Линуд Баркли
Няма време за сбогом (14)

13

Оставих внимателно Грейс на дивана във всекидневната, пъхнах възглавница под главата й и се върнах в кухнята.

Синтия гледаше шапката така, сякаш беше умрял плъх. Стоеше колкото е възможно по-далеч от масата, с гръб към стената, а очите й бяха изпълнени със страх.

Не шапката ме уплаши, а това как се бе озовала там.

— Стой за малко при Грейс — казах аз на Синтия.

— Внимавай.

Качих се горе, запалих лампите във всички стаи и ги огледах. Проверих банята, пак обходих стаите и надзърнах в килерите, в гардеробите и под леглата. Нищо не беше докосвано.

Слязох на долния етаж и отворих вратата на недовършеното ни мазе. Протегнах ръка, дръпнах шнура и светнах крушката.

— Какво виждаш? — извика Синтия.

Пералня, сушилня, работен тезгях, отрупан с боклуци, полупразни кутии с боя и резервно походно легло. Нищо друго.

Върнах се горе.

— Няма никого.

Синтия още гледаше шапката.

— Той е бил тук.

— Кой?

— Баща ми. Бил е тук.

— Синтия, някой е бил тук и е оставил това на масата, но едва ли е бил баща ти.

— Това е неговата шапка — каза тя по-спокойно, отколкото очаквах.

Приближих се до масата и понечих да я взема.

— Не я докосвай!

— Няма да ме ухапе. — Хванах шапката внимателно между палеца и показалеца си, а после я взех с две ръце, обърнах я и погледнах вътре.

Несъмнено беше стара. Краищата на периферията бяха оръфани, подплатата потъмняла от годините и потта, а платът протрит до блясък на някои места.

— Най-обикновена шапка.

— Погледни вътре. Преди години татко загуби две шапки. Хората ги взимаха погрешка в ресторантите, а веднъж и той взе чужда шапка, затова написа с маркер буквата „К“ за Клейтън на лентата отвътре.

Прокарах пръст по вътрешната страна на лентата и я обърнах. Буквата беше вдясно, близо до задната част. Показах я на Синтия.

Тя затаи дъх.

— Боже мой. — Предпазливо направи три крачки към мен и протегна ръка. Подадох й шапката и тя я взе. Държеше я така, сякаш беше артефакт от гробницата на Тутанкамон. Гледа я почтително една-две минути, а после бавно я доближи до лицето си. За миг ми се стори, че ще я сложи на главата си, но тя я поднесе към носа си и вдъхна мириса й. — Неговата е.

Нямах намерение да споря. Знаех, че обонянието вероятно е най-мощният отключващ механизъм за спомени. Спомням си ясно, че веднъж отидох в къщата от детството ми, откъдето се бяхме изнесли, когато бях четиригодишен, и попитах тогавашните собственици дали може да огледам. Те ми разрешиха. Разположението на къщата, изскърцването на четвъртото стъпало на стълбите за втория етаж и гледката към задния двор от прозореца на кухнята ми бяха смътно познати, но главата ми наистина се замая, щом пъхнах нос в килера и усетих мириса на кедър, примесен с влага. В съзнанието ми нахлу поток от спомени.

Ето защо имах представа какво усеща Синтия, докато държи шапката близо до лицето си. Тя долавяше миризмата на баща си.

— Той е бил тук — повтори Синтия. — В кухнята, в нашия дом. Защо, Тери? Защо би дошъл тук? И защо ще остави проклетата си шапка, а няма да ме изчака да се прибера?

— Синтия — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно, — да речем, че това наистина е шапката на баща ти. Щом ти твърдиш, че е така, вярвам ти. Фактът, че е тук обаче, не означава, че я е оставил той.

— Не ходеше никъде без нея. Носеше я навсякъде. Беше с тази шапка в онази последна вечер. Видях го. Не я беше забравил у дома. Знаеш какво означава това, нали?

Зачаках.

— Баща ми е жив.

— Може би, но не е задължително.

Синтия остави шапката на масата и посегна към телефона, но спря.

— Полицаите може да вземат отпечатъци.

— От шапката? Но ти знаеш, че е на баща ти. Дори да вземат отпечатъци, какво от това?

