, преди треньорът да стигне до двамата, смъква перуката от главата на врага и хуква през терена, стискайки я във високо вдигнатата си ръка под възторжените аплодисменти на изправения на крака Белхам.

— Надявам се, когато пораснеш и се ожениш, да си имаш две близначки, диви като теб — казва измъчената Клара О’Мали на своя син след мача.

Идната пролет и това ще се случи — две близначки според последния видеозон на Пати. Осемгодишната, единствена засега, Пола О’Мали е наследила дивашкото чувство за хумор на своя баща. Миналата седмица си спечели първото изгонване от клас, задето сложила под дупето на учителката „пръдлива възглавничка“.

Бил съзира познатият розов костюм да се появява зад дъщеря му и се обръща към приближаващия Майк. Топка тютюн за дъвчене издува долната му устна, над челото си е спуснал ниско козирката на бейзболна шапка с реклама на „Харли Дейвидсън“. От всяко ухо виси мъничка златна обеца.

Бил се привежда съвсем близо и шепне:

— Кажи сериозно, Джес не завижда ли, когато обличаш нейното яке?

Въпросното яке, коледен подарък от Сара, е изработено от черен вълнен плат и кашмир. А което е по-важно: то е ново и чисто, за разлика от любимото опърпано яке на Бил, което носи още от зората на осемдесетте. Отказва да го свали от гърба си, докато „Пате“ не спечелят Супер-купата, въпреки че е парцаливо, цялото в мазни петна и с отпран джоб.

— Какво му има на якето?

— Нищо — отвръща Бил. — Тази година всички красиви момичета носят такива.

Майк измъква пакетче цигари от джоба, без да отделя очи от Сара, докато двете с Пола се катерят нагоре по хълма.

— Май си срещнал Джес.

— Ъхъ. Каза ми, че тая работа с пързалката няма да стане. Радвам се, че се е смилила.

— Един от двама ни го направи — отвръща Майк.

Бил плюе в пластмасова чаша от кафе и премълчава. Сега идва ред на Майк да усети нужда да поговори с някого.

— Не мога повече, Бил. Писна ми да живея в черупка. Писна ми да живея с жена, която изпитва ужас от живота и превръща собствения ми дом в затвор. Писна ми да се сражавам за най-обикновени неща, като например да заведа моята шест и половина годишна дъщеря на пързалката. Писна ми и жадувам свобода.

Последното не е нещо ново. То витае непрестанно в мислите му през последната година, само че напоследък присъствието му е по-отчетливо. Докато Майк отива или се прибира от работа, или върши нещо досадно, като например да прекопава градината, започва да се заиграва с идеята да си тръгне. Една част от него е въодушевена пред подобна възможност, пред перспективата да започне нов живот, без всички тези стени и изобилие от ограничения.

Майк хвърля поглед надясно, към „Ийст Дънстабъл Роуд“, където колите са паркирани плътно една зад друга от двете страни на платното, и забелязва някакво такси да се промъква към Първа магистрала. Представя си своята майка, свита неподвижна върху задната седалка, понесла дванайсетте години на своя брак в един куфар, а шофьорът пита:

— Накъде — север или юг? — И за първи път през живота си майка му взема решение, което ще бъде изслушано от мъж. Майк се пита дали, когато поема по своя нов път, скованият от толкова години в съзнанието й писък най-сетне замира.

Надуваемата шейна на Пола спира при тях.

— Къде е малката хитруша? — пита Бил.

— Джими Макдоналд е горе и блъска всички наред — отвръща Пола.

Джими е най-малкият син на Боби Макдоналд. Поне така се предполага, тъй като Боби Мак е от типа мъже, които държат да имат сюрия деца от различни майки в жилищния комплекс.

— Най-напред събори мен, а след това и Сара — съобщава Пола.

От това по-хубаво — здраве. Майк захвърля цигарата.

— Отивам горе да я прибера — заявява той. — А вие изчакайте, да не би да се появи междувременно.

— Той все ни закача — чува гласа на Пола, докато се отдалечава. — Миналата седмица се прибираме от Стейси, Джими Мак ни вижда и се изсеква върху Джоан Финци, а пък тя му каза, че е тъп задник.

— Добре му го е казала — отбелязва Бил.

Студеният вятър напира с хихикане, присмех и вой върху Майк, докато той се катери по хълма, заобикаля родители и деца, поели също нагоре. Сега снегът вали много по-силно — едва вижда на няколко крачки пред себе си.

