Линуд Баркли
Няма време за сбогом (46)

45

Първата част на историята знаех от Синтия. Как не спазила вечерния час, казала на родителите си, че отива у Пам, а Клейтън тръгнал да я търси, намерил я в колата с Винс Флеминг и я прибрал вкъщи.

— Синтия беше бясна — продължи да разказва Клейтън. — Каза ни, че иска да сме мъртви. Качи се ядосано горе в стаята си и повече не я чухме. Беше пияна. Един господ знае какво беше пила. Сигурно веднага е заспала. Не трябваше да излиза с момче като Винс Флеминг. Баща му беше гангстер.

— Знам — обадих се аз, докато държах волана и карах в нощта.

— Стана голям скандал. На Тод понякога му доставяше удоволствие, когато сестра му се забъркваше в неприятности. Знаеш какви са децата. Тогава обаче не се подсмихваше. Сцената беше грозна. Малко преди да доведа Синтия, той беше помолил аз или Патриша да го закараме да си купи картон. Като всяко друго дете в света беше оставил домашното си за последната минута. Картонът му трябваше, за да представи някакъв проект. Вече беше късно и не знаехме откъде можем да купим такова нещо, но Патриша си спомни, че го е виждала в денонощната дрогерия, и каза, че ще закара Тод.

Клейтън се закашля и пийна глътка вода. Започваше да преграква от говорене.

— Но първо Патриша трябваше да направи онова нещо. — Той ме погледна и аз потупах сакото си, където беше пликът. — След това двамата с Тод излязоха с колата на Патриша. Бях капнал от умора и седнах във всекидневната. След два дни отново щях да потегля на път и да прекарам известно време в Йънгстаун. Често се чувствах потиснат, когато ми предстоеше да се върна при Инид и Джереми. — Клейтън погледна през стъклото, докато изпреварвахме един тир. — Тод и майка му се забавиха. Мина един час. Дрогерията не беше чак толкова далеч. И после телефонът иззвъня. — Той си пое дъх няколко пъти. — Беше Инид. Обаждаше се от уличен автомат. Попита: „Познай кой е?“. „Мили боже“, възкликнах аз. Донякъде бях очаквал това обаждане, но нямах представа какво е направила. Заповяда ми да се срещнем на паркинга на „Дени“ и да побързам. Имали сме много работа. И да съм донесял хартиени кърпи. Изскочих от къщата и отидох с колата до „Дени“. Предполагах, че Инид е в ресторанта, но тя седеше в колата си и не искаше да слезе.

— Защо?

— Не можеше да се появи, обляна в толкова много кръв, без да привлече внимание.

Изведнъж потреперих от студ.

— Хукнах към колата й и отначало ми се стори, че ръкавите й са изцапани с моторно масло. Беше абсолютно спокойна. Смъкна стъклото и ми каза да се кача. Влязох в колата и едва тогава видях, че цялата е в кръв. Разкрещях се. „Какво си направила, по дяволите?“ Ала вече се бях досетил какво е извършила. Инид спряла пред къщата ни. Сигурно е пристигнала няколко минути, след като съм се прибрал със Синтия. Научила адреса от телефонната сметка. Може би е видяла колата ми на алеята, но с регистрационен номер от Кънектикът. Събрала две и две, а после Патриша и Тод излезли и потеглили някъде с колата и тя ги проследила. Трябва да е била заслепена от гняв, когато се досетила, че имам друг живот и друго семейство. Слязла от колата, влязла в магазина и се престорила, че пазарува, без да откъсва поглед от тях. Сигурно се е стъписала, когато е видяла Тод, защото той много приличаше на Джереми. Това трябва да е било решаващият фактор.

Излязла от дрогерията преди Патриша и Тод и се върнала в колата си. На паркинга нямало други превозни средства, нито хора. Точно както след години започнала да държи пушка, тогава тя имала нож в жабката. Извадила го, побягнала обратно към магазина и се скрила зад ъгъла, който по това време на нощта тънел в мрак. Уличката била широка, защото се използвала от камиони с доставки.

Тод и Патриша излезли от дрогерията. Тод носел картон, навит на руло, и го бил нарамил като войник пушка.

Инид изскочила от тъмнината и извикала:

— Помощ!

Тод и Патриша спрели и я погледнали.

— Дъщеря ми! — добавила Инид. — Ранена е!

