Крис Муни
Да помним Сара (41)

39.

Ню Йорк е като Бостън на стероиди: по-едър, по-гаден, готов всеки миг да те глътне, ако проявиш безгрижие, мудност или просто глупост. Правило номер едно в този град гласи в никакъв случай да не приличаш на турист. Това означава да се впишеш в ритъма на пешеходното движение и да си отваряш очите на четири. Този дървеняк, вероятно от някой затънтен град в Айова, обаче се мъчи да раздели вниманието си между уличните табелки и местоположението им върху картата на града, която държи разтворена като вестник пред физиономията си. На ъгъла се кипри пациент на психиатрията, вдигнал плакат с надпис: ВРЕМЕТО ЗА ПОКАЯНИЕ НАСТЪПИ, ГЪЗОВЕ ПРОСТИ!

Това е забележителното при градове като Ню Йорк — човек никога не изпитва недостиг от безплатни развлечения.

Великолепен пролетен ден — напълно подходящ за коктейл с джин, както обича да казва Бам Бам — и следобедното слънце топли лицето му, спомня си за уикендите, прекарани на по чашка в лодката на Бам. Майк седи на открито в ресторант от другата страна на улицата и наблюдава как господин Айова забива глава в огромен тип, до който даже Бил ще прилича на джудже, когато в същия миг се появява Джес. Докато приближава, той вижда усмивката й, онова непринудено щастие, което поражда насладата от топлината и слънцето, от анонимността в град, където хората не се блещят един в друг.

Джес застава до масата.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук.

Той се насилва да се усмихне.

— Тук съм. — Тонът му издава сила и самообладание.

Джес плъзва слънчевите очила над челото, за да ги нагласи върху главата си. Облякла е крещяща рокля на цветя, която би породила съмнения относно душевното й здраве, ако се появи с нея в родния си град. Тук обаче просто се вписва сред останалите горещи поклонници на модата.

— Къде е Бам? — пита тя.

— Наложи му се някаква работа и не можа да дойде. Само двамата ще сме.

Едва успява да седне, когато сервитьорът си пробива път с рамото напред към масата, готов да услужи или пък, казва си Майк, изпълнен с желание да разгледа по-добре Джес в лице. Отново му хрумва мисълта, че времето й е по-скоро съюзник, отколкото враг. Поръчва си бяло вино и, докато сервитьорът изчезва на бегом, оставя чантата до краката си на пода. Майк опитва да се върне назад към моментите, запечатани върху старите снимки. Тогава Джес все още умееше да се забавлява и макар задушаващата предпазливост, която бе доминирала в неговия и на Сара живот, да се появява, още по времето, когато разбират за първата бременност, маниакалните й страхове се превръщат в начин на живот едва след втория спонтанен аборт.

— Е — казва тя, докато кръстосва крака и се обляга назад, — какво сте наумили двамата с Бам за довечера?

Гледа я и се сеща за нейните клетви: „Никога няма да те лъжа, Майкъл“ и „Няма да има никакви тайни помежду ни, Майкъл“ — това е нейната житейска и брачна философия. Тайната любовна връзка е нещо, което влиза в пряко противоречие с цялата й същност или най-малко с онова, за което се е представяла, докато са били заедно. Дали са били просто празни приказки, или Джес наистина се е съобразявала с това си кредо? Време е да разбере.

Не съществува внимателен подход в такива случаи. Той плъзва плика по масата към нея, съзнавайки, че това ще съсипе напълно добронамереността помежду им.

— Това тук е твое — казва той.

Джес опитва да прочете в очите му някакъв намек за онова, което се случва в момента, но не успява. Взема плика и внимателно изтръсква съдържанието му върху масата.

Първата снимка показва нея и приятеля й, тъпкача, или какъвто ще да е, хванати ръка за ръка на стълбите пред оня хотел. Майк внимателно е поставил тази снимка най-отгоре, преди да затвори плика. Изражението й ще му разкрие цялата истина.

Джес отваря уста и всичката кръв се оттича от лицето й. Не спира да се взира в снимката на някогашното си „аз“, опитва се да не допусне видяното да пробие защитната черупка, която си е изградила през петте години, изминали след загубата на Сара. Очите й се присвиват, опитва се да му покаже, че няма да му позволи да я пречупи. Същият поглед както онази вечер, когато се прибира от Хълма вир-вода, за да й каже, че Сара я няма.

