Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembering Sarah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Крис Муни. Да помним Сара

ИК „Колибри“, София, 2011

ISBN: 978-954-529-920-9

История

  1. — Добавяне

49.

Майк е седнал на една страна, когато Тери натиска спирачката. Усеща как главата му се блъсва в предното стъкло и в мозъка му блясва бялата светлина на остра болка. Отхвърлен е назад към облегалката, а околното пространство се изпълва от острия звук на свистяща гума, докато колата лъкатуши върху платното.

Тери дава газ. Главата на Майк бучи и трещи, той се мъчи да дойде на себе си, а Тери отново натиска с все сила спирачката. Миг преди да затвори очи, забелязва сините цифри на електрическия часовник. Челото му се забива в радиото, за да избухнат нови бели сияния. Пада назад, едва осъзнал, че колата излиза от пътя и сега подскача по затревената площ, която го разделя от насрещното платно.

Малко по-късно настъпва тишина.

Болка пронизва целия му гръбнак. Всеки мускул е усукан и наранен, но самият той е в съзнание. Май дочува отваряне на врата, да, отворена е. Дин-дин-дин. Равномерен звук изпълва пространството в колата.

Тя излиза, побързай, направи нещо, хвани я или ще стори Бог знае какво, сигурно знае нещо за Сара. БЪРЗАЙ!

Майк отваря очи и вижда мъглявите очертания на Тери до себе си в колата. Примигва и зрението му се фокусират отчасти, достатъчно, за да види, че коланът й е разкопчан, а лаптопа е притиснала към гърдите си заедно с дамската, чанта, в която рови с една ръка.

Майк посяга към нея. Тя се обръща, изпищява и забива с все сила юмрук в лицето му. Втори, трети път, преди да я стисне за китката. Тери извива тяло, опитва да се отскубне, лаптопът се изплъзва през вратата и тупва на земята отвън. Свободната ръка, тази, която рови в чантата, се показва навън и — о, Боже! — държи пистолет.

Майк се хвърля насреща й с все сила.

Звукът от изстрела е оглушителен. Той прави предното стъкло на малки парченца, част от които се посипват отгоре им. Майк лежи странишком върху нея, вкопчен с всички сили в ръката с пистолета, докато другата й ръка го блъска в лицето. Натиска китката й върху щръкнало от рамката парче стъкло и Тери изпищява — тънък, заешки звук, който преминава по гръбнака му и го уплашва не на шега. Нормален човек не пищи така. Тази жена е луда и знае какво е станало със Сара, знае, о, Господи!

Пистолетът тупва на пода, близо до педалите на колата. Майк се пресяга за него, Тери се освобождава и скача навън.

С оръжие в ръката, Майк се изтърколва от колата. Тери вече е грабнала лаптопа, отворила е капака и започва да скача отгоре му с обутите си в маратонки крака.

— Спри веднага! — крясва Майк. — Престани или, Бога ми, ще те гръмна.

Тери не му обръща внимание и продължава да рита. Майк търси опора в колата, за да се изправи, и едва не пада. Чувството му за равновесие е нарушено като след препиване.

Не е никакво препиване, поправя го един глас. Мозъчно сътресение.

Дисплеят на лаптопа е отишъл, а десетина от пластмасовите клавиши се валят по земята наоколо. Майк полита към нея и когато го вижда с пистолет в ръка, Тери побягва между дърветата.

Прицелва се ниско с намерение да изстреля няколко куршума като предупреждение. Никога в живота си не е стрелял и остава силно изненадан от отката, след като натиска спусъка. Стреля още един път.

Тери писва и Майк вижда как краката й се подкосяват.

Когато стига до нея, вижда на земята три замъглени силуета. Насочва дулото и към трите, но миг по-късно те се сливат в един. Продължава да примигва, за да се увери, че Тери е все още пред очите му. Там си е. Върху единия крачол на джинсите й избива тъмно петно, тя вкопчва ръце в него, а косата й е разчорлена като на дивак от джунглата. Единият ръкав на пуловера й е отпран.

— Какво направи на Сара?

Тери не му обръща внимание. Сключва длани и започва да се моли.

Майк опира дуло о слепоочието й.

— Моята дъщеря — казва той. — Разкажи ми за нея.

Тери не престава да се моли. Очите й са изцъклени, вторачени и празни, като прозорци на изоставена къща. Транс? Където и да се намира в момента, със сигурност не е тук.

