Крис Муни
Да помним Сара (27)

25.

Бавния Ед спира патрулната кола в алеята си за автомобили, където е паркирана камионетката на Майк.

— Онази сестра, Тери Ръсел — обажда се той. — Дали е споменавала, че Джона говори насън за Сара?

— Нищо такова не съм чул.

— Какво е казала на Мерик?

— Не знам подробности. Ще трябва да си поговориш с Мерик по този въпрос. Той е в Мейн. Доколкото знам, баща му не е добре. Има Алцхаймер. Очаквам го да се върне днес. Ще го накарам да ти се обади. Обещавам.

— Ами резултатите от аутопсията? Излезе ли нещо?

Бавния Ед се размърдва на място и пружините започват да скърцат под теглото му.

— Съли, я да влезем вътре. Шийла е направила фантастично пиле.

— Коя е Шийла?

— Новата ми приятелка. Влез за малко.

— Някой друг път може би. Благодаря ти за днес, Ед.

— Знам, че живееш в апартамента на Бам в Мерлоуз. Ако искаш да си малко по-наблизо, имам свободна стая за теб. Повече от добре дошъл си при мен, докато всичко отшуми. До няколко дни би следвало да успокоят топката.

Да отшуми, повтаря си Майк наум. Да успокоят топката.

* * *

Майк се обажда на „Справки“ и двайсет минути по-късно кара по „Викърс стрийт“ към така наречения Стар град. Сградите тук са класи над ония по „Евъргрийн“: редови къщи с дълги и тесни алеи помежду им; малки, симпатични предни морави, разделени от декоративни огради. Няма и помен от атмосферата на отчаяние и развала. Къщите са прясно боядисани, живият плет е грижливо поддържан, а цветята — току-що посадени. Улиците са тихи, понеже повечето хора от квартала са на работа, с изключение на неколцината пенсионери, които мият отвън колите си или обливат с маркуч прозорците на къщите.

Номер петдесет и три представлява две прилепени триетажни сгради с предна веранда от боядисани в метално–сиво дъски. Майк паркира на улицата, излиза от колата и взема на бегом застланата с плочи алея и стълбите от лявата страна на къщата. Натиска звънеца, за да чуе с облекчение шум от стъпки и превъртането на ключ в бравата. Вратата се открехва.

Това е жената, която видя в къщата на Джона през онази нощ.

— Господин Съливан — проговаря Тери Ръсел.

— Извинете, че идвам без предупреждение, но се питах дали ще искате да си поговорим малко.

— Разбира се — казва жената и отваря широко.

Още три стъпала и Майк се озовава в огромно, правоъгълно помещение с под от масивно дърво, светложълти стени, камина от синкав камък и лавици за книги от двете и страни. Изобилие от религиозна литература, заглавия от рода на „Целеустремен живот“ и „Разговори с Бога“, както и много порцеланови фигурки: Исус на кръста, свети Антоний, няколко на Богородица с Младенеца. Слънчева светлина залива топлата стая, струи през прозорците, обърнати към задния двор, в който пет-шест малчугани ритат футболна топка.

— Ще пийнете ли нещо? — пита жената. Облечена е в джинси и черен плетен пуловер, а върху бялата обърната яка гордо се кипрят семпла златна верижка и разпятие от същия метал. Не носи други бижута. Никакви обеци или пръстени, никакъв грим. — Нямам кафе, но мога да ви предложа чай, както и кола.

— Така съм си добре, благодаря.

Тя присяда в единия край на шоколадовокафяво канапе, единствената мебел в помещението. Майк заема противоположния край. Прозорците са притворени и той чува кикота и писъците на децата отвън.

— С какво мога да ви помогна, господин Съливан?

— Наричайте ме Майк, моля.

— А вие мен — Тери.

Майк с усилие изобразява една усмивка.

— Чух, че работите за полицията.

Тери кимва.

— Работех с детектив Мерик. Докладвах му всеки ден, докато Франсис бе още жив.

Неизвестно защо, това, че тя нарича Джона с малко име, го дразни.

— По тона ви съдя, че детектив Мерик не ви е споменавал нищо за разговорите ми с Франсис.

— Не — отвръща Майк, — не е.

