Линуд Баркли
Няма време за сбогом (21)

20

Може би ако Грейс не беше там, Синтия щеше да обезумее. Ала щом чу, че дъщеря ни тича към нас и се готви да прескочи стъпалата и да нахлуе в кухнята, тя се обърна, препречи пътя й и я бутна към задния двор.

— Какво има? — извика Грейс. — Къде е леля Тес?

Коленичих до лелята на Синтия и предпазливо докоснах гърба й. Беше много студена.

— Тес — промълвих аз.

Под нея имаше много кръв и не исках да я преобръщам. Някакъв глас в главата ми нашепна да не докосвам нищо. Наведох се да видя лицето й. Косите ми се изправиха, като съзрях отворените й, немигащи очи.

Доколкото можех да преценя, кръвта на пода беше засъхнала и съсирена, сякаш Тес лежеше там отдавна. В стаята се разнасяше противна миризма, която едва сега усетих.

Изправих се и протегнах ръка към телефона на стената, но после спрях. Гласът отново ми каза да не пипам нищо. Извадих мобилния си телефон и се обадих на полицията.

— Да, ще чакам тук — казах аз на диспечера. — Няма да ходя никъде.

Излязох от къщата и заобиколих отпред. Синтия и Грейс седяха на предната седалка на колата. Вратата беше отворена. Грейс бе увила ръка около шията на майка си и плачеше. Синтия изглежда беше изпаднала в шок.

Погледна ме. В очите й се четеше въпрос. Отговорих, като няколко пъти бавно поклатих глава.

— Мислиш ли, че е получила сърдечен удар?

— Сърдечен удар? — попита Грейс. — Добре ли е леля Тес?

— Не — отвърнах аз. — Не е било сърдечен удар.

Полицаите бяха на същото мнение.

За един час дойдоха десетина коли, включително линейка и два телевизионни новинарски микробуса, които бяха задържани на главния път.

Двама детективи разговаряха с мен и Синтия, а трети стоеше при Грейс, която ни затрупа с въпроси. Обяснихме й, че леля Тес е болна и й се е случило нещо много лошо.

Меко казано.

Беше наръгана с нож. Някой бе грабнал кухненския нож и я беше намушкал. Докато бях в кухнята, а Синтия отговаряше на въпросите на друго ченге в една от патрулните коли, чух жена от съдебна медицина да казва на детектива, че на този етап не може да бъде сигурна, но ножът е пронизал Тес право в сърцето.

Господи.

Зададоха ми куп въпроси. Защо сме дошли? Отвърнах, че сме дошли на гости и да празнуваме, защото Тес е получила добра новина от лекарите. Мислели, че е болна, но се оказало, че й няма нищо.

Детективът изсумтя, но явно беше професионалист, защото не се усмихна.

— Имате ли представа кой може да го е направил? — попита той.

— Не — отговорих аз и това беше самата истина.

— Може би е било влизане с взлом, извършено от хлапаци, които търсят пари за наркотици.

— На това ли ви прилича? — попитах аз.

Детективът се замисли.

— Не. Струва ми се, че нищо не е откраднато. Можело е да вземат ключовете на колата и да я задигнат, но не са го направили.

— Те?

Този път детективът се усмихна.

— По-лесно е да кажа така вместо „той“ или „тя“. Може да е бил един, а може да са били и повече. Засега не знаем.

— Убийството може да е свързано с нещо, което се е случило на съпругата ми — колебливо подметнах аз.

— Какво?

— Преди двайсет и пет години.

Разказах му колкото е възможно по-сбита версия на историята на Синтия и добавих, че напоследък е имало странно развитие, особено след телевизионното предаване.

— Може би съм го гледал. Шоуто на Паула, нали?

— Да — отвърнах аз и му казах, че от няколко дни сме наели частен детектив да разследва случая. — Дентън Абагнейл.

— А, познавам го. Добър е. Знам как да се свържа с него.

Той ме освободи с уговорката все още да не се връщам в Милфорд и да остана, в случай че има въпроси в последната минута, и аз тръгнах да търся Синтия. Никой не я разпитваше и я намерих отново да седи с Грейс на предната седалка в колата ни. Дъщеря ни изглеждаше уязвима и уплашена.

— Леля Тес мъртва ли е, татко?

Погледнах Синтия, очаквайки сигнал дали да й кажа истината или не, но не видях нищо.

— Да, миличка, мъртва е.

Устните на Грейс се разтрепериха.

— Можеше да ми кажеш — монотонно изрече Синтия.

— Какво?

— Каквото ти е казала Тес.

— Да, можех. Трябваше.

Тя се замисли и внимателно подбра думите си.

— И тогава това може би нямаше да се случи.

— Синти, не виждам как… откъде да знам…

— Да. Няма как да знаеш. Но ако ми беше казал за пликовете с пари, аз щях да съм тук, при нея. Щяхме да си блъскаме главите, опитвайки се да разберем какво означава всичко това, и може би щяхме да измислим нещо, преди някой да има възможност да я убие.

— Синти, не разбирам…

— Какво друго не си ми казал, Тери? Какви други неща криеш, за да ме предпазиш? Какво още ти е казала? Какво друго знаеш, което да не мога да понеса?

Грейс се разплака и зарови лице в гърдите й. Очевидно се бяхме отказали да крием истината от нея.

— Кълна се в Бога, че съм премълчал в твой интерес.

Тя притисна Грейс до себе си.

— Какво друго, Тери?

— Нищо.

Имаше обаче още нещо, което не бях споменал пред нея, защото не знаех дали е важно.

Следователите ме заведоха обратно в кухнята и ме помолиха да опиша всичките си движения, къде съм стоял, какво съм правил и какво съм докоснал.

Докато излизах от стаята, случайно погледнах малкото табло за бележки до телефона. Там беше снимката на Грейс, направена по време на пътуването ни до Дисни Уърлд.

Какво ми беше казала Тес по телефона, след като Дентън Абагнейл беше ходил при нея?

Аз споменах нещо от сорта: „Ако се сетиш още нещо, обади му се“. А Тес отвърна: „И той така ми каза. Даде ми визитката си. В момента я гледам. Закачена е на таблото до телефона и снимката на Грейс с Гуфи“.

На таблото вече нямаше визитна картичка.