Линуд Баркли
Няма време за сбогом (6)

5

Когато я опознах и сърцето й постепенно се отвори за мен, Синтия ми разказа повече за семейството си и по-големия си брат Тод, когото обичала и мразела в зависимост от държането му към нея.

Докато говореше за тях, тя често объркваше глаголните времена.

— Майка ми се казваше… казва се Патриша. — Водеше борба с онази част от себе си, която се бе примирила, че са мъртви. Все още имаше искри на надежда, досущ жарава в оставен без надзор лагерен огън.

Синтия била от фамилията Биги^[1]. Това, разбира се, било шега, като се има предвид, че семейството на баща й не е голямо. Клейтън Биги нямал сестри и братя. Родителите му починали, когато бил малък, и не знаел дали има лели или чичовци. Нямало семейни срещи, на които да ходи, нито спорове между Клейтън и Патриша на кое семейство да отидат на гости на Коледа, въпреки че понякога той работел по празниците.

„Аз съм човек-семейство — обичал да казва той. — Няма други.“

Не бил сантиментален. Нямал прашни семейни албуми от предишни поколения, нито снимки от миналото си или стари любовни писма, които Патриша да изхвърли, когато се омъжила за него. А когато бил петнайсетгодишен, пожар в кухнята изгорил дома му. Спомени от две поколения се изпарили с дима. Живеел ден за ден, за момента, и не се интересувал от миналото.

Патриша също нямала много роднини, но поне имала фамилна история, купища снимки на родителите си, близките и приятелите от детството, които пазела в картонени кутии. Баща й починал от полиомиелит, когато била малка, но майка й още била жива, когато се запознала с Клейтън. Макар и очарователен, той бил тих и сдържан, и придумал Патриша да избягат и да се оженят, за да няма официална сватба. Това разочаровало семейството й.

Сестра й Тес със сигурност не била на негова страна. Не й харесвало, че през повечето време работата на Клейтън го отвежда по пътищата и за дълги периоди Патриша сама отглеждала децата. Той обаче се грижел за тях, бил порядъчен и любовта му към нея изглеждала силна и искрена.

Преди да срещне Клейтън, Патриша работела в дрогерия в Милфорд, на Норт Брод стрийт, с изглед към градската градина, малко по-нататък от старата библиотека, от чиято голяма музикална колекция взимала класически записи. Подреждала лавиците, работела на касата и помагала на аптекаря, но само за най-основните неща. Нямала необходимото образование и знаела, че е трябвало да учи повече, да усвои някаква професия, но преди всичко се налагало да ходи там, за да се издържа. Същото се отнасяло и за сестра й Тес, която работела във фабрика в Бриджпорт, произвеждаща радиочасти.

Един ден Клейтън влязъл в дрогерията и поискал шоколадов десерт „Марс“.

Патриша обичала да казва, че ако съпругът й не изгарял от желание за „Марс“ в онзи ден през юли 1967 година, когато спрял в Милфорд, докато пътувал да разнася доставки, всичко щяло да бъде съвсем различно.

Що се отнасяло до нея, нещата се развили чудесно. Ухажването протекло бързо и няколко седмици след като се оженили, тя забременяла с Тод. Клейтън им намерил прелестна къща на Хикъри, близо до Пъмпкин Дилайт Роуд, на един хвърлей място от плажа и пролива Лонг Айланд. Искал съпругата и детето му да имат свестен дом, където да живеят, докато той пътува. Отговарял за коридора между Ню Йорк, Чикаго и нагоре към Бъфало и доставял индустриални смазочни масла и други стоки на фабрики и работилници по пътя. Имал множество редовни клиенти и през повечето време бил зает.

Синтия се родила две години след Тод.

Разсъждавах за всичко това, докато карах към гимназията „Олд Феърфийлд“. Често размишлявах за миналото на съпругата си, за израстването й и членовете на нейното семейство, които не познавах и по всяка вероятност никога нямаше да видя.

Може би ако имах възможност да прекарам известно време с тях, щях да вникна по-добре в характера и личността на Синтия. Реалността обаче беше, че жената, която познавах и обичах, е формирана повече от случилото се след загубата на семейството й, отколкото от събитията преди това.

Отбих се в магазина за понички да си купя кафе и устоях на желанието да си взема поничка с лимонов крем и да я занеса в училище в раницата, пълна с ученически есета, когато видях Роланд Каръдърс, директора на училището и вероятно най-добрия ми приятел.

— Роли.

— Къде е моето кафе? — Той кимна към картонената чаша в ръката ми.

— Ако вземеш първия ми час, ще те почерпя.