Но черупката се пропуква и той го разбира, когато Джес бавно извръща глава от снимката към улицата с напълно отчужден израз на лицето. Същото като на гимназистката, в която се влюби преди години, застанала пред прозореца на своята спалня, докато полицейската кола спира пред тях, а тя знае, че двамата униформени, които изкачват бавно предните стълби, са дошли да й кажат защо баща й закъснява вече три часа и няма да се прибере от работа.

— Колко време? — пита Майк и усеща как нещо остро и нагорещено се пречупва вътре в него и потъва. Подготвял се е психически за това, но, Боже мой, колко различно е, когато наистина се случва пред очите ти.

Сервитьорът пристига, оставя бялото вино пред Джес и пита дали са готови с поръчката за обяд. Майк поклаща глава и мъжът се изпарява, нацупен от перспективата за минималния бакшиш от подобна поръчка.

— Колко време? — пита той отново и Джес потръпва от гнева в гласа му.

Колкото и да ти се иска да се пресегнеш през масата и да я зашлевиш през лицето, с пълно право между впрочем, налага се да вземеш решение. Искаш да научиш какво се е случило или да я накажеш? Защото можеш да избереш само едно от двете. Не можеш да имаш всичко.

Майк заговаря отново:

— Попаднаха ми случайно.

Джес се засмива с горчивина.

— Съмнявам се. Когато става дума за баща ти, няма случайни работи.

— Откъде знаеш, че ги е правил Лу?

Тя не отговаря. Остава все така загледана към улицата, очите й скачат от един предмет върху друг.

— Ще ми кажеш ли?

— За какво? Сигурна съм, че баща ти е казал всичко.

Ако отрече, ако заяви, че не, напротив, дошъл е да чуе истината от нея, дали няма да опита да го излъже? Нищо не я задължава да каже истината, но ако мисли, че Лу вече го е информирал…

— Защо си дошъл? Да злорадстваш? Да се насладиш на удоволствието, че си ме разобличил? — Джес среща погледа му и Майк вижда една нова решителност, която втвърдява очите й. Разбира, че всеки миг ще се затвори в черупката си.

— Дойдох, за да получа обяснение — казва той с цялото спокойствие, което успява да мобилизира.

— Нищо подобно. Дошъл си, за да ме приковеш към позорния стълб. Обаче знаеш ли какво? Тази роля вече не ме привлича.

— Джес, аз…

— Не. Няма да го допусна. Направих грешка, при това огромна, и тя ме е съсипвала по начин, който никога няма да разбереш. Но аз съм си простила. Изминах дълъг път дотук, но съм си простила и продължих напред. Що се отнася до тази част от живота ми — тя посочва снимките, — това отдавна е обърната страница.

— Аз нямам ли право също да продължа?

Тя грабва чантата от земята.

— Кажи ми поне къде сбърках. Какво те изпрати при другия?

Джес отмества стола и става. Майк също се изправя, заобикаля масата и я хваща над лакътя.

— Не съм искал да го науча, но се случи. И сега в главата ми се прескачат куп въпроси. Мира не ми дават. Не и след станалото със Сара.

Джес не помръдва, но той усеща с цялото си същество желанието й да си тръгне.

— Искам само едно обяснение и мисля, че имам право на това.

Лицето й сякаш омеква мъничко. Той е в правото си. Тя отпуска дръжката на чантата и я оставя отново на земята. Майк освобождава ръката й.

— Благодаря ти — промълвява той и двамата сядат.

— Нека ти бъде ясно. Каквото ти кажа сега, ще бъде всичко. След като си тръгна, темата е приключена завинаги.

Не се притеснявай. След като си тръгнеш, и през ум няма да ми мине да те потърся отново.

Джес вдига чашата с вино, настанява се по-удобно и кръстосва крака. Върху лицето й е изписано негодуванието на жена, готова да бъде подложена на кръстосан разпит.

— Познавам ли го?

— Не.

— Как се казва?

— Мислех, че Лу ти е казал всичко.

— Не е споменавал име.

— А то има ли някакво значение?

