Линуд Баркли
Няма време за сбогом (44)

43

— Инид никога не отваря вратата, без да скрие пушка под одеялото си — каза Клейтън, — особено когато е сама вкъщи.

Той успя да стигне до кухнята, подпря се на плота и погледна Винс Флеминг. Почиваше си и си поемаше дъх. Вървенето от пикапа до къщата го беше изтощило. След малко възвърна силите си и продължи да говори.

— Човек лесно може да я подцени. Възрастна жена в инвалидна количка. Изчакала е подходящ момент. Простреляла го е, щом той се е обърнал с гръб към нея и е бил достатъчно близо, за да е сигурна, че ще улучи. — Клейтън поклати глава. — Никой няма шанс срещу Инид.

Доближих уста до ухото на Винс.

— Обадих се да изпратят линейка. Идват. — Надявах се, че ще дойдат скоро, защото не знаех как да помогна на тежко ранен.

— Да — отвърна Винс. Очите му се притваряха.

— Ние ще тръгнем след Инид и Джереми. Те търсят жена ми и дъщеря ми.

— Направи каквото трябва.

— Клейтън, Винс каза, че Джереми се е върнал и Инид дори не му е позволила да влезе в къщата. Накарала го е да тръгне веднага.

Той бавно кимна.

— Не го е пощадила.

— Какво?

— Щом не му е позволила да види какво е направила, не е било само за да му спести грозната сцена, а защото не е искала Джереми да разбере.

— Защо?

Клейтън си пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Трябва да седна.

Изправих се и му помогнах да се настани на стола до масата.

— Провери в бюфета. — Той посочи. — Може да има тиленол или нещо друго.

Трябваше да прескоча краката на Винс и да заобиколя постепенно уголемяващата се локва кръв на пода на кухнята, за да стигна до бюфета. Намерих няколко свръхсилни таблетки тиленол и чаша. Напълних вода и се върнах по същия път, без да се подхлъзна. Отворих шишенцето, извадих две хапчета и ги пуснах в разтворената длан на Клейтън.

— Четири — каза той.

Ослушвах се за сирена на линейка. Надявах се да я чуя по-скоро, но ми се щеше и да не съм тук, когато пристигне. Изтръсках още две таблетки за Клейтън и му ги дадох заедно с водата. Той ги преглътна една по една. Стори ми се, че гълта хапчетата цяла вечност.

— Защо Инид не е искала Джереми да знае? — попитах аз, след като той най-после приключи.

— Защото ако знаеше, Джереми можеше да я накара да отложат онова, което планират. Винс лежи тук прострелян. Ти тръгваш за болницата да говориш с мен и знаеш кой всъщност е Джереми. Той би осъзнал, че нещата се объркват. Ако смятат да направят това, което мисля, че са си наумили, няма голяма надежда да им се размине.

— Но Инид сигурно знае и това.

— Не я познаваш — усмихна се Клейтън. — Тя мисли единствено за наследството. Не вижда нищо друго и никакви проблеми не могат да я разубедят. Много е целенасочена за тези неща.

Погледнах стенния часовник, чийто циферблат беше оформен като разрязана ябълка. Часът беше един и шест минути след полунощ.

— Колко преднина мислиш, че имат? — попита Клейтън.

— Твърде много. — Озърнах се към плота и видях две-три найлонови пликчета и няколко кафяви трохи. — Взела е кейка с моркови, за да има храна по пътя.

Клейтън събираше сили да стане.

— Проклет рак. Целият ме е разял. Животът е само болка и нещастие, а после свършваш пълна развалина като мен. — Той се изправи. — Трябва да взема нещо, но няма да имам енергия да сляза долу.

— Кажи ми какво.

— В мазето ще видиш работен тезгях. Отгоре има червена кутия с инструменти.

— Добре.

— Отвори кутията и издърпай отделението под капака. Искам онова, което съм залепил с тиксо на дъното.

Вратата на мазето беше зад ъгъла след кухнята. Протегнах ръка към електрическия ключ за осветлението и извиках на Винс:

— Как си? Държиш ли се?

— Мамка му — чу се приглушеният му отговор.

Слязох по дървените стъпала. Долу миришеше на мухъл и беше хладно. Навсякъде имаше разхвърляни кашони, коледни украшения и непотребни мебели, а в ъгъла бяха наредени капани за мишки. Тезгяхът стоеше покрай дългата стена, отрупан с използвани до половината туби със смола, листове шкурка, неприбрани инструменти и очукана и издраскана червена кутия.