— Ако взема първия ти час, ще ми трябва нещо по-силно от кафе.

— Класът не е чак толкова лош.

— Те са диваци — заяви Роли, без да се усмихва.

— Дори не знаеш кой е класът и кои са учениците.

— Ученици са от това училище, следователно са диваци — настоя той напълно сериозно.

— Какво става с Джейн Скавуло? — попитах аз. Тя учеше в часовете ми по творческо писане, проблемно дете с объркан и неясен семеен произход, и прекарваше много време при секретарките в училищната канцелария. Освен това пишеше прекрасно.

— Казах й, че е много близо до изключване.

Преди няколко дни Джейн и едно друго момиче се бяха скарали и сбили пред училището. Очевидно за момче. За какво друго можеше да бъде? Двете бяха привлекли голяма, крещяща насърчително тълпа. Зрителите не се интересуваха кой ще победи, стига схватката да продължеше. Роли бе изтичал навън и ги беше разтървал.

— А тя какво отговори?

Роли замляска, като се престори, че дъвче дъвка.

— Ясно, разбрах.

— Ти я харесваш — отбеляза той.

Махнах капачката на чашата и отпих от кафето.

— В нея има нещо.

— Не губиш вяра в хората, но и ти имаш добри качества.

Приятелството ми с Роли можеше да се нарече многопластово. Беше ми колега и приятел, но тъй като бе две десетилетия по-голям от мен, и нещо като баща. Търсех го, когато ми трябваше мъдър съвет, или както обичах да му казвам, от перспективата на възрастта. Опознах го чрез Синтия. Ако за мен беше неофициален баща, то за нея Роли беше неофициален чичо. Беше приятел на баща й и на леля й Тес, и горе-долу единственият човек, свързан с миналото й.

Предстоеше му да се пенсионира и понякога се виждаше как мечтае и брои дните до заминаването си във Флорида, където ще живее в наскоро купената си каравана някъде край Брадентън и ще лови марлини и риба меч.

— Ще се видим ли по-късно? — попитах аз.

— Да, разбира се. Какво става?

— Ами… разни неща.

Той кимна. Разбра какво имам предвид.

— Ела след единайсет. Преди това ще разговарям с шефа на управителния съвет.

Влязох в учителската стая, проверих дали в отделението ми има поща или важни бележки, но не намерих нищо, и докато се обръщах да тръгна по коридора, се сблъсках с Лорън Уелс.

— Извинявай.

— Хей — възкликна тя, преди да осъзнае с кого се е сблъскала, и когато видя, че съм аз, се усмихна изненадано. Беше се издокарала в червен анцуг и бели маратонки и това беше логично, тъй като преподаваше физическо възпитание. — Как си?

Лорън бе постъпила в „Олд Феърфийлд“ преди четири години. Беше се преместила от гимназията в Ню Хейвън, където преподаваше бившият й съпруг. Бракът им се беше разпаднал и тя не искала да работи в една сграда с него, или поне така твърдеше клюката. Беше си спечелила славата на блестящ треньор по лека атлетика, чиито ученици са спечелили доста регионални състезания, и можеше да избира между няколко училища с директори, щастливи да я включат в преподавателския си състав.

Роли спечели. Каза ми на четири очи, че я е назначил заради евентуалния й принос към училището, както и заради страхотното тяло, чупливи кестеняви коси и прелестни очи.

— Кестеняви? — реагирах аз. — Кой каза, че са кестеняви?

— Успокой се. Това е само наблюдение. Единствената въдица, която използвам, е да ловя костур.

През цялото време, откакто дойде в нашето училище, Лорън Уелс сякаш не ме забелязваше, докато не излъчиха предаването за семейството на Синтия. Винаги когато ме видеше след това, тя питаше как вървят нещата.

— Някой клъвна ли? — попита Лорън Уелс.

— Моля? — За миг помислих, че пита дали някой е донесъл закуски в учителската стая. Понякога като по чудо там се появяваха понички.

— За предаването — поясни тя. — Минаха две седмици, нали? Някой обади ли се с информация какво се е случило със семейството на Синтия?

Стори ми се смешно, че употребява името на Синтия, а не „съпругата ти“. Прозвуча така, сякаш Лорън познава Синтия, макар че доколкото знаех, не се бяха срещали. А може би се бяха виждали на някое училищно събиране, където учителите водят половинките си.

— Не — отвърнах аз.

— Сигурно е много разочарована — рече тя и състрадателно сложи ръка на рамото ми.

— Да. Щеше да е хубаво да й се обадят. Все някой трябва да знае нещо дори след толкова много години.