Патриша хукнала към нея и Тод я последвал. Инид ги повела навътре в тъмната уличка и се обърнала към Патриша:

— Ти си съпруга на Клейтън, нали?

— Патриша сигурно е била втрещена — каза Клейтън. — Първо непознатата вика за помощ, а сетне като гръм от ясно небе й задава такъв въпрос.

— Какво отговорила Патриша?

— Казала „да“ и после Инид извадила нож и прерязала гърлото й. Не чакала нито секунда. Докато Тод се опитвал да проумее какво става, тя се нахвърлила върху него и прерязала и неговото гърло.

— Инид ли ти разказа всичко това?

— Много пъти — тихо отвърна Клейтън. — Обича да говори за това и до ден-днешен. Нарича го спомен.

— И после?

— Намерила телефонна кабина и ми се обадила. Отидох при нея и тя ми разказа какво е направила. „Убих ги. Съпругата и сина ти. Мъртви са“.

— Не е знаела — промълвих аз.

Клейтън кимна мълчаливо.

— Не е знаела, че имаш и дъщеря.

— Да — съгласи се той. — Може би е повярвала в симетрията. Имам съпруга и син в Йънгстаун и съпруга и син в Милфорд. Вторият ми син прилича на първия. Вероятно всичко й е изглеждало идеално балансирано. Нещо като огледален образ. И това я е довело до определени предположения. От начина, по който говореше, разбрах, че няма представа, че Синтия е в къщата, нито дори, че съществува. Не ме беше видяла да се прибирам у дома с нея.

— И ти не си имал абсолютно никакво намерение да й кажеш.

— Бях в шок, но успях да запазя присъствие на духа. Инид докара колата до уличката, показа ми труповете и заяви: „Трябва да се отървем от тях“.

Клейтън млъкна и през следващите осемстотин метра не пророни нито дума. За миг се запитах дали не е умрял.

— Клейтън, добре ли си?

— Да.

— Какво има?

— В онзи момент можех да променя нещата. Имах избор, но вероятно бях изпаднал в твърде силен шок, за да го осъзная и да реша как е правилно да постъпя. Можех да сложа край на всичко още тогава. Трябваше да откажа на Инид, да отида в полицията и да я предам. Така щях да спра цялото безумие.

— Но не си го направил.

— Вече се чувствах виновен. Водех двойствен живот. Бях съсипан и опозорен. Сигурен съм, че щяха да ме обвинят. Не за смъртта на Патриша и Тод, а че съм женен за повече от една жена. Ако не си мормон, има закон срещу многоженството. Имах фалшиви документи, а това представлява измама или представяне под чужда самоличност, макар че не съм искал да нарушавам закона. Винаги съм се опитвал да живея почтено и да бъда морален човек.

Погледнах го.

— И разбира се, Инид сякаш четеше мислите ми и заяви, че ако извикам полицията, ще им каже, че само ми е помагала. И че идеята е била моя, а тя е била принудена да се подчинява. Затова й помогнах. Господ да ми прости, помогнах й. Сложихме Патриша и Тод в колата, но оставихме празно мястото на шофьора. Хрумна ми идея къде да закараме колата. В каменоломна малко встрани от маршрута, по който минавах. Веднъж, когато се връщах в Йънгстаун и карах безцелно, защото не исках да се прибирам там, открих път до върха на скала, която се извисяваше над изоставена яма с чакъл. На дъното имаше малко езеро. Дълго стоях там и мислех да се хвърля долу. Накрая обаче реших да продължа, тъй като щях да падна във вода и имаше вероятност да оцелея. — Той се закашля и отново пи вода. — Трябваше да оставим едната кола на паркинга. Карах форда на Патриша. Два часа и половина на север посред нощ. Инид ме следваше с нейната кола. Отне ми малко време, но намерих отклонението, качих форда горе, включих на скорост, подпрях с камък педала за газта, засилих автомобила и скочих. Колата мина през ръба на скалата и след секунда чух, че цамбурна във водата. Не се виждаше нищо. Погледнах надолу, но беше тъмно и не видях как фордът изчезва под повърхността. — Той се задъха и си даде няколко секунди да си поеме въздух. — След това трябваше да се върнем и да вземем другата кола. И после се отправихме към Йънгстаун с двете коли. Нямах възможност дори да се сбогувам със Синтия или да й оставя бележка. Налагаше се да изчезна.

— Кога разбра?

— Какво?

