Линуд Баркли
Няма време за сбогом (45)

44

Бракът му бил обречен на лъжа.

Клейтън обясни, че става дума за първия му брак. И за втория. Но скоро щял да стигне дотам. Пътуването до Кънектикът било дълго и щял да има време да разкаже всичко. Първо започна да говори за брака си с Инид. Познавал я от гимназията в Тонауанда, предградие на Бъфало. След това отишъл в колежа „Канисий“, основан от йезуитите, и учил бизнес, философия и религия. Колежът не бил далеч и можел да си живее у дома и да пътува, но намерил евтина квартира наблизо и решил, че е по-добре да бъде отделно от родителите си.

Завършил и Инид го чакала в стария квартал. Започнали да се срещат и той разбрал, че тя има силна воля и е свикнала да получава каквото иска от хората около себе си. Умеела да използва качествата си. Била привлекателна, притежавала страхотно тяло и имала неутолим сексуален апетит, поне в началото на ухажването им.

Една вечер се разплакала и му казала, че месечният й цикъл закъснява. Клейтън Слоун се притеснил и се замислил първо за родителите си и колко много ще се срамуват от него. Те се безпокоели какво говорят хората за тях и майка му сигурно щяла да поиска да се преместят, за да не слуша приказките на съседите как някакво момиче е бременно от тяхното момче.

Нямало какво друго да направи, освен да се ожени за Инид, при това веднага.

Два месеца по-късно тя му казала, че не се чувства добре и отишла при лекаря си. Върнала се у дома и заявила, че е изгубила бебето. Ридала неутешимо. Един ден Клейтън видял доктор Гибс в местния ресторант и се приближил до него.

— Знам, че не трябва да ви питам за това тук и е редно да дойда в кабинета ви, но след като Инид загуби бебето, нали ще може да има друго?

— Какво? — учудил се доктор Гибс.

Клейтън добил представа с какво си има работа — жена, която би казала всичко, всякакви лъжи, за да получи каквото иска.

Тогава трябвало да я напусне. Инид обаче му се извинила, била помислила, че е бременна, но се страхувала да отиде на лекар, за да го потвърди, а после се оказало, че е сгрешила. Клейтън не знаел дали да й вярва и отново започнал да се тревожи за срама, който ще навлече на себе си и семейството си, ако я остави и подаде молба за развод. След известно време Инид се разболяла тежко, залежала се. Той не знаел дали е истина или се преструва, но не можел да я зареже в това състояние.

Колкото по-дълго оставал с нея, толкова по-трудно му се струвало да замине. Бързо научил, че Инид винаги получава каквото иска. Не го ли получела, той плащал жестоко. Изпадала в истерия, крещяла и чупела разни неща. Веднъж, докато седял във ваната, Инид влязла със сешоара и започнала да се шегува, че ще го пусне във водата. Ала в очите й имало нещо, което намеквало, че може да го направи ей така, без да му мисли много.

Клейтън се възползвал от образованието си, намерил си работа в продажбите на едро и зареждал работилници и фабрики. Щял да пътува из цялата страна и предимно по коридора между Чикаго и Ню Йорк, минавайки през Бъфало. Работодателят го предупредил, че често ще отсъства от дома си, но това било добре дошло за Клейтън, защото щял да бъде далеч от натякванията, крясъците и странните погледи на Инид, които подсказвали, че съзнанието й невинаги работи така, както трябва. Страхувал се да се прибере у дома след всяко пътуване и се питал какъв ли списък от оплаквания му е приготвила Инид в момента, щом прекрачи прага — че няма хубави дрехи, че той не работи достатъчно усилено или че задната врата скърца, когато я отваря, и я влудява. Единственото, за което си струвало да се прибере вкъщи, бил ирландският му сетер Флин. Кучето винаги припкало да посрещне колата му, сякаш седяло на верандата от мига, в който Клейтън е заминал и го чакало да се върне.

И после Инид забременяла, този път наистина. Родила момче, Джереми. Обичала го безумно. И Клейтън го обичал, но скоро разбрал, че трябва да се бори с нея. Тя искала обичта на малкия само за себе си и още щом Джереми проходил, започнала да подкопава отношенията между бащата и сина. Говорела на момчето, че ако иска да стане силно и да преуспее в живота, трябва да следва нейния пример, и колко е жалко, че няма силен мъж за подражание у дома. Втълпявала му, че баща му не прави достатъчно за него. Оплаквала се колко е тъжно, че Джереми прилича на него, но това било пречка, която ще превъзмогнат с усилия и след време.

Клейтън искал да избяга.