— Непрекъснато си мисля за вас двамата. Онази вечер разказах на приятелката си за вас. А ти? Държиш ли се? Добре ли си?

— Аз? — изненадах се. — Да, разбира се, добре съм.

— Защото — тихо добави тя, — понякога изглеждаш… Знам ли. Може би не трябва да го казвам, но понякога те наблюдавам в учителската стая и ми се виждаш уморен. И тъжен.

Не бях сигурен кое ме порази като по-важно — дали че според Лорън изглеждам уморен, или че ме наблюдава в учителската стая.

— Добре съм. Наистина.

— Хубаво — усмихна се тя и сетне се прокашля. — Е, да отивам във физкултурния салон. Трябва да поговорим някой път. — Лорън Уелс отново докосна рамото ми и задържа ръката си там за миг, а после излезе от учителската стая.

* * *

Тръгнах към класната стая за първия час по творческо писане и ми хрумна, че човек, който изготвя програмата в гимназията така, че каквото и да е „творческо“ нещо да е първото сутринта, или не разбира от гимназисти, или има извратено чувство за хумор. Бях споменал за това на Роли, чийто отговор беше: „Затова го наричат творческо. Трябва да проявяваш творчество, за да заинтригуваш децата толкова рано през деня. Ако някой може да го направи, това си ти, Тери“.

В стаята имаше двайсет и един ученици. Половината се бяха изтегнали на масите, сякаш някой по хирургичен път бе премахнал гръбнаците им през нощта. Оставих кафето и пуснах с трясък раницата си на катедрата. Звукът привлече вниманието им, защото знаеха какво има вътре.

Седемнайсетгодишната Джейн Скавуло се беше навела на последния чин и едва забелязах превръзката на брадичката й.

— Проверих разказите ви, има и хубави неща. Някои от вас дори са успели да напишат цели параграфи, без да употребят думите „мамка му“ и „шибан“.

Неколцина се подсмихнаха.

— Няма ли да ви уволнят, ако говорите такива работи? — попита хлапак на име Бруно, който седеше до прозореца. От ушите му висяха бели жички и се скриваха в якето.

— Искрено се надявам, мамка му — отвърнах аз и посочих ушите си. — Може ли да ги махнеш засега?

Той извади слушалките от ушите си. Разрових купчината есета, повечето написани на компютър, само няколко на ръка, и отделих едно.

— Спомняте си разговора ни, че не е необходимо да пишете за престрелки, терористи с ядрени бомби или извънземни, които изскачат от гърдите на хората, за да бъдат историите ви интересни. Можете да намерите сюжети и в най-прозаични обстоятелства.

Бруно вдигна ръка.

— Какви обстоятелства?

— Прозаични. Обикновени.

— Тогава защо не кажете „обикновени“, а употребявате шикозна дума за нещо обикновено?

Усмихнах се.

— Сложи си слушалките в ушите.

— Не. Може да пропусна нещо прозаично.

— Нека ви прочета част от това есе. — Видях, че Джейн леко надигна глава. Може би позна своето, защото листовете, изписани на ръка, изглеждаха различно от принтираните. — „Баща й — или поне мъжът, който спеше с майка й достатъчно отдавна, за да го нарича така — взима кутия яйца от хладилника, счупва две с едната си ръка и ги изсипва в купа. В тигана вече цвърчи бекон и когато тя влиза в кухнята, той кимва, сякаш я кани да седне на масата. Пита я как обича яйцата и тя отвръща, че й е все едно, защото не знае какво друго да каже, тъй като досега никой не я е питал как обича яйцата. Майка й правеше само пържени филии с яйце. Каквото и да приготвеше мъжът, имаше голяма вероятност да бъде по-хубаво от тъпите филии“. — Спрях да чета и вдигнах глава. — Някой има ли забележки?

— Аз обичам яйцата рохки — обади се Бруно.

— Харесва ми — заяви момиче в другия край на стаята. — Иска ти се да знаеш какъв е мъжът. Щом се интересува от закуската й, може би не е задник. Повечето мъже, с които моята майка има връзка, са задници.

— Може би мъжът й прави закуска, защото иска да изчука и нея, и майка й — подхвърли Бруно.

В стаята се разнесе смях.

Час по-късно, докато учениците се изнизваха навън, аз повиках Джейн. Тя се приближи до катедрата без желание.

— Ядосана ли си?

Джейн повдигна рамене и неволно прокара пръсти по марлята, опитвайки се да я закрие, но я направи още по-забележима.

— Есето ти е хубаво и затова го прочетох.