— Кога Инид разбра, че я е пропуснала и не е избила всички членове на другото ти семейство?

— След няколко дни. Гледаше новините и се надяваше да чуе нещо, но телевизиите и вестниците в Бъфало не отразиха подробно историята. Нямаше убийство, нито трупове, нито дори кръв в уличката до дрогерията. По-късно сутринта се бе разразила буря и дъждът бе отмил всичко. Инид обаче отиде в библиотеката, където все още нямаше интернет, но тя започна да чете вестници от други градове и щати и забеляза нещо. Мисля, че заглавието беше „Семейство на момиче изчезва“. Прибра се вкъщи страшно ядосана. Взе да чупи чинии и да хвърля разни неща. Направо обезумя. След два часа най-после се успокои.

— Трябвало е да се примири.

— Отначало не искаше. Приготви се да върне в Кънектикът и да убие Синтия, но аз я спрях.

— Как успя?

— Сключих договор с нея. Обещах, че няма да я напусна и няма да се опитам да се свържа с дъщеря си, ако Инид пощади живота й. Казах й, че само това искам от нея. Ако я остави жива, до края на живота си ще изкупвам вината си, че съм я излъгал.

— И тя прие?

— Без желание, но мисля, че това постоянно я глождеше като място, където те сърби, но което не можеш да достигнеш. Като недовършена работа. Ала сега има защо да бърза. Инид знае за завещанието ми и че ако умра, преди да убие Синтия, ще загуби всичко.

— А ти какво направи? Продължи да живееш така?

— Престанах да пътувам. Намерих си друга работа, създадох собствена фирма и работех у дома или наблизо, в Луистън. Инид ми даде ясно да разбера, че повече няма да пътувам. Нямаше намерение пак да я правя на глупачка. Понякога си мислех да избягам, да отида при Синтия, да й разкажа всичко, да заминем в Европа, да се скрием там и да заживеем под други имена. Знаех обаче, че ще объркам нещо, вероятно ще оставя следа и Инид ще я убие. Пък и не е лесно да убедиш четиринайсетгодишно момиче да направи каквото искаш. Ето защо останах с Инид. Сега между нас имаше връзка, по-силна от най-щастливия брак в света. Заедно бяхме извършили чудовищно престъпление. Докато смъртта ни раздели.

— А полицаите не те ли разпитаха? Не заподозряха ли нещо?

— Не. През цялото време чаках. Първата година беше най-мъчителна. Всеки път, щом чуех пред къщата да спира кола, си мислех, че това е краят. А после мина втора година, трета и преди да се усетя, станаха десет. Човек би се запитал как животът му е продължил толкова дълго, след като умира по малко всеки ден.

— Сигурно си пътувал.

— Не, никога повече.

— И не си ходил в Кънектикът?

— Не стъпих в този щат след онази нощ.

— Тогава как си давал парите на Тес, за да отгледа Синтия и да плати образованието й?

Клейтън се втренчи в мен. Разказа ми толкова много неща, че ме шокира, но сега изглежда аз го изненадах.

— Кой ти каза?

— Тес, но неотдавна.

— Не може да ти е казала, че парите са от мен.

— Не. Получавала пари и имала подозрения, но не знаела от кого са.

Той млъкна.

— От теб са били, нали? Тайно си събирал пари за Синтия и си криел от Инид, когато си създал второ семейство.

— Години по-късно Инид се усъмни. Предстоеше да ни правят ревизия. Тя доведе счетоводители, които прегледаха доходите през годините и откриха несъответствие. Трябваше да измисля нещо и им казах, че съм източвал пари, защото съм имал проблем с хазарта. Ала тя не повярва. Заплаши, че ще отиде в Кънектикът и ще убие Синтия, както е трябвало да стори отдавна, ако не й кажа истината. Признах, че съм изпращал пари на Тес, за да изучи Синтия, но съм удържал на обещанието си и не съм се свързвал с дъщеря си. За нея бях мъртъв.

— Инид е имала зъб на Тес след толкова много години?

— Мразеше я, защото е получавала пари, които според Инид принадлежаха на нея. Синтия и Тес бяха двете жени, които ненавиждаше най-много от всичко на света, а дори не ги познаваше.

— Тогава историята ти, че не си ходил в Кънектикът, макар да не си виждал Синтия, е лъжа.

— Не. Вярно е.

Замислих се за това, докато продължавахме да пътуваме в нощта.