Крис Муни
Да помним Сара (39)

37.

Малкото свързани с Бийкън Хил спомени на Майк са мъгляви. Те са от младежките му години — пиянски нощи от кръчма в кръчма, в компанията на Дивия Бил и останалите от белхамската банда. Бийкън Хил се гордее с някои от най-красивите жени в града. Майк помни това място като елегантен рай за каймака на обществото и свръх богатите, допълнен с трудности при паркирането и улично осветление със старомодни фенери. Бийкън Хил изглежда съвсем малък, докато не тръгнеш из лабиринта от тесни еднопосочни улички, обточени с павирани тротоари и тухлени фасади на кооперации и еднофамилни градски къщи, всяка от които струва колкото няколко прилични свои посестрими в Белхам.

Уличките са си все така тесни, паркирането все така трудно и всички тухли са все така по местата си. Но докато върви по „Чарлс стрийт“, Майк остава поразен от запазения дух на градчето. Разбира се, на всеки ъгъл има „Старбъкс“, а отсреща блести витрината на денонощен магазин, но като изключим това, Бийкън Хил сякаш устоява на атаките на лъскавата модерност, поразила вече изцяло Белхам. Част от Майк се наслаждава на оживлението в тази топла пролетна вечер, изпълва го разтуха при вида на хората, които влизат и излизат от магазините, отиват на вечеря, бутат детски колички, на студентите с раници на гръб и чаша кафе в ръка, които говорят по мобилните си телефони.

Майк завива наляво, по улицата на Сам, открива търсения номер и се изкачва по предните стълби. След като напуска къщата на Лу, Майк изпитва нужда да чуе нечие безпристрастно мнение относно своите намерения и, понеже му е ясно какво ще каже Бил, звъни на Сам в службата.

Открива фамилията й върху бронзова табелка, на която са написани имената на живущите в сградата, натиска звънеца и след малко чува жуженето на бравата. Апартаментът на Сам се намира на третия етаж. Изкачва вита стълба и я вижда, застанала в очакване на прага, в джинси и блуза с висока яка. Не познава друга жена, която да умее да се облича така семпло и пак да изглежда хем секси, хем елегантна.

— Подстригана си — отбелязва Майк. — И си се изрусила.

— Антъни ме накара.

— Изглеждаш великолепно. — Самата истина.

— Имах нужда от промяна. Антъни се опита да ме замъкне с него да сме си сложели халки на пъпа, но аз стигнах само дотук. Влизай.

Апартаментът й представлява обширно, разхвърляно пространство, изпълнено от светлина, с високи тавани. Помещението е изненадващо голямо. Масата е подредена за двама: красив кристал, порцелан и вече отворена бутилка вино. Плазмен телевизионен екран виси на тухлената стена, а отсрещният ъгъл е обзаведен като кабинет, с кожени кресла и натъпкани с книги лавици от махагон.

— Тук е… уха! — отбелязва Майк. Очаквал е да види нещо значително по-малко. На подобно място можеш спокойно да отгледаш цяло семейство.

— Благодаря. Приятели ми помогнаха при обзавеждането. Вечерята се топли във фурната.

— Ти ли си готвила?

— Взех я от „Антонио“. Най-добрата италианска кухня в града. Забравих да те попитам, когато се обади, но се надявам пиле с пармезан все още да ти е любимото ястие.

Майк е изненадан и трогнат, че си спомня.

— Какво ще пиеш?

— Кола, ако ти се намира.

Сам се отправя към кухнята с боси крака, отваря хладилника и подава леденостудена кутийка кола.

— Вече можем да ядем — оповестява тя — или да си поговорим. Както решиш.

— Да си поговорим звучи добре.

Сам взема чашата с вино от плота на кухнята и Майк я следва към една ниша, приютила две обемисти, щедро тапицирани кресла, разположени едно срещу друго, заедно с отоманка помежду им. Огромен панорамен прозорец гледа към улицата под тях, както и към издължено овално пространство с трева и дървета, което, неизвестно защо, му се струва познато.

— Какво е това място отсреща? — пита Майк.

— Площад „Луисбърг“. Ако ти се намират осем милиона, мога да те уредя с някое прилично местенце, което се нуждае от основен ремонт.

— Осем милиона!

— И не забравяй данъците. Могат до стигнат до петдесет хиляди годишно.

Майк оставя колата върху масичка край креслото, след което изважда плика от задния си джоб, преди да се настани. Сам сяда, като вдига крака върху отоманката. Ходилата й са на сантиметри от коленете му. Винаги сядаха така, спомня си Майк. Сам държи да го гледа в очите, когато обсъждат някой сериозен въпрос. Понякога отпуска стъпала върху коляното му, а той го разтрива, докато си приказват.

— Представа нямам откъде да започна — обажда се Майк.

— Почни отначало.

— Ако го сторя, трябва да будуваме цяла нощ.

— Щом трябва.

И сега той си спомня.

