Линуд Баркли
Няма време за сбогом (34)

33

Бях гимназиален учител и нямах много опит как да се справя, когато двама главорези ме сграбчат пред закусвалня за понички и ме наблъскат в джип.

Бързо обаче разбрах, че никой не се интересува от това какво говоря.

— Вижте, правите грешка. Бъркате ме с някого. — Опитах да се извъртя на една страна, за да видя поне плешивия, който ме беше затиснал с ботуша си.

— Млъкни, да ти го начукам — рече той.

— Искам само да кажа, че никой не би проявил интерес към мен. Не ви желая злото, момчета. За какъв ме взимате? Гангстер? Ченге? Аз съм учител.

— Мразех всичките си даскали — обади се русокосият от предната седалка. — Това е достатъчно да ти произнеса смъртна присъда.

— Съжалявам. Знам, че мнозина учители са лоши, но се опитвам да ви обясня, че нямам нищо общо…

Плешивият въздъхна, разгърна якето си и извади пистолет. Вероятно не беше най-големият в света, но на мен ми се стори като оръдие. Той го насочи към главата ми.

— Ако се наложи да те застрелям в колата, шефът ще се вбеси, че има кръв, мозък и кости върху тапицерията, но ще му обясня, че не си искал да млъкнеш, както ти е заповядано, и той ще ме разбере.

Затворих си устата.

Не беше необходимо да съм Шерлок Холмс, за да се досетя, че премеждието ми е свързано с въпросите, които бях задал за Винс Флеминг. Може би им се беше обадил единият от двамата мъже на бара в „При Майк“. Или барманът бе позвънил в сервиза, преди да отида там. И след това някой се бе свързал с главорезите и им бе наредил да разберат защо искам да се срещна с Винс Флеминг.

Само че никой не ме попита за това.

Може би не им пукаше, може би просто беше достатъчно, че съм разпитвал за него. Потърсиш ли Винс, наблъскват те в джип и повече никой не те вижда и чува.

Започнах да мисля как да се измъкна. Бях сам срещу трима. Съдейки по тлъстините им, те вероятно не бяха най-добре подготвените главорези в Милфорд, но нужно ли е да си в добра физическа форма, ако си въоръжен? Щом единият имаше пистолет, логично бе да се предположи, че и другите са въоръжени. Бях ли в състояние да отнема пистолета на плешивия, да го прострелям, да отворя вратата и да скоча от движеща се кола?

На куково лято.

Плешивият продължаваше да държи пистолета, подпрял лакът на коляното си. Другият му крак беше върху мен. Русокосият и шофьорът разговаряха, но не за мен, а за мача предишния ден.

— Какво е това, по дяволите? — неочаквано възкликна блондинът.

— Компактдиск — отговори шофьорът.

— Виждам. Само не го пускай.

— Напротив.

Чух характерното бръмчене на диск, който се зарежда в плейъра на предното табло.

— Не мога да повярвам — каза русият.

— Какво? — обади се плешивият от задната седалка.

Преди някой да успее да добави още нещо, музиката започна. Първо се чу инструментално встъпление, а после: „Защо се появяват птици всеки ден, когато ти си до мен?“.

— По дяволите — изруга плешивият. — Шибаните „Карпентърс“.

— Хей — обади се шофьорът. — Престани. Израснал съм с песните им.

— Господи — каза блондинът. — Мадамата, която пее? Нали тя не искаше да яде нищо?

— Да — отговори шофьорът. — Страдаше от анорексия.

— Такива хора трябва да ядат хамбургери — заяви плешивият.

Възможно ли беше тримата да обсъждат група от седемдесетте години, ако действително планираха да ме заведат някъде и да ме екзекутират? Нямаше ли в такъв случай настроението в колата да бъде по-мрачно? За миг почувствах надежда. После обаче се замислих за сцената в „Криминале“, където Самюъл Л. Джаксън и Джон Траволта спорят как е на френски „Биг Мак“ минути преди да се качат в апартамент и да извършат убийство. Типовете в джипа дори нямаха техния стил. Всъщност от тях се разнасяше и непогрешима миризма на пот.

Така ли щеше да свърши всичко? На задната седалка на кола? В един миг си пиех кафето в закусвалня за понички и се опитвах да намеря съпругата и дъщеря си, а в следващия гледах в дулото на пистолета на непознат и се питах дали последните думи, които ще чуя, ще бъдат: „Те искат да бъдат… близо до теб“.

Джипът зави няколко пъти, мина по някакви железопътни релси и после като че ли започна бавно да се спуска по лек склон, сякаш се отправи към брега на пролива.

После намали, рязко свърна надясно, блъсна се в бордюр и спря. Погледнах през стъклото и видях предимно небе, но и част от къща. Шофьорът угаси двигателя и чух крясъци на чайки.

Плешивият ме погледна.

— Искам да се държиш добре. Ще слезем от колата, ще се качим по няколко стъпала и ще влезем в къща. Ако се опиташ да избягаш, да извикаш за помощ или да направиш някоя друга глупост, ще ти причиня болка. Ясно ли е?

