Крис Муни
Да помним Сара (20)

18.

— Самоделен коктейл „Молотов“ — казва Мерик. — Бутилката се е ударила в парапета на верандата и е заляла лицето и дрехите на мъжа. За негов късмет, сетил се да скочи мигом в снега и почнал да се търкаля в него.

Майк прибира кутията с инструменти в задната част на камионетката. Застанали са върху алеята на Маргърет Ван Бърън в Нютън. Събота е, малко след един, и Майк приключва работния полуден.

— Но целта не е бил бодигардът — продължава Мерик. — Той просто има същото палто като на Джона. Някой е отвъртял крушките на осветлението зад къщата. Бреслър стоял в тъмното, еднакъв е на ръст с Джона, със същото палто, и на всичко отгоре е държал проходилката. Как да не го вземеш за Джона? Ако Бреслър бе забелязал, че осветлението не се е включило автоматично, може би нямаше да лежи сега в Интензивното с тежки изгаряния.

Майк захлопва задната врата.

— Съжалявам, задето се налага да ти задам този въпрос — продължава Мерик, — но къде беше снощи?

— Какво става с якето на дъщеря ми?

— Още чакаме резултатите.

Майк изравя ключовете от джоба си, а въпросът на Мерик се забива като тирбушон в съзнанието му.

— Тоест нищо не знаете.

— Още не — отвръща Мерик. — Но скоро ще знам.

Майк усеща как в гърлото му се надига вик, който едва съумява да удържи. Плъзва се покрай Мерик, отваря вратата и влиза в кабината, а полицаят застава плътно до прозореца й.

— Питах те нещо.

Майк се озъбва:

— Смятам да последвам примера на Джона. Как му викахте? Ще използвам правото си на адвокат.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми съобщиш какво точно ти става?

— Съжалявам, но това е въпрос към адвокат ми.

Майк пали колата, като се пита дали Мерик няма да му щракне белезниците и да го замъкне в участъка. Видът му е като на достатъчно вбесен и като нищо ще го направи.

— Предполагам, че си отиваш у вас — казва полицаят. — Там ще те чака детектив със заповед за обиск.

— Под изтривалката на задната веранда има ключ. Обслужи се сам, Коджак.

* * *

Новината е широко отразена в медиите.

„При инцидент, определен от полицейски източници като «фатален случай на сгрешена самоличност», Чарлс Бреслър, един от двамата охранители, наети да пазят Франсис Джона, се намира в критично състояние с изгаряния трета степен и вътрешни респираторни увреждания, след като е бил нападнат със запалителна бомба в ранните часове на деня. Франсис Джона, бившият свещеник, за когото полицията подозира, че е отговорен за изчезването на три момиченца, последно, от които е Сара Съливан от Белхам…“

Майк изключва радиото и стисва волана с такава сила, че около кокалчетата на ръцете му се образуват бледи полумесеци. Шибаният Мерик. Проследява ме чак дотук, за да получи отговор на въпросите си, и очаква да си зарежа работата, а на всичко отгоре лъже за лабораторните резултати.

Ами Джес? Сигурно вече знае какво става. Историята около якето на Сара е пусната навсякъде — „Ю Ес Тудей“, „Си Ен Ен“. В Париж също продават „Ю Ес Тудей“, нали? А „Си Ен Ен“ имат със сигурност. Те въртят новината от самото начало. А дори да приемем, че Джес не чете пресата и не гледа телевизия, все някой от тукашните й приятели ще я потърси в Италия или където там кара медения месец с новия си приятел, за да й каже. Майк е оставил вече няколко съобщения на телефонната й поща. Но няма отговор. Нима на Джес не й пука?

Спира на червен светофар. Под дрехите си усеща пот. Изсъхнала, лепкава коричка заобикаля устата му. От другата страна на улицата има бар. Вторачва се в червената му неонова реклама и огромна тъмна витрина и в същия миг телефонът иззвънява. Бавния Ед.

— Ти да не си се побъркал бе? — пита той.

— А ти наистина ли си мислиш, че аз съм го извършил?

— Ти кажи. Не беше ли тъкмо ти, дето искаше Джона да гори жив?

— Знаеш ли какво, Ед? Що не идеш някъде да си го завреш?

— Какви са тогава тия глупости, дето ги чувам, че си поискал адвокат? Мерик току-що се обади да иска заповед за обиск.

— Ами домъкна се чак на обекта с идиотския въпрос къде съм бил снощи.