— Детектив Мерик бе… ами инструкциите му към мен бяха изключително точни. — Тя бръсва джинсите с ръка. Опитва се да говори предпазливо, казва си той, подбира внимателно думите. — Много съжалявам за всичко това — продължава жената. — Кара ме да се чувствам ужасно.

— Няма за какво да се извинявате. Просто се надявах… — Гласът на Майк се прекършва. — Джона говореше ли за Сара?

— Не и пред мен. А и никога не съм го питала. Доктор Бойнтън бе пределно ясен по този въпрос.

— Кой е доктор Бойнтън?

— Криминален профайлър или психиатър — не съм съвсем сигурна. Мисля, че не е от Бостън. Както и да е, когато детектив Мерик се свърза с мен и попита дали искам да взема участие в разследването, накара ме да разговарям и с доктор Бойнтън. Обсъждахме разговорите ми с Франсис. Бяхме станали доста близки — с Франсис, искам да кажа. Знам, че това звучи необичайно и дори в известна степен чудовищно, но когато човек е на прага на смъртта, случва се да излезе от черупката си даже пред непознати. Франис нямаше никакви приятели, ако не броим адвоката му. Но той не е точно истински приятел, нали така?

— Допускам, че не е.

— Мисля, че ме приемаше като приятел — отбелязва Тери. — Отначало бе само ала-бала. „Добро утро, Тери. Много си хубава днес, Тери. Как я караш?“ Такива работи. Но постепенно стана по-откровен. Разказа ми за детските си години тук, в Белхам, за това как винаги е искал да стане свещеник и колко горда е била неговата майка.

— Гледаше ли Джона новини? — Майк си спомня, че някакъв журналист бе окачествил Джона като нарцисист, като човек, който проявява жив интерес към собствената си персона, показвана от малкия екран, като използва всичко това, за да поддържа дистанцията между себе си и полицията.

— Обичаше новините. Си Ен Ен и предавания като „Кръстосан огън“. Но започнеха ли да говорят за случая, Франсис превърташе канала. Поне когато аз бях в стаята.

— Вие самата питали ли сте го някога?

— Не. Станеше ли дума, доктор Бойнтън ми бе препоръчал да прибягвам до намесата на трето лице. Нали разбирате, ако подметна небрежно „Що за човек би подхвърлил така якето на хълма?“, Франсис може да проговори, да сподели нещо, като се чувства в безопасност, понеже не става дума за него самия. Спомням си, че доктор Бойнтън разправяше как този подход помогнал при Тед Бънди. Той отричал упорито да има нещо общо със случилото се на ония млади жени, но когато профайлъри от ФБР го попитали какво мисли за човека, който, нали разбирате, е в състояние да извърши подобни зверства, Бънди отговорил в трето лице: „Подобен човек би извършил такова престъпление по такъв и такъв начин.“ — Тери въздъхва. — Опитвах да го предразположа. Проблемът бе, че състоянието на Франсис се влошаваше много бързо. Денем не искаше нищо друго, освен да си седи в люлеещия стол, да разглежда албумите и играе с играчките си. Всички го правят. Връщат се към детството. Почват да разглеждат снимки, да играят със стари играчки, да пеят отдавна забравени песнички, да говорят за хора от миналото. Като една моя пациентка, Марша, за която се грижех миналата година. Навсякъде мъкнеше топка за ръгби: в леглото, в болницата, банята. Не я изпускаше от ръце. И най-неочаквано ми метна един страшно сериозен поглед и започна да крещи: „Дълъг пас, Тери. За Бога, дълъг пас!“ Голям чешит бе тая Марша, много ми липсва.

На Майк ужасно му се иска да ускори нещата, но някаква по-властна част от него надделява и го убеждава да прояви нужното търпение. Ясно е, че Тери има нужда от повече време и не бива да я притиска с порой от въпроси, както по всяка вероятност е постъпвал Мерик. Може би изпитва необходимост да съпостави собственото си виждане за Джона с това на останалия свят или просто иска да се освободи от присъствието му и единственият начин, по който може да го постигне, е като говори за него.

— Франсис ме помоли да смъкна от тавана няколко кутии с коледна украса. Поиска още да му помогна при монтирането на празнично осветление в дневната и спалнята му. Обикновени, бели лампички, не като днешните, дето примигват. Майка му запазила част от играчките, които е имал като малък. Седеше неподвижно и ги държеше в ръце. Понякога плачеше. Коледните фигурки му бяха любими. Всяка си имаше някаква история. Франсис умира да разказва истории.