— Да — отвърнах аз.

Русокосият и шофьорът вече бяха навън. Плешивият отвори вратата и слезе. Повдигнах се на седалката и после се измъкнах от джипа.

Бяхме спрели на алея между две къщи на плажа. Предположих, че се намираме на Ийст Бродуей. Къщите бяха разположени близо една до друга. Погледнах на юг и видях плажа, а отвъд него пролива Лонг Айланд. А когато съзрях Чарлс Айланд, вече бях убеден къде съм.

Плешивият ми направи знак да се кача на втория етаж по стъпалата от едната страна на боядисана в бледожълто къща. Първият етаж представляваше гараж. Русият и шофьорът вървяха отпред, сетне бях аз и най-отзад плешивият. На стъпалата имаше пясък, който скърцаше под обувките ни.

Стигнахме до втория етаж. Шофьорът отвори мрежеста врата и останалите минаха пред него. Влязохме в голяма стая с плъзгащи се остъклени врати, които гледаха към водата, и с веранда, извисяваща се над плажа. В помещението имаше няколко стола, канапе и лавици, отрупани с романи с меки корици, а по-навътре — маса и кухня покрай дългата стена отсреща.

Едър и як мъж стоеше до печката с гръб към мен и държеше тиган в едната си ръка и лопатка в другата.

— Ето го — каза блондинът.

Мъжът кимна, без да пророни дума.

— Ще бъдем в джипа — рече плешивият и направи знак на русия и шофьора да го последват. Тримата се изнизаха и чух, че слизат по стълбите.

Стоях в средата на стаята. Обикновено бих се обърнал да се насладя на гледката през остъклените врати и дори бих излязъл на верандата да подишам морски въздух, но не го сторих и се втренчих в гърба на мъжа.

— Искаш ли яйца? — попита той.

— Не, благодаря.

— Няма проблем. Пържени, бъркани, рохки, каквито и да са.

— Не, но все пак благодаря.

— Ставам късно и понякога е почти обяд, когато правя закуска. — Той протегна ръка към бюфета, извади чиния, сипа бърканите яйца, добави наденичка, която сигурно беше изпържил преди това, и накрая взе вилица и нож за пържоли.

Обърна се, приближи се до масата, издърпа стол и седна.

Беше горе-долу на моите години, макар че изглеждаше по-зле. Лицето му бе сипаничаво, имаше дълъг два-три сантиметра белег над дясното око и някога черната чу коса вече беше прошарена. Носеше черна тениска, пъхната в черни джинси, и видях долната част на татуировка на дясната му ръка, но не достатъчно, за да разбера какво изобразява. Коремът му опъваше фланелката и той изпъшка, докато сядаше.

Посочи ми стола срещу себе си. Приближих се предпазливо и седнах. Той обърна бутилка кетчуп и обилно поля яйцата и наденичката в чинията си. Пред него имаше голяма чаша кафе и докато посягаше към нея, той попита:

— Кафе?

— Не. Преди малко пих в закусвалнята за понички.

— Онази до сервиза ли?

— Да.

— Не го правят много хубаво там.

— Не. Изхвърлих половината.

— Познавам ли те? — попита той и пъхна залък яйца в устата си.

— Не.

— Но ти разпитваш за мен. Първо в „При Майк“, а после в сервиза ми.

— Да. Нямах намерение да те притеснявам.

— Нямах намерение да те притеснявам — повтори той. Мъжът — вече разбрах, че е Винс Флеминг — заби вилицата в наденичката, взе ножа, наряза я на парчета и сложи едно в устата си. — Ами когато хора, които не познавам, започнат да разпитват за мен, това може да е причина за безпокойство.

— Значи съм подценил този факт.

— Понякога попадам на хора с нетрадиционни бизнес практики.

— Сигурно.

— Ето защо, когато хора, които не познавам, започнат да разпитват за мен, обичам да си уреждам срещата там, където чувствам, че имам предимство.

— И аз мисля така.

— Кой си ти, по дяволите?

— Тери Арчър. Ти познаваш съпругата ми.

— Познавам съпругата ти. И какво от това?

— Вече не. Познавал си я отдавна.

Флеминг ме погледна намръщено и отново отхапа от наденичката.

— За какво става въпрос? Да не би да съм се занасял с госпожата? Виж, не съм виновен аз, ако не можеш да я държиш доволна и трябва да идва при мен за онова, което иска.

— Не е това. Името на съпругата ми е Синтия. Познавал си я, когато е била Синтия Биги.

Той спря да дъвче.

— Мамка му. Това беше адски отдавна.

— Пред двайсет и пет години — уточних аз.

— Много си се забавил да наминеш.

— Напоследък станаха някои неща. Сигурно си спомняш какво се случи онази нощ?

— Да. Проклетото й семейство изчезна.

— Точно така. Наскоро откриха труповете на майката и брата на Синтия.

— Тод?