Площад „Луисбърг“. Коледа. Всяка година майка му го води в града, за да види голямата елха в Общинския парк на Бостън, а след това двамата се отправят към Бийкън Хил за празнична разходка с екскурзовод, която неизменно приключва на площад „Луисбърг“. Разбира се, частните домове не се отварят за посетители, но понякога, ако пердетата на партерните етажи не са спуснати, човек може да надзърне вътре и да види чудовищните елхи на безумно богатите. Всъщност неговата майка предпочита да наблюдава хората из къщите, вместо да слуша историята на сградите, които обитават и чиито стени още помнят стъпките на Луиза Мей Алкот и членовете на клана Кенеди.

Спомня си и друго. При последната им Коледа заедно майка му е доста разсеяна, иска да се помотаят още малко след края на обиколката. Вали сняг и, макар това да не му пречи, не може да каже същото за студа. Въздухът реже, вятърът хапе откритата кожа и той иска да си вървят. Майка му казва, че не може, още не, понеже имала среща с приятел. Да, с приятел. Тъкмо тази дума използва тя. Приятел. Това го изненадва, тъй като майка му няма приятели — най-малкото не е споменавала да има. Още повече се изненадва, когато вижда този приятел. Мъж.

Жан-Пол ли е бил? Майк не знае. Не си спомня как изглежда мъжът, нито как е облечен, но помни неговото здрависване, нежността, с която слага ръка върху гърба на майка му, за да я отведе край един ъгъл, където си приказват цяла вечност, докато мъжът хвърля по някой и друг поглед към Майк.

— Не се насилвай да говориш, Съли. Можем просто да си седим и да се наслаждаваме на вечерта.

Майк посяга към положения върху бедрото му плик.

— В добри отношения ли си с бившия си съпруг?

— Не, слава Богу.

— Значи не се разделихте като приятели.

— Най-меко казано.

— Мога ли да попитам как стана?

Сам отпива от виното и казва:

— Защо се разведохме ли? Ами в продължение на три години опитвахме да си направим бебе и като не можахме по нормалния начин, започнахме разните му там изкуствени манипулации. Хапчета, хормонални инжекции, даже ин витро пробвах на три пъти. Но не се получи. Така че постъпихме като зрели хора. Започнахме да работим извънредно и престанахме да си говорим. Отчуждихме се един от друг и накрая той ми заяви, че не е щастлив. Аз също не съм, отвърнах му, и се съгласихме на развод. Мат страшно много искаше деца и, след като не съм в състояние да му ги осигуря, той реши да си върви, да си потърси късмета другаде, нали разбираш. За него осиновяването никога не е било алтернатива. Винаги съм смятала, че тъкмо в това се крие причината за неговите изневери.

Майк понечва да изрази съчувствие, но не иска да я прекъсва.

— Хващала съм го два пъти — казва Сам. — И двата пъти в мотел. И двата пъти вали, а аз седя в колата с бинокъл в ръце, гледам го как отваря вратата и целува пачаврата си за довиждане. Колко банално, а? И, колкото и жалко да изглежда, а то е безумно жалко, всеки път го прибирах у дома с колата си. Изкрънквах от него обещания да не се вижда повече с тази жена. Нали съм се врекла за „добро и лошо“, а случаят май спадаше към категорията за „лошо“. Мислех си, че в известна степен съм си го заслужила, защото яйчниците ми не функционират като хората. — Сам отпива пак, а когато оставя чашата, започва да чегърта някакво петънце върху джинсите. — Казваше се Тина. Адвокат от друга фирма. Един от мързеливите сперматозоиди на Мат ударил право в десетката. Затова ми поиска развод. Намери си жена, която да го дари със семейство.

— Искрено съжалявам, Сам.

Тя свива рамене.

— Такъв е животът.

— Значи си знаела.

— За изневерите знаех, да. За бременността на Тина разбрах едва след подписването на документите по развода. Стана много бързо. Той ми даде всичко, което поисках. Но за бременността успя да скрие известно време.

— Питала ли си го след това защо е постъпил така?

— Мат е един самовлюбен задник. Защо да го търся, за да потвърждава нещо, което вече ми е известно?

Майк се привежда напред и усеща пръстите на стъпалата й да го докосват по стомаха. Оставя плика в скута й.

— Тези снимки са правени от Лу — съобщава той. — В седмицата, преди да се оженя.

Сам оставя чашата си на пода и внимателно отваря илика. Докато разглежда снимките, той се прави, че наблюдава хората долу по улицата, и полага усилие да не мисли за тях. Трийсет и шестте кадъра разкриват историята на една Джес, която се качва в някакво волво с мъж, когото Майк никога не е виждал, за да отидат до Ню Хампшир. Лу е направил множество снимки на колата по магистрали Сто двадесет и осма и Трета в северна посока. Паркират пред една книжарница, тръгват по оживена улица, която ги отвежда до стръмните бетонни стълби на синя къща — евтиното хотелче, споменато от Лу. Последните три фотоса са кулминацията: двамата слизат по същите стълби, влизат в колата и се целуват.

С ъгълчето на окото Майк вижда Сам да прибира снимките обратно в плика.

— Всичко това не означава непременно, че е имала връзка.

— Ами последната снимка? Онази, на която се целуват?