Майк не може да си представи Джона като човешко същество, което някога е било дете и е имало любяща майка, не може да си представи момчето, превърнало се в чудовище.

— Нощем Франсис оставаше в стола си, вторачен в белите лампички. Просто седеше, отдаден на мислите си. Струва ми се, че светлинките го успокояваха. Както и лекарствата. Плачеше доста. Такъв един самотен, самотен старец. Сигурна съм, че страдаше много. — Тя поклаща глава, видимо опечалена.

— Говорите така, сякаш сте харесвали Джона — обажда се Майк.

— Харесвах онази част от него, която ми позволи да опозная. Давам си сметка, че думите ми звучат ужасяващо, предвид онова, което е извършил. Но когато някой ви разкрие сърцето си в подобна ситуация — когато знае, че умира, когато го измъчва силна болка, — в такива случаи неизбежно установявате духовна връзка. Учат ни как да се борим с това, но, честно казано, нима е възможно? Предполагам, че в някаква степен ме привличаше и фактът, че е бил свещеник. Това изисква известна доза уважение все пак. Мислех си да отида на погребението днес.

— Защо не го направихте?

— Заради репортерите. Те не знаят нищо за мен, а аз нямам желание да ги допускам в живота си. — Тери въздъхва. — Колкото до онази негова страна, която го е накарала да извърши всичко това, Франсис не ме допусна до нея. Какво е правил в мое отсъствие? Какви мисли са го спохождали? Не мога ви кажа. Когато бях около него, Франсис постъпваше точно толкова човешки, колкото който и да било от нас.

— Изненада ли ви неговото самоубийство?

Тери мисли за момент.

— В началото да — казва тя. — Поради две причини. Франсис е бил свещеник и добре знае, че това е грях. От друга страна, той не изпитваше физическа болка или поне аз не знам да е изпитвал. Досега не съм губила пациент по този начин. Поначало се случва изключително рядко. При все това Франсис не бе като останалите пациенти. У него имаше… имаше много неща в главата му, до които нямах достъп. Чувство за вина може би. И както вече споменах, той бе крайно самотен. Това не се лекува.

— Да се обеси сам… това някак не се вписва в неговия стил.

Тери свива рамене.

— Трудно е да се каже какво минава през главата на човек. Видях го оная сутрин. В неделята. Изглеждаше… не беше на себе си. Крайно развълнуван. Имах достатъчно време да обмисля нещата и единственото разумно обяснение според мен е онова, което изложих и пред детектив Мерик: мисля, че Франсис бе наясно с предстоящия арест и предпочете сам да сложи край на живота си, вместо да се раздели с него зад решетките.

Това посещение не е имало за цел да разпали наново надеждите му. Сега Майк разбира това съвършено ясно. Причината да отиде на погребението, да разговаря сега с Тери, се крие в желанието да сложи край един път завинаги.

— Искрено съжалявам за вашата загуба — казва Тери.

Майк кимва. Май не остана нищо за казване — поне той не се сеща. Затова благодари на жената и става.

Тери бърка в джобчето на пуловера си и вади визитна картичка и писалка. Написва нещо върху гърба на картончето и му го подава.

— Записала съм номера на домашния си телефон. Ако искате да ме питате за нещо, каквото и да било, не се притеснявайте.

— Ще се обадя. Благодаря.

Жената го изпраща до входната врата. Той хвърля последен поглед към нейното златно разпятие, благодари още веднъж и излиза.

— Господин Съливан?

Извръща се към нея. Лицето на Тери бледнее зад стъклото на вратата.

— Ще ви споменавам със Сара в молитвите си.

Майк е все още на път за вкъщи, когато най-неочаквано му звъни Мерик с молба да се видят.

— Ако става дума за онова, което ви е съобщила сестрата за Джона, няма нужда да се притеснявате. Тя го каза и на мен.

— Пристигна докладът от аутопсията — отвръща Мерик. — А и намерихме едно-друго в дома му.

Майк се мъчи да съсредоточи вниманието си върху пътя.

— Свободен ли си още сега?

— Какво сте намерили? — Страх и надежда се смесват в гласа на Майк.

— Бих предпочел да го обсъдим на четири очи.