— Вероятно не.

Джес отпива от виното.

— Роджър — казва тя. — Лятото, когато се сгодихме, аз наех онази къща в Нюпорт, помниш ли я?

Помни я. През онова лято е много зает. Работата им с Бил се развива успешно. Джес е преподавателка в училище за деца със специални нужди и летата й са свободни ако не броим почасовата работа като сервитьорка. Приятелка от колежа й предлага да наемат къща в Нюпорт заедно с четири други момичета. Джес го пита дали има нещо против и той казва, че няма проблем, даже ще бъде забавно да отскача дотам всяка седмица, за да прекарват заедно деня на плажа.

— Една неделя ти не дойде, а аз се запознах с Роджър на някакъв купон. Той бе в края на четирийсетте и работеше като финансист в Бостън. Толкова бе различен от средата, в която сме израсли двамата с теб. Толкова умен и… книжен, както би го нарекъл ти. Всяка сутрин четеше „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Баща ми преглеждаше единствено спортната страница на „Херълд“, докато мама, както ти е известно, не даваше пет пари какво се случва извън Белхам. Роджър се занимаваше с инвестиционни програми, но по душа бе човек на архитектурата и изкуството. Едно лято наел вила в Тоскана. Имаше цял куп истории за пътуванията си из Европа. Много си падаше по ветроходство.

— Искаш да ми кажеш, че те е привлякъл с богатството си?

Тя го стрелва с поглед.

— Не съм толкова повърхностна и ти го знаеш.

Майк пита, вдигнал ръце в недоумение.

— Какво тогава?

— Роджър бе… толкова завършен. Аз не разбирам нищо от инвестиции и не съм ходила по-далече от Род Айланд. А ето, че той прояви интерес към мен и това ме привлече. Желанието да разбера неговия интерес, предполагам. За мен това беше необяснимо. Нямах намерение да се влюбвам.

Мислех, че не си била влюбена, обажда се глас.

Джес забелязва израза на лицето му.

— Това бе много объркан период от живота ми — казва тя почти с молба за прошка в гласа. — Роджър знаеше за теб. Знаеше, че те обичам. Нищо не съм скривала от него. Знаеше, че ме е страх да не те изгубя. Да не изгубя онова, което имахме двамата.

Майк забива нокти в мазолестата си длан, усетил как тръгналата по гръбнака му жега започва да залива лицето.

— Лятото, което прекара на Хамптън Бийч, си се запознал с някакво момиче. Синди или нещо такова. Самият ти ми каза, че си се влюбил в нея.

— По онова време още не бяхме сгодени.

— Тогава бях убедена, че сърцето ми е устроено по начин, който оставя място само за една любов. И вярвах, че това си ти. Избрах теб, защото мислех, че там ми е мястото, но Боже мой, Майкъл, та ние бяхме толкова млади, когато се оженихме! Все още деца. Въобще нямахме представа какво правим.

— И какво стана? Защо реши да скъсаш с Роджър и да се вържеш с мен?

— Не съм се връзвала.

— А как го наричаш?

Джес опира лакът върху облегалката на стола и започва да разтрива чело, сякаш се мъчи да прогони мигрена. Докато я чака да заговори, той вдишва няколко пъти дълбоко, моли се да овладее нарастващото желание да й прасне един. И откъде идва то? Та нали Джес описва събития отпреди двайсет години?

— Дойде септември и трябваше да се връщам на работа — казва тя. — Бях си внушила, че не е възможно мъж като Роджър да се интересува от момиче като мен. Казах си, че правя грешка, и скъсах с него.

— Само че той не искаше да скъсвате.

Джес го поглежда както се гледа отдавнашен познат, когото не си имал желание да виждаш повече.

— Продължил е да се навърта около теб — добавя Майк. — И кога взе решение да възобновиш ебането на пълни обороти?

— Няма нужда да ставаш груб.

— Ами ти как му викаш на това? — Дошъл е чак дотук и се е убедил, че подозренията му са истина. Ебане си е напълно точно.

— Наричам го грешка. Голяма грешка. Опитах да останем приятели — само приятели, — но привличането помежду ни беше твърде силно. Онова, което вършех, бе грешно. Предстоеше ни сватба и това не биваше да се случва. Но се случи и аз знаех, че трябва да сложа край. Каквото и да ти е казал Лу за онази вечер, аз бях на път да прекъсна тази връзка.