— Полицията се е заела вече — продължава Майк. Устата му е пресъхнала, трудно му е да намери точните думи. По лицето му се стича кръв. Усеща я по тила и челото си, забелязва капка върху ръкава на ризата. Кърви, но колко лошо? — Това, с което си се забъркала…

— Е много, много над теб — отвръща жената и вирва глава. — Не можеш да ме уплашиш. Изпълнявам волята Божия и сам Той ще ме защити.

Майк забива дуло в слепоочието, раздвижва го.

— Кажи ми къде е, кажи ми и ще те пусна.

— Не се пазаря с грешници. Грешниците се наказват. Ти и твоята курва, жена ти, ще бъдете съдени за греховете си също като отец Джона. Когато усети примката около шията, той не се съпротивляваше, защото знаеше, че е съгрешил, като опрощава ония курвенски убийци. Сега го чака Божието наказание, а то е бързо, защото…

— Убила си Джона. — Не може да бъде. „Джона се самоуби.“ Самият Мерик го каза. Точно така. В ресторант „Дакота“. Майк помни много добре. Или поне така му се струва. Вече не е сигурен.

— Дъщеря ти е мъртва — казва Тери.

Майк затваря очи. Едва не пада.

— Ние я убихме.

— Лъжеш.

— Избави ме — казва Тери и поема дулото в устата си. Устните й оформят зловеща усмивка около цевта.

Майк усеща пръста си, опрян в спусъка.

Не го прави, провиква се вътрешен глас. Не превръщай тоя изрод в мъченица — тя точно това иска.

Измъква оръжието от устата й, а с другата ръка я залепва към земята. Тери не оказва съпротива дори когато я обръща по корем. Лицето й е извърнато на една страна, очите са затворени и си бърбори нещо, което наподобява молитва. Майк стои, стъпил с един крак върху кръста й. Премества оръжието в лявата ръка и вади телефона от задния джоб. Понечва да набере 911, но установява, че не вижда цифрите. Те мержелеят. Също както лицето на Тери и всичко останало наоколо.

Майк започва да примигва, докато картината се изясни, а сетне набира 911.

— Пипнах я — уведомява той обадилия се мъж.

— Кого, господине?

— Тери Ръсел. Медицинската сестра на Джона. Тя знае какво е станало със Сара — Сара Съливан, моята дъщеря. Аз съм бащата, Майк Съливан. — Думите излитат една подир друга, почти като писък. — Трябва да дойдете тук. Веднага.

— Господин Съливан, забавете малко топката и…

— Чуйте ме добре. Изпратете някого на секундата. Нямате много време.

— Къде се намирате?

Майк съобщава местонахождението си и кара оператора да повтори.

— Насочил съм пистолет към главата й — казва той. — Вече я прострелях веднъж. Разбирате ли какво ви говоря?

— Да, разбирам. — Тонът на оператора се променя и той заговаря бавно и високо, за да не стават недоразумения: — Помощта е вече на път, господин Съливан. Не прекъсвайте връзката. Нали не искате да сторите нещо, за което да съжалявате до края на живота си?

— Побързайте тогава. — Майк затваря. Сега му е още по-трудно да се съсредоточи, да пребори желанието да приседне, може би дори да затвори за миг очи. Не за да спи, само да си почине.

ТОВА Е ОТ СЪТРЕСЕНИЕТО НЕ ГО ПРАВИ ТОЛКОВА СИ БЛИЗО ВЕЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕБОРИШ АКО ПРИСЕДНЕШ И ЗАТВОРИШ ОЧИ ГУБИШ САРА ОТНОВО ТОВА ЛИ ИСКАШ?

Не. Не, той не иска това. Не би могъл дори да понесе тази мисъл. Сара е жива. Няма значение какво говори Тери. Сара е жива и той няма да я предаде отново.

Нуждата да седне и да си почине го наляга отново и той се бори с нея, като връща мислите си към мига, в който Сара потегля нагоре, по Хълма. Само че сега, когато й протяга ръка, тя я сграбчва здраво и той усеща мекия допир на нейната кожа, съзира усмивката й, очилата са леко накривени. Вижда лицето, прекрасното й личице, ясно като ден.

— Не се плаши, Сара. Татко няма да те изпусне пак, обещавам.

— Няма я — обажда се Тери. — Никога не ще я намериш.

Тя се усмихва или поне на Майкъл така му се струва.

Лицето й, земята наоколо, всичко около тях не само започва да мержелее, а буквално се разтапя. Примигва три, четири, пет пъти. Топенето не престава.

Тери се моли отново. Той не чува мърморенето й.

Майк притиска дуло към сляпото й око.

— Кажи ми — настоява той, — кажи ми веднага!