— Не. От дръжката. — Тя посочи предната врата. — Или от масата. Ако открият отпечатъците му тук, това ще докаже, че е жив.

Не бях много сигурен, но се съгласих, че да се обадим на полицията е добра идея. Дори да не беше Клейтън Биги, някой все пак бе влизал в дома ни, докато ни нямаше. Но дали това беше влизане с взлом, след като вратата не беше разбита? Определено обаче си беше влизане.

Набрах 911.

— Някой… е бил в дома ни — казах на диспечерката. — Съпругата ми и аз сме разстроени. Имаме момиченце и сме много разтревожени.

Десет минути по-късно пред къщата спря патрулна кола. Двама униформени полицаи, мъж и жена, провериха вратите и прозорците за очевидни следи от взлом, но не откриха нищо. Грейс, разбира се, се беше събудила по време на суматохата и отказваше да си легне. Дори когато я изпратихме в стаята и й наредихме да си легне, я забелязахме да наднича през перилата на стълбите като любопитна клюкарка.

— Откраднато ли е нещо? — попита жената.

Партньорът й стоеше до нея. Килна назад фуражката си и се почеса по главата.

— Не, доколкото видяхме — отвърнах аз. — Не проверих щателно, но изглежда, че нищо не липсва.

— Нанесени ли са някакви щети? Вандализъм?

— Не, нищо такова.

— Трябва да проверите за отпечатъци — обади се Синтия.

— Моля? — попита мъжът.

— Отпечатъци. Нали това правите, когато е извършено влизане с взлом?

— Госпожо, боя се, че няма доказателства за влизане с взлом. Всичко изглежда наред.

— Но тази шапка беше оставена тук. Това показва, че някой е влизал. Заключихме къщата, преди да излезем.

— Твърдите, че някой е влязъл в дома ви, не е взел и не е разбил нищо, а само е оставил шапка на масата в кухнята? — попита жената.

Синтия кимна. Представих си как изглеждаше това на полицаите.

— Мисля, че ще ни бъде трудно да накараме някого да дойде да снеме отпечатъци — каза жената, — когато няма доказателства, че е извършено престъпление.

— Може би е само груба шега — добави партньорът й. — Възможно е някой ваш познат да се е позабавлявал с вас.

„Много смешно — помислих си аз. — Виж ни, умираме от смях.“

— Няма следи ключалката да е разбита — продължи той. — Вероятно някой, на когото сте дали ключ, е влязъл и е оставил шапката, като е решил, че е ваша.

Погледът ми се плъзна към празната кукичка, където обикновено държахме резервния ключ. Онази сутрин забелязахме, че е изчезнал.

— Можете ли да изпратите полицай да наблюдава къщата в случай, че някой пак се опита да влезе? — попита Синтия. — Само да го спре и да разбере кой е. Не искам да го наранява, който и да е.

— Синти — предупредих я аз.

— Госпожо, опасявам се, че няма причина за това. Не разполагаме с толкова много хора, че да поставим пост пред дома ви без основателна причина — отговори жената. — Но ако пак има проблем, обадете се.

Ченгетата се извиниха и си тръгнаха. По всяка вероятност, щом се качиха в патрулната кола, те се бяха посмели хубаво за наша сметка. Представих си как изглеждаме в полицейския регистър. Обаждане за странна шапка. Всички в участъка щяха да се хилят.

Седнахме до масата в кухнята, без да разговаряме. Шапката беше между нас.

Грейс влезе, след като безшумно се бе промъкнала надолу по стълбите, посочи я и се усмихна.

— Може ли да си я сложа?

Синтия грабна шапката.

— Не.

— Отивай в леглото, миличка — рекох аз и тя послушно тръгна.

Синтия не пусна шапката, докато не си легнахме.

През нощта пак не можах да заспя. Втренчих се в тавана и се замислих как в последната минута Синтия бе забравила да вземе кутията със спомените за катастрофалната среща с ясновидката в телевизионното студио и как бе изтичала в къщата, докато Грейс и аз чакахме в колата.

Как бях предложил да се върна, но тя ме изпревари.

Беше се забавила вътре. Каза, че е глътнала хапче против главоболие.

„Не е възможно — помислих си, докато гледах Синтия, която спеше до мен. — Не.“