Ала в Инид имало нещо, някаква тъмна сила, и дори да намекнел за развод или раздяла, не знаел как ще реагира.

Веднъж, преди да потегли на път, той й казал, че иска да поговори с нея сериозно.

— Не съм щастлив. Мисля, че бракът ни не върви.

Тя не се разплакала. Не попитала какво не върви, нито как би могла да помогне на брака им и да го направи щастлив.

Приближила се до него и го погледнала в очите. Клейтън искал да отмести поглед, но не можел. Тя сякаш го хипнотизирала със злобата си. Гледал в очите й и все едно виждал душата на дявола.

— Никога няма да ме напуснеш — заявила Инид и излязла от стаята.

Той мислел за това по време на пътуването. Ще видим. Ще видим.

Върнал се, но сетерът не изтичал да го поздрави. Клейтън отворил вратата на гаража, за да вкара плимута, и видял Флин, обесен на гредата.

— Радвай се, че беше само кучето — рекла Инид.

Макар много да обичала Джереми, искала да внуши на Клейтън, че момчето ще бъде в опасност, ако той реши да ги напусне.

Клейтън се примирил с живота си в нещастие, унижение и безсилие. Щял да го изтърпи. Смятал да живее като насън.

Стараел се да не мрази Джереми. Инид била промила мозъка на сина им и той смятал, че баща му е недостоен за обичта му. Възприемал Клейтън като напълно безполезен, просто някакъв човек, който живее в къщата с него и майка му. Клейтън обаче съзнавал, че Джереми също е жертва на Инид като него.

Непрекъснато се питал как животът му е приел такъв обрат.

Много пъти мислил да се самоубие.

Веднъж карал из страната посред нощ. Връщал се от Чикаго и заобикалял долната част на езерото Мичиган, за да мине напряко през Индиана. Видял отпред подпора на мост и настъпил педала за газта. Увеличил скоростта на сто и десет километра в час, после на сто и двайсет, сто и трийсет. Плимутът летял като стрела. Клейтън разкопчал предпазния си колан, за да бъде сигурен, че ще излети през предното стъкло и ще умре. Колата се носела напред, разпръсквайки чакъл и прахоляк, но в последната минута той се уплашил, завил и се върнал на магистралата.

Друг път, на няколко километра от Батъл Крийк, нервите му пак не издържали, докато карал по пътя. Поради високата скорост, когато предната дясна гума се закачила в ръба между банкета на пътя и асфалта, той не успял да овладее колата. Плимутът минал през две платна, пресякъл пътя на голям камион и спрял във високите треви.

Обикновено Клейтън променял решението си заради Джереми. Страхувал се да го остави сам с Инид до края на живота му.

Веднъж се наложило да спре в Милфорд. Търсел нови клиенти, чиито работилници и фабрики да зарежда.

Влязъл в една дрогерия да си купи шоколадов десерт и се приближил до жената зад щанда. На табелката на блузата й пишело „Патриша“.

Била красива. С червеникави коси.

Изглеждала много мила и непосредствена.

В очите й се четели нежност и доброта.

Бил прекарал последните няколко години, опитвайки се да не среща черния поглед на Инид, и главата му се замаяла, като видял такива хубави очи.

Не бързал да си купи десерта. Повел разговор за времето, за това, че е бил само два пъти в Чикаго, че постоянно пътува. И после, преди да се усети, изтърсил нещо необмислено.

— Искаш ли да обядваме заедно?

Патриша се усмихнала и отвърнала, че след трийсет минути има един час почивка.

Докато я чакал и обикалял магазините в центъра на Милфорд, Клейтън се питал какви ги върши, по дяволите. Той бил женен и имал син, дом и работа.

Всичко това обаче не правело живота му хубав. А Клейтън искал да бъде щастлив.

Отишли в кафенето наблизо да ядат сандвичи с риба тон и Патриша споделила, че не излиза да обядва с мъже, с които току-що се е запознала, но в него има нещо интригуващо.

— Какво? — попитал Клейтън.

— Мисля, че знам тайната ти. Усещам хората и изпитвам определено чувство към теб.

Мили боже. Толкова ли бил прозрачен? Нима Патриша била отгатнала, че той е женен? Да не би да умеела да чете мисли и да гледа на ръка, въпреки че бил с ръкавици, а венчалният пръстен бил пъхнат в джоба му?

— Какво чувство? — попитал Клейтън.

— Виждаш ми се неспокоен. Затова ли непрекъснато пътуваш из страната? Търсиш нещо, така ли?

— Такава ми е работата.

Патриша се усмихнала.

— Чудя се, че щом те е довела тук, в Милфорд, може би има причина. Вероятно пътуваш из страната, защото трябва да намериш нещо. Не говоря за себе си.

