Крис Муни
Да помним Сара (42)

40.

Когато спира, челото на Майк е обсипано с капки пот, а гърбът и подмишниците му са вир-вода. Няма представа нито къде се намира, нито колко време е вървял като в несвяст. Изправил се е до някаква пейка, а улицата е изненадващо пуста. Слънчевите лъчи се промъкват между небостъргачите.

Случилото се с Джес е повторение на онова, което стана при последната среща с Лу. Майк отива с нагласата да научи определено нещо само за да бъде изненадан, като от удар в носа, от нещо много, много по-лошо. Очаквал бе да получи от Джес признание за снимките, а сега ето ти бременност.

Тази бременност Майк открива случайно. Двамата наемат втория етаж от къща-близнак и той използва свободната спалня вместо кабинет. Заврял е някъде чек за солидна сума, предназначена за наема, и след като обръща стаята наопаки, без да го открие, решава, че може да го е хвърлил в боклука. Отива в гаража и започва инспекция на чувалите. Наистина открива чека, залепнал за дъното на един чувал, редом с три използвани теста за бременност. Открива най-напред единия, а после и другите два. И трите са положителни. Има опит още от гимназията, когато един ден Джес пристига уплашена у тях с новината, че цикълът й закъснява вече три седмици. Тогава купуват два теста — „невинаги са точни“, пояснява тя — и отиват у тях, понеже майката на Джес е излязла. И двата резултата са отрицателни, а на следващия ден цикълът й идва.

И ето че сега държи в ръка три теста — и трите положителни.

Спомня си чувството на умерена изненада. Обсъждали са бъдещия си брак, и то неведнъж. Семейство с три, а защо не и четири деца. Само че още не са правили опити. Но пък и не са внимавали кой знае колко. Джес не взема хапчета, защото е алергична към тях.

Случват се и спонтанни аборти, казва му тя същата нощ — малко нервна, както преценява чак сега. По време на първия семестър, особено ако бременността е за първи път, спонтанният аборт не е нещо необичайно. Направила си тестовете, но искала да изчака още няколко седмици, преди да му каже. А после помята, както сама е предсказала.

Само дето е било лъжа. Била бременна, само че не с тяхно бебе, и не е имало никакво помятане. Излъгала го е като шаран и той е захапал куката.

Нямаше причина да не й повярваш.

Точно така, защото ако се позамисли човек, нима е възможно истински да познаваш някого? Поемаш обет пред Господа, обещавате си да бъдете честни и прями, само че най-съкровените истини са онези, за които не говориш пред никого, които криеш дори от себе си. Другите виждат само онова, което им позволяваш да видят: истини, примесени с полуистини, мънички лъжи и колосални измами. В крайна сметка вземаш цялата шашма за чиста монета, хвърляш зара и приемаш най-добрата възможност, ако не искаш да останеш самотен цял живот.

Миговете, запечатани върху ония снимки, нямат нищо общо с изневярата, а с утехата. Роджър не я целува; той я прегръща, успокоява я след… процедурата.

Майк бърка в джобчето на ризата за цигарите си, вади една и запалва с мисълта какво ли би станало, ако бе попаднал на снимките преди години. Дали щеше да се примири? Дума да не става. Дума, дума да не става. Има някои неща, които не заслужават прошка.

Но нали тя ти прости.

Майк си спомня думите на Сам за това, че хората са потайни. Няма две мнения. Всичките му познати водят двойствен живот и крият свои тайни. Дори хора като Роуз Жиру, на пръв поглед светци, а всъщност…

Майк спира.

Две жени с изчезнали деца са правили аборт.

Следа ли е това или просто съвпадение?

Откача телефона от колана, преглежда запаметените номера и избира този на Роуз.

— Толкова се радвам, задето се обаждаш — казва тя. — Така отвратително се чувствам заради оная вечер.

— Всички сме го преживявали, Роуз. Обаждам ти се заради онова… нали се сещаш… нещо, което си направила. Знам, че ще прозвучи идиотски, но мога ли да те попитам къде стана?

Чува я да поема дълбоко дъх.

— Знам, че въпросът е крайно интимен, Роуз, но може да се окаже от съществено значение.

— Не ме притеснява, че питаш. Работата е там, че след като се изприказвах оная вечер, все се мъча да го забравя. — Гласът й звучи притеснено. Студено. Следва продължителна пауза, а сетне: — Конкорд, в Ню Хампшир.

— Опиши ми мястото.

— Прилича на жилище. На частна къща. Това е, което си спомням. И няма никаква табела отпред. В ония дни, когато ти правят нещо подобно… то става тайно. Не е като днес: вземеш указателя и си избираш най-близкия кабинет. Вътре беше страшен студ, а хората…

— Опиши ми я отвън. Как изглежда къщата? Синя ли беше?

— Бяла — отвръща тя колебливо.

— Сигурна ли си?