Излиза на върха под блясъка на прожекторите. Паркираните по протежение на „Дилейни Роуд“ коли се смесват със спускащите се по серпантината откъм паркинга на „Бъзи“. Десетки фарове са насочени към него. Майк засланя очи с длан и започва да търси дъщеря си в тълпата.

— Сара, аз съм, татко. На върха съм.

Изневиделица край него профучава тълпа деца така, сякаш някой ги гони — или пък те гонят някого. Майк поглежда през рамо и проследява хукналите надолу по склона малчугани, които изчезват в снега. Отново се оглежда, пристъпва напред и търси с очи розовия костюм.

— Сара, тук съм, на върха. Ти къде си?

Няма да те чуе.

Няма. Така здраво е вързал качулката на главата й, че сигурно не може да го чуе през воя на вятъра, през писъци и викове, под тревожния зов на десетки клаксони. Той си пробива път в тълпата, търси я, крещи нейното име.

— Сара, аз съм!

— Сара, обади се!

— Сара, къде си?

Хората изчезват и сега Майк застава върху ръба на склона, където се пързалят по-големите деца. Малко под хребета, където се събират за спускане, лежи дълга синя шейна, която страшно прилича на Сарината. Майк тича до нея, коленичи и бръсва с длан снега от тапицираната седалка. САРА СЪЛИВАН, пише там с големи букви и с неговия почерк.

Може би се е спуснала надолу, след Пола.

— Бил! — провиква се Майк. — Бил!

— К’во?

— Сара долу ли е?

— Още я няма.

Сърцето на Майк изтръпва. Извръща се надясно. На двайсетина крачки има насип със стръмно спускане откъм другата страна. Мястото е много добре маркирано и Сара знае, че не бива да го доближава.

Обръща поглед назад, към шейната, е надежда да открие мънички следи от стъпките на Сара. От снега, точно до шейната, стърчи нещо. Вдига го и почиства.

Очилата на Сара.

Трепетът в сърцето се превръща в леден, болезнен тътен. Скача на крака и от гърлото му излита писък:

— САРА, КЪДЕ СИ?

Моля ти се, Боже, нека се обади!

От всички страни коли напускат паркингите и чакат своя ред да се включат в бъркотията по „Ийст Дънстабъл“, пълзейки сантиметър по сантиметър.

Може да е там.

Не, отвръща Майк на този мощен, пълен с паника, глас. Сара няма да мръдне оттук без мен или Бил.

Ами ако все пак?

Препъвайки се в снега, Майк тича към една хонда, паркирана наблизо. Блъска по прозореца, докато непознатият мъж с бейзболна шапка на „Ред Сокс“ смъква стъклото. Неговият син, на вид около четиригодишен, седи до бащата.

— Момиченце в розов екип — проговаря Майк. — Беше ей там, точно до оная шейна.

— Не съм я видял.

— Сигурен ли сте?

— Едва виждам колата пред себе си.

— Не мога да я открия. Помогнете ми да я намерим, моля ви.

Мъжът кимва. Майк тича към „Ийст Дънстабъл“, като се промъква между колите, а в гърдите му се свива все по-твърда топка.

Тук трябва да е, Сара е тук някъде.

— Съли! — крещи Бил. — Съли!

Един форд се готви да излезе на „Ийст Дънстабъл“, когато Майк изскача пред него с вдигната ръка. Шофьорът смъква стъклото, а колите отзад надуват клаксони. Майк разпознава човека — работи в склада за дървен материал. Били Някой-си.

— Какво се е случило?

— Не мога да намеря дъщеря си — отвръща Майк. — Носи розов екип.

— Не съм я виждал. Да помогна ли?

Майк кимва и казва:

— Направи ми услуга. Запречи улицата с колата и кажи на всички какво е станало.

— Нямаш проблем.

— И проверявай задните седалки, а също под колите — може да се е ударила или нещо подобно.

Хората излизат от колите и ругаят Майк, искат да се разкара от пътя. Майк се готви да спре друга кола, когато Бил се измъква иззад снежна завеса, хванал Пола за ръка.

— Намерих очилата й до шейната — казва Майк. — Пола, какво стана там? Кажи ми какво се случи.

Пола се свива при тези думи.

— Съли, успокой топката малко…

— Сара не вижда без очила.

— Знам.

— Много я е страх, когато не вижда.

Бил отпуска месеста длан върху врата на Майк и го стисва.

— Сигурен съм, че някой я е намерил в това окаяно състояние и му е стигнал акълът да я прибере при „Бъзи“. Вероятно сега е вътре и гризка бъргър с картофки. Не се тревожи. Ще я открием.