Само че причината била тя. Клейтън бил убеден в това.

Казал й, че името му е Клейтън Биги. Хрумнало му изневиделица, преди да осъзнае, че в съзнанието му се зараждат някакви идеи. Може би сметнал, че ако започне любовна връзка, не е зле да се представи с фалшиво име.

През следващите няколко месеца, ако пътуването му го отвеждало на юг до Торингтън, той отивал в Милфорд да види Патриша.

Тя го обожавала. С нея се чувствал значим, човек с чест и достойнство.

Докато се връщал по нюйоркската магистрала, си мислел за пътуванията.

Фирмата внасяла промени в някои от маршрутите му. Можел да поеме онзи между Хартфорд и Бъфало и да зареже ходенето в Чикаго. Така в двата края на пътя…

Оставал и въпросът с парите.

Печелел добре. Вече взимал изключителни предпазни мерки да крие от Инид колко пари е скатал. Колкото и да печелел, нямало да й стигат. Тя винаги го подценявала. И винаги похарчвала парите. Ето защо нямало да бъде лошо да заделя още.

Решил, че ще бъдат достатъчно за второ семейство.

Представял си колко хубаво ще бъде да е щастлив поне през половината време.

Предложил брак на Патриша и тя се съгласила. Майка й изглеждала доволна, но не успял да спечели сърцето на сестра й Тес. Тя сякаш знаела, че с Клейтън нещо не е наред, но не можела да определи какво. Той знаел, че Тес не му вярва, и много внимавал в нейно присъствие. Предполагал, че тя е споделила мнението си със сестра си, но знаел, че Патриша искрено го обича и сигурно го е защитила.

Убедил Патриша да му купи същия венчален пръстен, какъвто криел в джоба си. По-късно отишъл пак в магазина, върнал халката и вече можел спокойно да носи стария си пръстен. Попълнил фалшиви документи за куп градски и щатски лицензи, всичко — от шофьорска книжка до карта за библиотеката, за да измами брачната агенция, когато моментът настъпи.

Налагало се да лъже Патриша, но се опитвал да бъде добър с нея. Поне когато си бил у дома.

Тя му родила две деца, първо момче, което кръстили Тод, а след две години и момиче, Синтия. Клейтън живеел с чувството, че е фокусник. Имал едно семейство в Кънектикът и друго в щата Ню Йорк и непрекъснато пътувал между двете.

Когато бил Клейтън Биги, не преставал да мисли за това, че ще трябва отново да стане Клейтън Слоун. А когато бил Клейтън Слоун, изгарял от нетърпение пак да потегли на път и да стане Клейтън Биги.

Било му по-лесно да е Слоун. Поне това било истинското му име. Не трябвало да се тревожи за самоличността си. Документите и шофьорската му книжка били легитимни.

Когато бил в Милфорд и играел ролята на Клейтън Биги, съпруг на Патриша и баща на Тод и Синтия, винаги бил нащрек. Спазвал ограниченията за скоростта. Винаги пускал монети в автоматите за паркиране. Не искал никой да провери регистрационния номер на колата му. Всеки път, когато пътувал за Кънектикът, се отбивал на някое усамотено място, махал оранжево-жълтата табела с нюйоркския номер и на нейно място слагал открадната синя табела с номер от Кънектикът. Трябвало винаги да внимава откъде се обажда и да не купи нещо като Клейтън Слоун, а неволно да каже адреса в Милфорд.

Винаги плащал в брой. Не използвал кредитни карти, за да не остави следа.

Всичко в живота му било фалшиво. Първият му брак се градял на лъжа, изречена от Инид, а вторият на лъжи, които той бил казал на Патриша. Ала въпреки цялата двойственост успял да намери истинско щастие и имало моменти, когато…

— Трябва да пишкам — рече Клейтън и прекъсна разказа си.

— Какво?

— Трябва да пусна една вода, освен ако не искаш да го направя в колата.

Наскоро бяхме подминали знак, който обещаваше крайпътен мотел и ресторант.

— Задава се нещо. Как се чувстваш?

— Не много добре. — Клейтън се закашля. — Нуждая се от вода и още тиленол.

Бях грабнал хапчетата от къщата, но не се бях сетил да взема вода. Движехме се бързо. Беше четири сутринта и наближавахме Олбъни. Оказа се, че трябва да налеем бензин, затова идеята да спрем беше добра.

Помогнах на Клейтън да се дотътри до тоалетната, изчаках го да си свърши работата и после го заведох обратно в колата. Краткото ходене изчерпа силите му.

— Ти стой тук. Ще донеса вода.