— Помня добре онзи ден. Трябваше да изкача едни много стръмни стълби от бетон. Никога няма да ги забравя. Все едно изкачвах планина. Когато излязох, бях толкова ошашавена, че се наложи Стан да ме хване и да ми помогне по стълбите. Имах усещането, че всеки миг ще рухна.

Също като на снимката. Роуз описва същото място.

— Роуз, знаеш ли номера на Синди Гилмор?

— Фамилията й вече не е Гилмор. Казва се Кларкстън. Смени името си, когато се омъжи повторно. Даже и първото смени — сега е Маргърет. Маргърет Ан Кларкстън.

— Вярно, забравил съм. А имаш ли номера й?

— Няма да иска да говори с теб, повярвай ми. Когато Джона умря, реших да й се обадя. Знаех, че номера й го няма в указателя и че сигурно няма да иска да говори с мен.

— Но все пак й се обади — казва Майк. Роуз, с майчинския си инстинкт, винаги е водена от желанието другите да се чувстват добре.

— Знам, че постъпих лошо, но имам една приятелка в телефонната компания, от нея научих новия номер. Обадих й се… сигурно съм искала да чуя сродна душа, да си поговоря също както с теб. Само дето не ми отхапа главата. Този номер неслучайно бил извън указателя. И прасна слушалката.

— Дай ми го все пак.

— Мога ли да попитам за какво ти е? Досега не си проявявал желание да говориш с нея.

— Да, но…

— Има ли нещо общо с Джона? — Гласът на Роуз изтънява.

— Може би се хващам за сламка, но…

— Кажи ми въпреки това.

— Първо да говоря със Синди. Ако онова, което си мисля, излезе вярно, първата ми работа утре сутринта ще е да ти позвъня.

— Ще изчакаш ли? Трябва да го потърся.

— Ще изчакам.

Роуз оставя слушалката върху нещо твърдо, чува се отваряне на врата. Докато слуша меките шумове от стъпки, от отваряне на чекмеджета, той обмисля как да започне разговора със Синди Гилмор. Не, Маргърет Ан Кларкстън. По всичко личи, че тази жена не желае да говори за случилото се с нейната дъщеря. Ако телефонът й има дисплей за показване на абоната, щеше да разпознае името на Роуз Жиру, но тя е вдигнала слушалката, а после я е наругала.

Синди не би посмяла да се държи така, ако й се обади полицай.

Мерик няма да го направи. В неговите очи случаят е приключен. Може би Бавния Ед. Сигурно ще трябва да се нарушат няколко правила, но може да опита…

Роуз се връща на телефона.

— Ето го — казва тя и диктува номера.

— Благодаря, Роуз.

— Обещай да ми се обадиш, ако излезе нещо.

— Обещавам най-тържествено.

Докато намери автомат, две преки по-нататък, вече е успял да си изгради солидна и, надява се, убедителна версия. Набира (това е ненормална работа) и чува с облекчение как от другата страна вдигат слушалката.

— Ало — обажда се сприхав женски глас.

— Госпожа Кларкстън?

— Да.

— Госпожо Кларкстън, казвам се детектив Смитс. Съжалявам, задето ви притеснявам, но трябва да поговоря с вас. Искам да ви задам набързо един въпрос, ако не възразявате.

— Нямам желание да разговарям с хора като вас. Висяхте в къщата ми ден и нощ, казала съм ви всичко, което зная за онова чудовище. Точка по въпроса. Разбрахте ли? Край.

На дисплея й не се изписва абоната. Предполага, че й се обаждат от нейния град.

Лицето ти обаче, гласът — излъчвани са по всички големи телевизии, даже по Си Ен Ен. Ами ако познае гласа ти?

Вече е твърде късно, затова Майк хваща бика за рогата:

— Католичка ли сте, госпожо Кларкстън?

— Това ли искахте да ме питате?

— Знам, че въпросът ми е необичаен, но наистина е важно да знам.

— Бях католичка. Ударението е на „бях“.

— Правили ли сте… Разбирам колко личен е този въпрос, но трябва да разбера дали сте правили аборт преди рождението на Карълайн.

В другия край на линията настава мъртва, звънтяща тишина.

— Мога да си представя колко трудно ви е било — обажда се Майк. — Повярвайте ми, ако изобщо има човек на тази земя, който може да разбере какво ви е минало през главата, това съм аз. Никога не бих си позволил да попитам, ако не бе толкова важно.

— Дъщеря ми е мъртва от двайсет и четири години. — Грубия тон вече го няма. Сега в гласа й се долавя смесица от сълзи и гняв. — Не искам да го преживявам отново. Стига ми общуването с хора като вас. Неслучайно съм си сменила името. Няма да ви позволя отново да ми откраднете живота.

— Значи отговорът е „да“?

Разнася се автоматичният сигнал на централата. Майк поставя обратно слушалката и излиза на улицата. Махва към едно такси, а с другата ръка набира номера на Мерик.