— Коя вечер?

— В която се натъкнах на Лу в ресторанта. — Джес търси с поглед очите на Майк. — Не ти ли каза?

— Говорихме само няколко минути. Не се стигна до подробности.

— Имах среща с Роджър в едно заведение на Чарлстаун. Казах му, че всичко е свършило, че не мога повече. Отидох до тоалетната и налетях на Лу, ухилен до уши в коридора. Заведе ме на една маса в задното помещение, започна да разправя колко се радвал да ме види, колко добре съм изглеждала и после сложи снимките върху масата. Точно както направи ти.

Джес отпива от виното.

— Каза ми да скъсам с Роджър, което щях да сторя така или иначе. Каза, че ако ме види с него още един път, ще ти покаже снимките. След това заяви, че трябва да ви сдобря. Отвърнах му, че ще направя опит, а баща ти подчерта, че е в мой собствен интерес да успея.

Майк се мъчи да си припомни онези времена, но не се сеща дори за един случай, при който Джес да се е изказала положително за Лу.

— Всеки ден, докато те чаках да се прибереш у дома, се измъчвах от терзания да не би Лу да ти е казал нещо. А после той се забърка в оная история с бронираните автомобили и когато замина за Флорида, усетих, че мога отново да дишам свободно.

— Какъв късмет си извадила.

— Недей.

— Какво недей?

— Не ме гледай така. Нямаш никакво право да ме съдиш.

— Прости ми, задето ми е трудно да приема за чиста монета всички тия глупости колко си била объркана и как не си могла да разбереш собствените си чувства.

Кожата върху лицето на Джес се дръпва. Връща си предишната твърдост.

— Доста голяма доза нахалство проявяваш след всичко онова, което се случи със Сара.

— Това няма нищо…

— Да не би аз да я пуснах самичка нагоре по Хълма? А нима съм ти казвала някога, че ти си виновен? Казвала ли съм?

Майк избягва погледа й. Жените от околните маси започват да им хвърлят крадливи погледи.

— Да, имаш пълно право. Не съм — заявява Джес. По бузите й се стичат сълзи, но гласът си остава ясен и чист. — А много ми се искаше. Винях теб за случилото се и те мразех, и не можеш да си представиш дори колко пъти ми се е приисквало да ти го изкрещя в лицето. Но не го сторих, Майкъл. Не го сторих, защото ми бе ясно, че подобни думи ще те наранят право в сърцето. На този свят се случват много нещастия и това е едно от тях. Когато разбрах, че съм бременна, трябваше да го сторя, макар това почти да ме уби. Беше грешно и безнравствено и ми бе ясно, че извършвам убийство, но трябваше да го направя. Не можех да вмъкна детето на друг мъж в нашия брак. Беше грешно, обаче го направих. Направих го, защото исках да бъда с теб. Защото те обичах.

Майк се вижда приведен напред, все едно се е измъкнал от кожата си и сега е станал страничен наблюдател на случващото се.

— Беше грешка — повтаря Джес със сгърчено лице, готова да избухне в ридания. — На всеки трябва да му е позволена по една голяма грешка. Няма защо човек да плаща, всеки ден за нея, но аз плащах. Докторът обърка нещата. Цяло чудо е, че Сара изобщо се роди, а после Бог ме наказа и ми отне детето. Моето детенце. Моята Сара.

Майк не успява да се изправи достатъчно бързо. Бедрото му удря масата отдолу, катурва я и преди да успее да реагира, чашата вино и другата, от кафето, се пръсва с трясък на земята. Джес не помръдва.

— Аз ти простих онзи ден на гробището. Сега е твой ред. Кажи, че ми прощаваш.

Майк започва да се препъва в пространството между маси и столове, устремен към улицата. Поглежда наляво, после надясно — не може да реши в коя посока да поеме с омекналите си нозе.

— Кажи, че ми прощаваш — крещи подире му Джес. — Кажи!

Избира посоката и тръгва.

— Кажи! Не си отивай, преди да си го казал!

Не се обръщай назад. Каквото и да стане, продължавай напред и не се обръщай.