Купих опаковка с шест бутилки минерална вода, изтичах до колата, отворих едната и я дадох на Клейтън. Той пи дълго и после глътна наведнъж четирите таблетки тиленол, които сложих на дланта му. След това подкарах към бензиновите помпи, напълних резервоара и дадох почти всички пари, които носех в портфейла. Не исках да използвам кредитна карта, защото се боях, че полицаите са разбрали кой е извел Клейтън от болницата и ще наблюдават трансакциите в сметката ми.

Качих се в колата и си помислих, че може би е време да уведомя Рона Уедмор какво става. Усещах, че колкото повече разказва Клейтън, толкова по-близо стигам до истината, която веднъж завинаги ще сложи край на подозренията на Уедмор към Синтия. Бръкнах в предния джоб на джинсите си и извадих визитната картичка, която ми беше дала по време на изненадващото си посещение у дома предишната сутрин, преди да тръгна да търся Винс Флеминг.

Имаше номер на служебен и мобилен телефон, но не и на домашен. Уедмор сигурно спеше по това време на нощта, но бях готов да се обзаложа, че мобилният телефон е до леглото й и е включен.

Запалих двигателя, отдалечих се от колонките и отново спрях.

— Какво правиш? — попита Клейтън.

— Ще се обадя по телефона.

Преди да позвъня на Уедмор, исках да опитам да се свържа със Синтия, но не ми провървя.

Колкото и да беше странно, това донякъде ме успокои. Щом аз не знаех къде е Синтия, нямаше начин и Джереми Слоун и майка му да знаят. Оказа се, че изчезването й заедно с Грейс е най-умното нещо, което би могла да направи в момента.

Въпреки това трябваше да знам къде са и дали всичко е наред.

Хрумна ми да се обадя на Роли, но реших, че ако е научил нещо, щеше да ми звънне, пък и не исках да използвам телефона повече, отколкото е необходимо. Батерията щеше да издържи само едно обаждане.

Набрах номера на мобилния телефон на детектив Рона Уедмор, която отговори на четвъртото позвъняване.

— Уедмор — рече тя. Усилено се опитваше да звучи будна и нащрек.

— Обажда се Тери Арчър.

— Господин Арчър? — учуди се Уедмор. Вече говореше по-съсредоточено. — Какво има?

— Ще ви кажа няколко неща много бързо, защото батерията ми свършва. Търсете съпругата ми. Мъж на име Джереми Слоун и майка му Инид Слоун са се отправили към Кънектикът от района на Бъфало. Мисля, че възнамеряват да намерят Синтия и да я убият. Бащата на Синтия е жив. Водя го с мен. Ако откриете Синтия и Грейс, не ги изпускайте от поглед, докато се върна.

— Къде сте? — попита Уедмор, макар че очаквах да каже „Какво?“ или „Моля?“.

— Движим се по нюйоркската магистрала. Връщаме се от Йънгстаун. Познавате Винс Флеминг, нали? Така казахте.

— Да.

— Оставих го в къща в Йънгстаун, северно от Бъфало. Той се опитваше да ми помогне, но Инид Слоун го простреля.

— Нещо не разбирам.

— Търсете Инид Слоун.

— Ами онзи Джереми Слоун и майка му? С каква кола пътуват?

— Кафява…

— „Импала“ — прошепна Клейтън. — Шевролет „Импала“.

— Кафяв шевролет „Импала“ — казах аз и се обърнах към Клейтън. — Номерът?

Той поклати глава.

— Не го знам.

— Връщате ли се тук? — попита Уедмор.

— Да, до няколко часа. Търсете я. Помолих и директора на училището Роли Каръдърс да я търси.

— Кажете ми какво…

— Трябва да затварям — прекъснах я аз, прекратих разговора и пъхнах телефона в сакото си. Включих на скорост и се върнах на магистралата. — Е, имаше ли моменти, когато си бил щастлив? — попитах аз, подканвайки Клейтън да продължи историята си.

Той отново започна да разказва. Преживявал щастливи мигове само когато бил Клейтън Биги. Обичал да бъде баща на Тод и Синтия. Виждал, че и те го обичат и дори уважават. Никой не им натяквал, че той не става за нищо. Разбира се, това не означавало, че винаги правели каквото им кажел, но децата са си деца.

— Струва ми се, че си някъде другаде — понякога му казвала Патриша нощем в леглото. — Имаш такъв вид, сякаш не си тук.

— Тук е единственото място, където искам да бъда — отговарял той и я прегръщал.

И това не било лъжа, а самата истина. Имало моменти, когато му идвало да й разкаже всичко, защото не желаел животът му с нея да бъде лъжа. Не му харесвало, че има друг живот.