Тя пак сви рамене.

— Чух, че вървиш към изключване.

— Онази кучка започна първа.

— Ти пишеш добре. Предадох другия ти разказ за конкурса за ученици, който библиотеката организира.

Очите й затанцуваха.

— Някои от разказите ти ми напомнят за Оутс. Чувала ли си за Джойс Каръл Оутс?

Джейн поклати глава.

— Прочети „Огнена лисица: Изповедите на една момичешка банда“. В нашата библиотека вероятно я няма, но може да я намериш в градската.

— Приключихме ли?

Кимнах и тя се отправи към вратата.

* * *

Открих Роли в кабинета му. Седеше пред компютъра и гледаше нещо на монитора. Видя ме и посочи екрана.

— Искат повече тестове. Скоро няма да имаме време да ги научим на нищо. Само ще ги изпитваме по цял ден.

— Каква е историята на момичето? — попитах аз и му напомних за кого говоря.

— Джейн Скавуло. Да, жалко за нея. Мисля, че дори нямам настоящия й адрес. Последното местожителство на майка й трябва да е от две години. Преместила се е при друг мъж и е взела и дъщеря си.

— Като оставим настрана сбиването, мисля, че тя се представя малко по-добре през последните месеци. Не създава много главоболия и не е толкова невъзпитана. Може би новият приятел на майка й е свестен.

Роли повдигна рамене и отвори кутия с бисквити.

— Искаш ли?

Взех си една с ванилия.

— Всичко това ме изтощава. Не е както по времето, когато започнах. Знаеш ли какво намерих зад училището онзи ден? Не само кутии от бира, но и тръбички за крек и пистолет. Беше в храстите, сякаш изпаднал от нечий джоб, а може би са го скрили там.

Свих рамене. Не можеше да се каже, че това е нещо ново.

— Е, как си? Днес изглеждаш малко унил и потиснат. Добре ли си?

— Домашни вълнения. Синти не иска да позволи на Грейс да вкуси свободата.

— Грейс още ли търси астероиди? — Роли и съпругата му Милисънт ни бяха идвали на гости няколко пъти и много му хареса да разговаря с Грейс. Тя му показа телескопа си. — Умно дете. Сигурно го е наследила от майка си.

— Знам защо го прави. Ако бях преживял същото като Синти, може би и аз нямаше да я пускам да се разхожда сама. Не знам. Синти каза, че видяла кола.

— Кола?

— Кафява. Забелязала я два пъти, докато водела Грейс на училище.

— Нещо случило ли се е?

— Не. Преди два месеца беше зелено комби. Миналата година каза, че някакъв мъж с брада стоял на ъгъла три дни в продължение на седмица и ги гледал странно.

Роли отхапа от бисквитата.

— Може би напоследък причината е телевизионното предаване.

— Мисля, че предаването е само част от всичко. Плюс двайсет и петата годишнина от изчезването на семейството й. Това й се отразява.

— Трябва да говоря с нея. Време е да отидем на плажа.

В годините след изчезването на семейството й Роли от време на време взимал Синтия от дома на Тес. Ядели сладолед в „Карвел“ на Бриджпорт авеню и Кларк стрийт и после се разхождали по брега на пролива Лонг Айланд. Понякога разговаряли, а друг път мълчали.

— Идеята може би е добра — съгласих се аз. — Ходим и при доктор Наоми Кинцлър, психиатъра, и говорим за тези неща.

— Как върви?

Повдигнах рамене.

— Какво мислиш, че се е случило, Роли?

— Колко пъти ще ме питаш, Тери?

— Искам всичко да приключи и Синти да получи отговор. Тя смяташе, че телевизионното предаване ще свърши тази работа. Ти си познавал Клейтън. Ходил си за риба с него. Знаеш що за човек е бил.

— Познавах и Патриша.

— Бяха ли хора, които внезапно биха изоставили дъщеря си?

— Не. Предполагам, че са били убити от сериен убиец или някакъв откачен.

Кимнах, въпреки че полицията не вярваше много на тази версия. Ченгетата не можеха да свържат с нищо изчезването на семейството на Синтия.

— Ако в дома им се е промъкнал сериен убиец и ги е отвлякъл и убил, защо не е взел Синтия? Защо я е пощадил?

Роли нямаше отговор на този въпрос.

— Може ли да те питам нещо, Тери?

— Разбира се.

— Защо според теб нашата великолепно изваяна учителка по физкултура би оставила бележка в отделението ти, а след минута би се върнала да я вземе?

— Какво?

— Не забравяй, че си женен, Тери.