— Точно така. На това му викат полицейско разследване, Съли. Някой се е опитал да си направи факел от Джона, обаче сбъркал адреса. Предвид досегашните ти взаимоотношения с Джона, ти се превръщаш в онова, което ние наричаме най-вероятен извършител.

Майк стисва апарата в длан и дава газ.

— Страшно ми допада начинът, по който вие, момчета, ми се домъквате на обекта и очаквате да си зарежа работата, за да отговарям на тъпи въпроси, но когато аз попитам нещо, вие се превръщате в шайка глухонеми.

— Съли, вече сме го обсъждали този въпрос.

— Попитах Мерик за лабораторните резултати.

Бавния Ед мълчи.

— Не съм споделял нищо за снощи или за казаното от теб. Исках просто да проверя дали…

— Не вярвам на ушите си.

— … ми казва истината, а той както обикновено извъртя нещата.

— Имаш много сериозен проблем със слуха, ясно ли ти е това?

— И аз имам права. Непрекъснато забравяте, че тук става дума за моята дъщеря.

— Добре, Съли, имаш пълно право, ние, всичките до един, сме безсърдечни хуйови глави. Точно поради тази причина те държахме в течение отначало, та да може ти почти да пречукаш главния заподозрян, щото, видиш ли, ние не си вършим работата както трябва.

— Ако вие си я бяхте свършили както трябва още преди пет години, сега Джона щеше да умира зад решетките. Поне това мъничко удовлетворение щях да получа. А той се разхожда на свобода и прави каквото си иска, докато ченгето, дето сте го пратили да следи къщата, спи в колата като пор, пък аз харча пари и време да пикая в пластмасови чашки.

— Я задръж малко топката и си задай въпроса: защо се налага Джона да наема охрана? Защо е напълнил къщата с паникбутони? Може би го е страх от нас? Или от медиите?

Майк усеща как кръвта му блъска тъпанчетата, бучи зад челото и напира зад очните ябълки.

— Мерик е дошъл на обекта ти, за да не се налага ти да идваш в участъка и да се натресеш на цялата сюрия журналисти. Човекът ти прави услуга, а ти както обикновено се фръцваш и се правиш на велик. Проблемът е в теб, Съли.

— В мен?

— Да, тъкмо ти си проблемът. Ти си този, който проявява характер. Ти си този…

— Якето на моята дъщеря е намерено върху кръст — върху кръст, Ед. Бих искал да видя как ще постъпиш ти, ако едничкото същество, което обичаш повече от всичко на света… — Гласът на Майк секва. Мъчи се да продължи, ала любовта към дъщеричката изгаря гърдите му, надеждата се надига и рухва, а после си спомня за якето на кръста и си мисли как би дал да му отрежат едната ръка, ако така ще може да разбере какво се е случило с нея, понеже, какъвто и кошмар да е преживяла сама, без него, ако знаеше, то сега едва ли щеше да се чувства толкова зле. Няма начин.

— Това яке трябва да означава нещо, Ед. Чакал съм пет години. Стига ми. Опитай се да живееш с тази тежест, да те видя колко ще издържиш.

— Съли.

Майк отдалечава телефона от ухото и бърше очи с опакото на ръката, а Сара е все така вътре в гърдите, моли го да не се отказва.

— Съли — обажда се Бавния Ед с по-мек глас, но видимо ядосан.

— Какво?

— Кажи ми само къде беше снощи, без да ме баламосваш повече.

И сега той усеща как нуждата да се бори за Сара започва да се отдръпва.

— Кучето ми е при Бил — казва той. — Децата му го гледат през последните няколко дни. Носех му храна и се отбих да я оставя. Само че останах и за през нощта.

— Кога отиде у тях?

— Към единайсет и половина. Бил ме видя да влизам. Беше буден заедно с една от близначките.

— Това е добре — отбелязва Бавния Ед. — Вторият бодигард казва, че Бреслър е излязъл да пуши в един. Това е добре. Съобщи ли на Бил за разговора с мен?

— Дал съм ти дума, не помниш ли?

— Задръж така за миг. — Майк го чува да говори нещо, а след това Ед е отново на линията, гласът му издава облекчение. — Къде се намираш в момента?

— На път към Белхам.

— Чакай ме при пункта на пътната полиция на „Хайланд“. Можеш да паркираш там, пък аз ще те вкарам вътре да дадеш показания.

— Нали ти казах къде съм бил снощи.

— Знам, но също току-що съобщиха, че бодигардът е починал. Вече имаме случай на убийство, а ти си главният ни заподозрян.