Над него висеше крушка и дръпнах шнура, закачен за нея, за да виждам какво правя. Щракнах двете метални ключалки на кутията и вдигнах капака. Отделението беше пълно с ръждясали винтове, счупени остриета от триони и отвертки. Щях да изсипя всичко, ако го обърнех, затова леко го надигнах, за да видя какво има отдолу.

Различих плик със стандартни размери, изцапан и на петна, закрепен с пожълтели лентички тиксо. Отлепих го. Не се изискваха усилия.

— Намери ли го? — хриптейки, извика Клейтън от най-горното стъпало.

— Да. — Оставих плика на работната маса, върнах отделението в кутията с инструменти и я заключих. Взех запечатания плик и го обърнах. На него нямаше написано нищо, но съдейки по тежестта, предположих, че вътре има сгънат лист хартия.

— Може да погледнеш вътре, ако искаш — рече Клейтън.

Разкъсах единия край на плика, бръкнах с палец и показалец, внимателно извадих листа и го разгърнах.

— Хартията е стара — добави Клейтън. — Внимавай.

Прочетох какво пише и дъхът ми секна.

Качих се горе и Клейтън ми обясни обстоятелствата около написаното в писмото и ми каза какво иска да направя с него.

— Обещаваш ли? — попита той.

— Обещавам — отвърнах аз и пъхнах плика в спортното си сако.

* * *

Водих един последен разговор с Винс.

— Линейката трябва да пристигне всеки момент. Ще издържиш ли?

Той беше едър и силен мъж и предположих, че има по-голям шанс от повечето хора.

— Бързай да спасиш жена си и момиченцето си. И ако намериш дъртата кучка в инвалидната количка, блъсни я сред колите на магистралата. — Замълча. — Пистолетът ми е в пикапа. Трябваше да го взема. Много съм глупав.

Докоснах челото му.

— Ще се оправиш.

— Върви — прошепна той.

— Хондата пред къщата в движение ли е? — обърнах се аз към Клейтън.

— Разбира се. Това е моята кола, но не съм я карал, откакто се разболях.

— Не знам дали да вземем пикапа на Винс. Ченгетата ще го търсят. Хората ме видяха, че потеглям с него от болницата. Полицаите ще имат описанието и регистрационните му номера.

Клейтън кимна и посочи малка декоративна чиния на бюфета до вратата.

— Там трябва да са ключовете.

— Чакай малко.

Хукнах към задния двор и отворих доджа на Винс. В кабината имаше няколко отделения — във вратите, между седалките и жабката. Претърсих ги всичките и на дъното на конзолата в средата, под купчина пътни карти, намерих пистолета.

Не знаех много за оръжията и неуверено затъкнах пистолета в колана на панталоните си. Вече имах достатъчно проблеми и без да добавям самопричинено нараняване към списъка. Отключих хондата, седнах зад волана и сложих пистолета в жабката. Включих двигателя и приближих колата до къщата.

Клейтън излезе и с предпазливи стъпки тръгна към мен. Изскочих от колата, заобиколих я, отворих вратата, помогнах му да се качи и закопчах предпазния колан.

— Добре. Да тръгваме.

Изкарах хондата от двора, стигнах до края на улицата, завих надясно по Мейн стрийт и се отправих на север.

— Разминахме се на косъм — отбеляза Клейтън.

На юг профуча линейка, следвана отблизо от две полицейски коли. Светлините им проблясваха, но сирените не бяха пуснати. Минахме покрай бара, където се бях отбил, и се насочихме на изток, към Робърт Моузес Паркуей.

Поехме по магистралата и се изкуших да настъпя газта, но още се тревожех, че може да ме спрат. Реших да се движа с удобна скорост, малко над ограничението, но не толкова висока, че да привлека внимание.

Изчаках да минем Бъфало и се насочих на изток към Олбъни. Не можех да кажа, че се бях успокоил, но щом се отдалечихме от Йънгстаун, почувствах, че вероятността да ме спрат заради случилото се в болницата или онова, което полицаите са намерили в дома на Слоун, намалява.

— Е, да чуем всичко — обърнах се към Клейтън, който седеше тихо, облегнал назад глава на седалката.

— Добре — отговори той и се прокашля, за да се подготви.