— Да.

— Познавах го.

— Така ли?

Винс Флеминг сви рамене.

— Малко. Ходехме в едно и също училище. Тод беше свястно момче. — Той лапна хапка яйца с кетчуп.

— Не си ли любопитен къде ги намериха?

— Предполагам, че ще ми кажеш.

— Бяха в колата на майка й, жълт форд „Ескорт“, на дъното на езеро в каменоломна в Масачузетс.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Дълго са били там. И все пак са разбрали кои са?

— ДНК.

Винс поклати глава възхитено.

— Проклетата ДНК. Какво щяхме да правим без нея? — Той изяде последното парче от наденичката.

— И лелята на Синтия беше убита.

Винс присви очи.

— Мисля, че Синтия ми е говорила за нея. Бес ли се казваше?

— Тес.

— Да. Убили са я?

— Някой я наръгал с нож в кухнята й.

— Има ли причина да ми казваш всичко това?

— Синтия изчезна… Избяга. С дъщеря ни. Имаме дъщеря на име Грейс. На осем години.

— Много жалко.

— Помислих, че има вероятност да е идвала при теб. Тя се опитва да разбере какво се е случило онази нощ и може би ти знаеш някои отговори.

— Какво бих могъл да знам?

— Нямам представа. Но вероятно си бил последният, който е видял Синтия тогава, с изключение на семейството й. И си се скарал с баща й, преди да я заведе вкъщи.

Така и не разбрах какво стана.

Винс Флеминг се пресегна през масата с лявата си ръка, сграбчи ме за китката и я дръпна към себе си, а с дясната взе ножа за пържоли, описа широка дъга във въздуха и заби острието в дървото между средния и безименния ми пръст.

— Господи! — изкрещях аз.

Той стисна китката ми като в менгеме и я прикова към масата.

— Намеците ти не ми харесват.

Дишах твърде учестено, за да отговоря. Не откъсвах очи от ножа и отчаяно исках да се уверя, че не е пронизал ръката ми.

— Искам да ти задам един въпрос — тихо каза той, като продължаваше да държи китката ми, без да изважда ножа. — И един друг тип разпитваше за мен. Знаеш ли нещо за това?

— Какъв тип?

— На петдесет и няколко години, нисък. Може да е бил частен детектив. Разпитваше, без да бие на очи като теб.

— Вероятно е бил Дентън Абагнейл.

— Откъде знаеш?

— Синтия го нае. Двамата го наехме.

— За да ме проучи?

— Не. Наехме го да се опита да открие семейството на Синтия или поне да разбере какво се е случило с тях.

— И това означаваше да разпитва за мен?

Преглътнах.

— Абагнейл спомена, че си заслужава да те проучи.

— Нима? И какво откри за мен?

— Нищо. И да е научил нещо, не знаем какво е било и няма да разберем.

— Защо?

Флеминг или не знаеше, или умело прикриваше истината.

— Мъртъв е. Убиха и него. В закрит паркинг в Стамфорд. Мислим, че може да е свързано с убийството на Тес.

— Момчетата казаха, че и някакво ченге е слухтяло наоколо и е разпитвало за мен. Чернокожа мацка, ниска и дебела.

— Рона Уедмор. Тя разследва случая.

— Аха. — Винс най-сетне пусна китката ми и извади ножа от масата. — Всичко това е много интересно, но изобщо не ме засяга.

— Значи не си виждал жена ми, така ли? Не е ли идвала да говори с теб?

— Не — монотонно отговори той и се втренчи в очите ми, сякаш ме предизвикваше да възразя.

Издържах на погледа му.

— Надявам се, че ми казваш истината, Флеминг, защото ще направя всичко, за да се погрижа Синтия и дъщеря ми да се върнат живи и здрави у дома.

Той стана от стола и се приближи до мен.

— Като заплаха ли да го приема?

— Само казвам, че когато става дума за семейството, дори хора като мен, които нямат влияние като хора като теб, правят всичко по силите си.

Винс ме сграбчи за косата, наведе се и доближи лице до мен. Дъхът му миришеше на наденички и кетчуп.

— Слушай, скапаняко, имаш ли представа с кого разговаряш? Знаеш ли какво могат да ти сторят момчетата, които те доведоха тук? Може да свършиш в дървено пардесю или да те хвърлят от лодка в пролива и…

— Хей, не влизай там — чу се от стълбите гласът на единия главорез.

— Я си го начукай — отвърна женски глас.

Гледах Винс в очите и не виждах мрежестата врата, но чух, че тя се отвори, а после глас, който ми се стори познат:

— Хей, Винс, виждал ли си майка ми, защото… — Тя млъкна, когато видя, че Флеминг ме държи за косата.

— Зает съм — каза той. — И не знам къде е майка ти. Провери в проклетия търговски център.

— Господи, Винс, какво правиш на учителя ми, по дяволите?

Въпреки че месестите му пръсти стискаха скалпа ми, аз успях да извия глава и видях Джейн Скавуло.