Защото такъв станал животът му с Инид и Джереми. Другият живот. Въпреки че в този живот можел да използва истинското си име и спокойно да покаже документите си на полицията, ако го спрат, Клейтън не го понасял и не искал да се връща към него.

Ала колкото и да е странно, свикнал — с измислиците, с лъжите, с жонглирането и съчиняването на невероятни истории, за да обясни защо се налага да пътува по празниците. Ако на двайсет и пети декември бил в Йънгстаун, той се измъквал, намирал телефонен автомат и се обаждал на Патриша и децата да им пожелае весела Коледа.

Един път в Йънгстаун се усамотил, седнал и дал воля на сълзите си. Поплакал си, за да облекчи тъгата и да се освободи от напрежението. Инид обаче го чула, влязла в стаята и седнала до него на леглото.

Той избърсал сълзите от лицето си и се съвзел.

Тя сложила ръка на рамото му.

— Не ставай бебе.

Разбира се, хвърляйки поглед назад, животът в Милфорд невинаги бил идиличен. Тод се разболял от пневмония, когато бил на десет години, но бързо оздравял. Синтия влязла в пубертета, станала своеволна и взела да се бунтува. Събирала се с неподходяща компания. Експериментирала с неща, за които била твърде малка — алкохол и един господ знае още какво.

На Клейтън се паднала ролята на възпитател. Патриша била по-търпелива и проявявала повече разбиране.

— Синтия ще превъзмогне този период — успокоявала го Патриша. — Тя е добро дете. Само трябва да я подкрепяме.

Когато бил в Милфорд, Клейтън искал животът да бъде идеален и често било така.

Ала след това трябвало пак да се качи в колата, да се престори, че заминава по работа, и да отиде в Йънгстаун.

От самото начало се чудел колко дълго ще издържи.

Отново имало мигове, когато подпорите на моста изглеждали единственото решение.

Понякога се събуждал сутрин и се питал къде се намира и кой е днес.

Направил грешки.

Веднъж Инид му написала списък за пазаруване и Клейтън отишъл до Луистън да купи някои неща. Седмица по-късно, докато слагала дрехите му в пералнята, Патриша влязла в кухнята със списъка в ръка.

— Какво е това? Намерих го в джоба на панталоните ти. Почеркът не е моят.

Сърцето му заблъскало в гърдите. Мислите му трескаво препускали в главата.

— Онзи ден го намерих в количката в магазина. Стори ми се забавно да сравня какво купуваме ние и какво другите хора и затова го запазих.

Патриша погледнала списъка.

— Които и да са, те също обичат кадаиф.

— Да — усмихнал се Клейтън. — Не съм си и помислял, че произвеждат милиони пакети само за мен.

Друг път пуснал в друго чекмедже изрезка от вестник в Йънгстаун със снимка на сина му с баскетболния отбор. Изрязал я, защото колкото и усилено Инид да настройвала Джереми срещу него, той все още обичал момчето. Разпознавал се в Джереми, както и в Тод. Приликата между Тод и Джереми била поразителна. Да гледа Джереми и да го мрази, било все едно да мрази Тод, а Клейтън не можел да го направи.

И така, в края на дългия ден, след много продължително пътуване, Клейтън Биги от Милфорд изпразнил джобовете си и хвърлил в чекмеджето на нощното си шкафче изрезката с баскетболния отбор на сина си от Йънгстаун. Запазил снимката, защото се гордеел с Джереми, въпреки че Инид отровила душата му.

Така и не забелязал, че чекмеджето е в погрешната къща, погрешния град и погрешния щат.

Допуснал подобна грешка и в Йънгстаун. Дълго време дори не знаел каква. Може би друга изрезка или списък за пазаруване, написан от Патриша.

Оказало се, че е телефонна сметка за адреса в Милфорд на името на Патриша.

Това привлякло вниманието на Инид.

И събудило подозренията й.

Тя обаче не го попитала направо за какво става дума, а първо направила разследване. Дебнела за други издайнически знаци. Събирала доказателства. Запасявала се с аргументи.

И когато сметнала, че разполага с достатъчно информация, решила да предприеме пътуване следващия път, когато съпругът й не е в града, и един ден пристигнала в Милфорд, Кънектикът. Това, разбира се, станало, преди да бъде прикована в инвалидната количка.

Уредила жена да остане при Джереми за два дни.

— Този път ще пътувам със съпруга си — обяснила тя. — В отделни коли.

— И това ни довежда до въпросната нощ — рече Клейтън. Устата му беше пресъхнала и той отново пи вода от шишето.