— Фокусът не е особено добър. Според мен те само се прегръщат.

— И все пак.

— Значи баща ти извади снимките на бял свят просто ей така?

— Намерих ги в една дървена кутия заедно с бележка от майка ми, която Лу успял да докопа. Нали помниш какво стана с моята майка?

— Казвал си ми, че е избягала.

Майк започва от деня, когато майка му си тръгва, и причините да го направи. Разказва й за последните си три срещи с Лу и завършва с второто писмо, което е открил в онази кутия. Разказва също за лъжата й за таксите в „Свети Стефан“. Когато приключва, слънцето е залязло и уличните фенери светят.

— И сега си мислиш, че майка ти умишлено не се е върнала за теб. — Гласът на Сам е нисък, почти плах, сякаш я е страх да попита.

— Дали Лу е отишъл дотам, за да я снима с онзи мъж? Да. Дали мисля, че е имала любовна връзка? Май да. Дали мисля, че Лу се е опитал да я склони да се върне? Съмнявам се. Който му мъти водата, просто изчезва. Това е факт.

— Но за училището ти е казал истината — потвърдил ти го е самият свещеник.

— Сам, това е човек, който си вади хляба с лъжи и убийства. Майка ми не може да се стопи във въздуха. Ако бе жива, щеше да се свърже с мен — с писмо или по телефона. Все щеше да направи нещо.

Сам кимва цялата в слух.

— След изчезването й у дома пристигнаха полицаи. Цял куп. А той вече е имал тези снимки. Знаел е с кого е, къде е. Трябвало е само да предаде снимките и щеше да излезе сух от водата.

— Ами ако ти бе разбрал за нейната връзка? Представи си какво би ти причинило това. На колко си бил тогава? На девет?

— Там някъде.

— А що се отнася до снимките на бившата ти съпруга — продължава Сам, — допускам, че баща ти е изровил нещо за нея и си е помислил, че ако ти ги покаже, ще я напуснеш.

— Само че не ми ги показа.

— Може би не го е сторил, воден от същите съображения, които не са му позволили да ти покаже снимките на майка ти. Фактът, че не го е направил, е по-скоро похвален, не мислиш ли?

— Веднъж видях как Лу обработва някакъв мъж с оловна тръба. Бил длъжник на Джак Кадилака, най-добрата дружка на Лу. Онзи се валяше по земята, пищеше и се молеше за живота си, а Лу го удряше, без да му мигне окото. И какво направи след това Лу? Отиде си право у дома да дремне.

— Съли, няма да седна и да си играя на психоаналитик, да ти разправям колко добре разбирам баща ти. През ум не ми минава. От всичко, което ми разказа, той очевидно е стопроцентов кучи син. Но въпреки това може би у него се крие и една непозната страна. Изглежда е решил, вместо да ти разкрие истината за твоята майка, да те предпази от нея.

— Така ли мислиш?

— За какво са му снимките, ако не е така? Честно казано, трудно ми е да си представя какво биха ти причинили те на онази възраст. И може би… Само предполагам, но може би си е казал, че за теб би било по-лесно да го мразиш, отколкото да узнаеш истината.

Майк затваря очи, разтрива ги. Вижда Джес да целува онзи, другия. Вижда Лу да се скита из улиците на Париж тръгнал по следите на жена си и нейната отколешна любов, щрака с апарата и си представя как ще срещне Мари насаме. Мисли си за всичко това, представя си как хлопва вратата между него и себе си, за да си тръгне, но не успява.

— Може и да бъркам — казва Сам. — Нямам представа какви са подбудите на баща ти. Честно казано, дори не знам какви са подбудите на собствения ми баща. Хората са голяма загадка.

— Днес звъннах на Джес.

— И какво каза тя?

— Каза „ало“ и аз прекъснах.

— Защо не я попита, когато обядвахте заедно?

Майк е мислил дни наред по този въпрос.

— Страхувах се, че ако каже „да“, това ще унищожи спомена за всички хубави мигове, които сме споделяли, и ще промени отношението ми към нея.

Сам мълчи. Майк се сеща за онзи нов спомен, който е изникнал така ненадейно. За майка му и непознатия от Бийкън Хил. Това истина ли е? Жан–Пол ли е бил онзи човек? Или умът му, подгонен от страха, е изфабрикувал една фикция? Прилича на истина, но вече не е толкова сигурен.

— Забрави го — прошепва Сам.

— Ти би ли могла?

— Зависи.

— От какво?

— От това, още колко врати искаш да отвориш.

Майк кимва.

— На второто писмо от майка ми има написан обратен адрес.

Сам изчаква да чуе останалото.

— Обадих се на твоята приятелка, Нанси, и я помолих да изрови нещо около този адрес, за майка ми и онзи мъж, Жан-Пол. Мисля, че Нанси ще свърши много по-добра работа от мен.

— Значи си решил да я търсиш.

— Знаеш ли, през цялото време си мислех, че Лу й е сторил нещо. А сега излиза, че може и да е жива. Нямам сили да загърбя този факт.

— И ако се окаже жива?

— Не знам, Сам. Наистина не знам.